УВАЖАЕМИ г-н ЗЛАТЕВ,

Уважаеми приятелю, уважаеми поете! Дойде още един ден, в който ние, твоите събратя по перо, с радост ще кажем: Честит празник, честит юбилей, на човека, който написа прекрасни стихове за Добруджа и добричани! Честит светъл ден на човека, който с дарбата си разшири пространството на добруджанската поезия!
В твоите книги с лирика, с хумор и сатира ние, жителите на древната равнина, присъстваме с всичките си болки и радости от вчерашния ден, от днешния ден и поглеждаме с надежда в утрешния.
Твоите стихове, написани с обич, ще лекуват и ще възхваляват не само нас, но и утрешните деца на равнината, защото всеки един ред от тях е пътуване в невидимото пространство на поезията, защото те са мъдрите утешители, непредвидимите бунтовници, тихите мечтатели, вечните недоволници на нашия живот.
Като един добър приятел на страната на тайните, с творчеството си Ти ни осветяваш непознатото и невидимото за окото, за да стане то част от дните ни. Носиш ни своите песни, за да се огледаме в тях, да подредим по-добре дома си, да харесаме улицата си, да повярваме в града си. Тъгата в тях е послание към времето и към нас. Болката в тях е желанието да мине през душите ни вятърът на промяната, и светът да изглежда по-човечен.
ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ!
ДОБРИЧ
СДРУЖЕНИЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ:
27 май 2014 г
С. Серафимов



Генчо Златев


ТАКЪВ СЪМ

Израсъл съм тука, във равнината.
Опален от слънцето, мургав наглед.
Пъпът ми е заровен в браздата,
във нива с пшеница и слънчоглед.
Полето зад мен е концертна зала,
пълна със траки и със звънци,
с гъдулки, с гайди и със кавали,
със чучулиги и със щурци.
Вървя разгърден, винаги сея.
Нося във гена си орач и жътвар.
Но в мен не само жито светлее.
И друго грее в моя хамбар.
Пред вас съм, както мей майка родила.
Оголен до болка, оголен до кост.
Пея високо, със всичка  сила.
На слово разпънат като Христос.
Не съм купешки, не съм измислен –
винаги ясен, с открито лице.
Затуй и думите ми са бистри
и стигат лесно душа и сърце.
Далеч съм от София, от парламента,
но близо до корена на Аспарух.
Добруджа любя до степен ента.
Добрич е столица на моя дух.
Йовков и Хайтов и всичко родно
силно обичам, във бъдното взрян.
И тази земя – широка и плодна,
с плуга си дописвам като роман.
С перо и лемеж жарта й заравям
аз – неин наследник, потомък и син.
След всичко изречено какво да добавя,
освен да кажа накрая: Амин!




ПЯСЪК

Огромни дюни. Мравки озверени.
Опасни, зли като барут в патрон.
Затуй е   ниска и недостроена
все още кулата във Вавилон.
И в тази блъсканица, в този крясък
за жезъл, за величие, за чек
уж гледам хора, а пък виждам пясък.
И пясъкът през пръстите тече.
Един е краят. Духат ветровете.
Пред тях сме равни – няма близък, свой.
Преселваме се всички на небето.
Мираж е корабът на дядо Ной.
Вода, ни помен от човешка стъпка.
Тресе вселената огромен топ.
Небе и суша са една прегръдка.
Шурти, не спира страшният потоп.
Едни са ниски, други са високи.
Но по съдба са със еднакъв ръст.
Пътеката е във една посока:
от пръст направени, да станем пръст.
Превръщат се  във прах сребро и злато.
Пресъхва най-дълбоката река.
Целувам, Боже, делото ти свято,
че изравняваш пясъка с дъска.




СРАМ

Бушува болка в моите гърди.
И ще заплача всеки миг. Защо ли?!
Една жена насред града седи.
Протегнала ръка, за помощ моли.
Мирише на изпечено тесто.
До баничарницата тя е седнала.
Оклюмана – попарено листо.
Измъчена, съсухрена и бледа.
Очите й – угаснали слънца.
Самичка е, без време остаряла.
А сигурно е раждала деца.
И песни над креватчето им пяла.
Ръка със черен нокът, овъглен
във шепа свита. Празна. Нищо няма.
Все същото е всеки божи ден.
Не свършва тази нечовешка драма.
Расте срамът, превръща  се във грях.
Градът е сякаш празна трапезария.
С душата си погледнах и видях,
че вместо нея там стои БЪЛГАРИЯ.




ПОЛЕГАТИ ЛЪЧИ

Мъждее слънцето, клони към залез.
Земята е пияна и се клати.
И знамето е вече на парцали.
И всички лъчи са полегати.
Спаружен лист, оголени ластуни.
Опоскан, отарашен е бостана.
Върлували са в него сякаш хуни.
Изчезна диня, пъпеш  не остана.
Но паяче на  тънката си жица
виси. Но всичко преходно се плези.
Блести под пепелта една искрица,
която носи името  п о е з и я.
В среднощ се будя, разговарям с  Ботйов.
и стена, и се мятам в сто пожара.
Благословен да бъде огънят, във който
обвивката на ореха изгаря.
О, тяло, изкачи със мен баира.
Макар и пън, все още зеленея.
Бъди на моята душа квартира.
Да мога песните си да изпея.




КАТАРИЗИС

Не е с бордеи, а с високи сгради,
със ново, със  съвременно лице.
Със молове, със слънчеви площади,
но същият по дух и по сърце.
Очаква ви във делник и в неделя.
В зелено време и във листопад.
Вървете все по теля, все по теля
и ще открийте Добрич, моя град.
Във който диша коренът  ни вечен
и пие сок от българската реч.
Където Аспарух, от бронз  изсечен,
стои на кон, издигнал мъдър меч.
Затънали в морето от пшеница,
не със кола, движете се пеша.
Една голяма, бяла лястовица
ще свий гнездо във вашата душа.
Албена с калайдисани бакъри,
събрала всички слънчеви бои,
прогонила и грижи, и кахъри,
с любов и обич ще ви напои.
Изгонили и суета, и вещи,
ще бият силно вашите сърца.
Люцкан и Серафим ще ви посрещнат
с прегръдка, със усмихнати лица.
И няма да сте чужди и далечни.
Очистили се целите от кал,
ще станете създания човешки,
тъй както Йордан Йовков бе мечтал.




ЮБИЛЕЙНО

Какъв ти юбилей, какво знамение?
Един съвсем стандартен майски ден.
Седемдесет и пет стихотворения,
завързани на сноп седят зад мен.
Забит като фиданка в края роден –
във Добруджа за вечни времена,
стоя пред вас притихнал, старомоден.
И все така със първата жена.
С дузина книжчици облечен,
в които диша моят селски свят.
Със тримата си внуци станал вечен.
И с обичта към словото – богат.
Клоня към залез  като хляб изпечен.
Жужи край мене стих като пчела.
Нима съм толкова високо вече?
Кога изпънах толкоз стъпала?
Разкъсал хоризонта като обръч,
разгърден, юбилеен и висок,
не съм човек, а облаче над Добрич,
че се ръкувам със самия Бог.