Драгомил Георгиев


ДОБРИТЕ ХОРА

Във времето след 1989 година България бе разтърсвана от моралните вихри на смразяващата алчност и на разрушението, на семейните спорове за земи и имоти. Елин Пелин в класическата повест „Гераците” метафорично пресъздава този процес така: „изпълзяха като змии незнайно откъде сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой”. Век по-късно по тези земи пак излязоха на повърхността шушукания или викове за тайнствено  наследствено скрито имане, поведоха се жестоки спорове за делитби на дворове, имоти, къщи. В тези стари и до болка невероятни нови кървави сюжети се хващаха гуша за гуша бащи и майки, братя и сестри, чичовци и лели, братовчеди и стринки. Гърмяха автоматични пушки, калашници, лееше се кръв, медиите търсеха апокалиптични истории. Мрачните краски имаха своя праобраз в библейските прокълнати градове Содом и Гомор и Дантевия „Ад” в нови картини и сцени. В  зловещите години Ангел Веселинов се противопостави на тези „мътни времена” и откри по върховете  на позитивната философия и вярата в корените на българщината едно ново братство на „добрите хора” и закономерно се роди дебютната му лирическа книга „ Ранени гълъби”/1995/.
   Един млад мъж с гъста коса, орлов поглед и горска душа от „най-западналия Запад” дойде с младото си семейство от малкото планинско селце Долни Лом и тръгна през добруджанската равнина, за да учителства в китните селища като великия си предшественик, мълчаливеца Йовков и в земята на световната поетеса Дора Габе, с нейния приказен и магически Дъбовик. Тези години са време на поетически видения, на откриване на творческа територия, на лирически глас, който започва да звучи автентично, заангажиращо и честно. Творецът все по-упорито размишлява върху актуалните въпроси в бившите страни на социализма за свободата на личността и за изпитанията пред човека на новото и младо общество. В неговите стихове от първата му поетическа книга авторовото мечтание за човека е за възстановяването на правото на „невзрачния”, който да има възможността на друго и  достойно живеене. На привилегированите „принцове” /Дончо Цончев/ от предходното тоталитарно безвремие бе наложена алтернативата за различния, за премълчавания, но „истинския човек” /Михаил Шолохов/, който „не знае трикове” и като огняря на „поета на вярата” „отива тихо” на работа. Отречени са ефектната показност и лустрото на публичността в името на истинското и стойностното, на моралното. Това е книга за „възмъжаването”, за раждането на новото мислене и съзнание, на разрушаването на „старите химери”. Тя е поетическа история за болезнения и мъчителен процес, когато всяка крачка е неуверена, защото е в неизвестното. Първопроходниците още не са родени, няма ги силните личности, липсват водачите и в това байганьовско антивреме младият поет вярно се насочва към класическите ценности – на семейството и родината, на приятелството и героичното минало. Така в налагащата се национална криза творецът вижда истинския, достойния път, който ще е морален само и единствено, ако се върви по пътеките на националните светини като Апостола на свободата /”Разговор на 19 февруари”, „Към Апостола” /.
Идват промените в професионален и личен план. Семейството е вече в големия град на равнината, ражда се дъщерята Милена, а съзряващият ценител на изящното слово е учител в едно от най-големите училища СОУ„Св.Климент Охридски”. Идват предложенията за сътрудничество в медиите, журналистиката е гладна за нови гласове и Ангел Веселинов е в екипа на новия и алтернативен вестник – „Златна Добруджа”, с управител белетриста Людмил Бешков, а по-късно е зад микрофона на радио „Телеком – Спектър.” Разширяват се приятелствата, интересни са срещите с различни личности от града и страната, отварят се хоризонтите. Довчерашният уседнал българин е вече човек на пътя, на града и на площада, на политизирането и на стачките. В този вихър от процеси попаднахме всички, в чийто души „срещите на две епохи стана” /П.Пенев/ и взаимно се учихме на достойнство, на характер и съвест, а около нас скрито и задкулисно се раждаха родната мафия, октоподът на групировките и наркопринцовете. Пред очите ни и през душите ни се избираха и сменяха правителство след правителство, кое от кое по-корумпирано. Рухваха с векове градените стойности за чест и съвест, за достойнство и морал, налагаха се упорито проамериксанските стойности за прагматично потребителско мислене и съзнание, за всевластието на „парица царица”/ А.Константинов – „До Чикаго и назад”/ и проевропейските модели на гейпаради и свобода на половата ориентация. Редят се следващите книги – „Вендета”/1997/, /Мътни времена”/ 1999/, „ Така беше”/2000/, „Не плачете моля ви за мен”/ 2006/, закономерно дойде времето за антологичния двутомник с избрано – „Мили роде...”,проза, т.1 и „От гняв и обич изнемогвам” лирика, т.2 / 2009/, след това се появи лирическият сборник „59”, поезия /2012/. В този мегатекст от казано и премълчано, от мечтания и болки са „натрупаните мълчания” /Павел Матев/ на българина, който преживя четвърт век на пропилени мечти и надежди, на безпътица и смразяваща криза, когато „старите божества са мъртви, а новите не са още родени.” Този процес на духовни съмнения, на страдания и жестоко разпъване на душата нашата културна история познава при поколението на Д. Подвързачов, Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Гео Милев, младия Йовков от първите две десетилетия на 20 век. Това е период на „вик и тревога!”, на „гняв” и „оварваряване”, когато словото звучи разтърсващо, а „думата е страшно нещо”/Й.Йовков/.
   Нежният лиричен глас на Ангел Веселинов загрубя, гневът избухна в жесток зов за „вендета.” В този текст от изсечени едри гранитни отломъци изреченото е както при Гео Милев в поемата „Септември” родено не в „райската градина”, а „в мъртва утроба” и се сблъскват, обсебват и крещят отричащи се вселени и стойности, крайности, които в друг отрязък са несъвместими – „За жертвите, /за останалата част от нацията / – ВЕНДЕТА/ се нарича ДЕМОКРАЦИЯТА!”. Това е конфликтът на епохата между разрушението и крехката, още едва прохождаща малка като „пшеничено зърно”/ Н. Вапцаров / лична, интимна вяра, както е при огняроинтелигента. Болката е вселенска, но и национално оцветена, наследниците на „Симеонова България” са жертва на „шепа мракобесници!” Мъдрецът Емилиян Станев в литературния си шедьовър „Крадецът на праскови” открива българския синдром – „Няма нищо по-тягостно от повторение на миналото.” И нашето поколение стана съучастник в поредния мрачен сюжет, когато „мътните времена” отново ни заляха с водната си стихия, както става преди дни със събитията в Добрич, Варна, Килифарево и Дебелец.
В тези времена, но не „мъжки”/ Н. Хайтов/, а черни и зловещи, на окрадена вяра, морал и продадени съвести, на масова, касова, и пладнешка приватизация се родиха героите от епоса „Мътни времена”/1999/, които Ангел и поколението му носи като болка и обида, комплекси и разкази, случки и сюжети от родната люлка. Историите на родовата сага оживяха под перото на един нов разказвач на западните региони, който с любов бе сравнен от Георги Марковски с колосите от Максим Горки до Димитър Талев. Това свидетелско и носталгично, синовно и разбиращо Аз е във фундамента на всеки епос от времето на Омир през Стайнбек, за да се стигне до Георги Господинов с „Метафизика на тъгата.” Още в Библията епическото се ражда в дивите и първични нрави, за да се проследи процесът на моделирането на общественото съзнание и раждането на „светаята светих” – на личното, интимното и съкровеното в душата. Продуктивен за Ангел Веселинов е оригиналният епически метод на класика Ивайло Петров за пресъздаване на живота върху вероятно-невероятната история „преди да се родя и след това”. Пред нас оживяват характерите на Велко и Кита, Ангел и Анто, Райко и Витка, Монето и Жельо, Ранко и стария Тодор. В тази епоха на Сталин и Червенков, „когато се наливаха основите”/ П. Пенев/, колелото на историята жестоко преминава през душите и съдбите на хората, разрязва ги на късове меса, които кървяха в продължение на десетилетия. „В тия мътни времена е по-добре да си мълчиш и да си затваряш устата” е съветът на родителите, тези препатили хора с ограбена младост. И младият човек от лирическия Аз от Христо Ботев през Яворов и Дебелянов, Атанас Далчев до П. Пенев, Стефан Цанев и Л. Левчев избира противопоставянето на света на старите в името на истината и свободата. Мъчителна е срещата на човека с насилието, с обидата и ограбената младост в живота от такива страшилища като Партийния и Магдин, рожби на ненаказаното зло след Народния съд.
В епоса няма главни и второстепенни герои, водещите свръхсили са времето и историята, конфликтът е между доброто и злото, които както в древногръцката трагедия са изведени до мощни енергийни центрове, до „ненаситен Молох”, който се храни с кръвта от раните на душата. Това са рани не толкова физически от куршумите, колкото духовни, от насилието над честта и достойнството. Как се живее с осакатена душа, със смачкано самочувствие и процесът води до антисилите – отмъщението и кървавите драми, а за по-слабите идват алкохолът и продаването на душата на дявола. Такава е участта на балканските и славянските народи и нации – да влизат от криза в криза, а кога ще дойде времето на любовта и щастието, на добротворчеството и съзиданието, на рождеството. Общото между тези „горски” хора на Ангел е в техните души, които са посестрими на вятъра, както е при „потомката” на Елисавета Багряна, и оттук е различието, защото тези епически стълбове на времето носят прасилата на волността и красотата на хармонията между микро и макрокосмоса. Тези деца на суровата предобществена естественост излъчват магията на „простата човешка драма”, а тяхното отрицание е разрушителното начало на алчността на такива уродливи изчадия като Магдин и Партийния, зловещи фигури на новата власт. Читателят се среща с лиризирана проза, в художествения свят се чувстват ароматите на гората и полето, на земята и водата, човешките сетива са хармонично равнопоставен. Дарбата на разказвача е в новаторството да улавя фееричното богатство на дивната красота на тези „горски” хора. Те чуват напевите на вятъра и дъжда, на идващите с тях гласове от дълбокото минало. В традициите на класиците Иван Вазов и Елин Пелин, на Йовков и Емилиян Станев, на Йордан Радичков  и Ивайло Петров в разказаната притча се вплитат културните пластове на фолклорното и приказното, на дообщественото и социалното, а драматичните проблеми в темата за кооперирането прехвърля бреговете на творческите мостове към „Хайка за вълци” на епическия мъдрец на Добруджа и нейните великомъченици.
Считам, че романът „Мътни времена” е добре да бъде препрочитан, да попада в кръгозора на интерпретатори на другите изкуства, за да получава нов и неповторим живот на сцената, на екрана, в музикални пиеси и видения. Сред добрите и стойностни текстове в прозата можем да поставим разказите „На казана”, „Двете души на Нестор”, „Последен разговор”, които са част от авторовите видения и пристрастия в образотворчеството.
В следващите книги на Ангел Веселинов се откроява ролята на съзерцанието, на осмислянето на трайните ценности в човешкия живот, на преоткриването на глъбините на човешката душа. В изповедите вече изтънява нишката за тленното и преходното, а по-големи обеми заемат размислите и откровенията за живота, който е „обидно кратък,/ необятни са тревогите” и още „просто е чудно/и неповторимо/изкуство,/истинска/светла/магия.” Героят е вече в патриаршеската роля на „бащите”, които наставляват, споделят, изискват, макар и да знаят, че няма да бъдат чути. Това са универсалните закони на битието, но без тези грешки на младите светът няма да е неповторим, екзотичен и конфликтен в напрежението между „бащи и деца”/И. С. Тургенев/.
С годините ще дойде златното време за есенните теми и мотиви, когато се раждат големите книги като „Антихрист” и „Легенда за Сибин” на Емилиян Станев, тетралогията на Димитър Талев, „Сказание за Дървото на живота” на Рада Въртунинска. Ангеле, „чичо Ачо” за по-младите, приятелю, белият лист те зове. Нека да е живот и здраве, Бог да те дари с житейско и творческо дълголетие, за да обърнеш сериозно внимание върху грандиозни проекти и да напишеш сериали от романи от по седемстотин-осемстотин страници единият. Преодолей балканското търпение на Елин Пелин и неговото прословуто „мани, мани”, а обличай бялата риза на Йовков и се захващай като българските майсторите зидари от митичния Манол до уста Кольо Фичето да градиш големите и китни български духовни Домове, а това ще са новите ти текстове.