Приключи ежегодният литературен конкурс „Децата на Добрич творят“ за есе и стихотворение. Творбите на децата показаха колко силен е творческия потенциал на подрастващите, какво богато художествено въобръжение има младото поколение. На него много възрастни творци могат да завидят. Жури в състав: Сашо Серафимов – председател, и членове – Ангел Веселинов и Драгомил Георгиев, определи и класирането. Тук отпечатваме творбите на победителите, но победители са всички участници, дръзнали да видят света през очите на своя талант. И вероятно в други конкурси други ще бъдат първи, защото нивото на конкурса беше много високо.

Първа възрастова група:

Стихотворение:

I място – СИЛВИЯ ВЕСЕЛИНОВА – 5 кл, СОУ”П.Р.Славейков”, Лит.клуб „Нарисувай света с думи”, град Добрич

БЪЛГАРИЯ
България е сложно уравнение.
Уравнение с много решения.
България е деятелен залог на глагола.
Винаги тя е вършител на  действието.
България е химичен процес.
Променя постоянно своето състояние.
България е такт две четвърти
и игриво ситни правото си хоро.
България е Hello.
Тя отваря широко врата към света.
България е палитра с цветове.
Тя си играе с цялата гама на дъгата.
България е непотушено въстание –
гръмко се бори за свободата си.
България е свят в глобуса.
Върти се неуморно-
 малка звезда в океан от светлини.
България не е дума.
България е  любов.
Моята.


I място – СТАНИМИРА ГЕОРГИЕВА – 13 г., Литературен клуб „Таланти” ОУ „Христо Ботев”, град Добрич

РЕКВИЕМ
Сиви улици,
хора безчувствени...
Силуети на сенки,
от болка разкъсвани...
Небето се свлича,
на раменете приведени…
Ходят, безлични,
но все още цели...
Трябва им истина –
малка, усмихната…
светла надежда
в шепата стисната.


I място – СНЕЖАНА СТОЯНОВА – 12 г.,  Литературен клуб „Таланти“ към ОУ „Христо Ботев“, град Добрич

ДУШАТА МИ ПЪТУВА
Душата ми изгуби се в мъглата.
Влезе във Безкрайното, където
мисълта ми – сойката крилата
отлетя за миг към Небитието.
Тръгна тя в посока неизвестна –
спираше дъха ми вдъхновено.
Притискаше я нещо – като клетка.
Счупи границите мигновено!
Гледаха я хората от пътя –
как рее се – без граници, без норма.
Безкраят правеше я силна.
А тя се чувстваше свободна!


II място – АЛЕКСАНДЪР ПЕТРОВ –  5 кл, Лит.клуб „Нарисувай света с думи”, СОУ ”П. Р. Славейков”, град Добрич

АПОСТРОФ
                   На Н. Милчев
Вече нищо няма да е същото без
есенното вдъхновение във апострофи,
вече нищо няма да е същото без
 малките метафори във стихове,
вече нищо няма да е същото без
виковете в междучасията от поредната шестица,
вече нищо няма да е същото без детството,
захвърлено в самия край на детската площадка,
вече нищо няма да е същото без
приятелствата между съчиненията откровени,
вече нищо няма да е същото без незапомнените
музикални теми,епизоди,скрити в прашната тетрадка,
вече нищо няма да е същото без
всичките спрежения, забравени и грешни,
вече нищо няма да е същото без
бледите контролни със скритата тъга,
вече нищо няма да е същото без
 невъзпитаното ни домашно по английски,
вече нищо няма да е същото
 във спомените…


II място – ТАТЯНА ИВАНОВА – 5.кл, Лит.клуб” Нарисувай света с думи”, СОУ ”П. Р. Славейков”, град Добрич

ДЕТСТВО
Тръгва си, затрупано от плюш.
Тръгва си със оня летен дъжд.
Тръгва си със пясъчния замък.
Тръгва си в очите с пламък.
Тръгва си със първи клас.
Тръгва си със звънкия си глас.
Тръгва си със обедния сън.
Тръгва си с игрите вън.
Тръгва си със многото въпроси.
Тръгва си със боя, който си изпроси.
Детство. Помни се със калните крачета.
Детство на момичета и на момчета.


III място – БУРАК ЗИА – 6 кл., ОУ „Христо Смирненски“ гр. Добрич

МАЛКОТО МИ „АЗ”
По тихата улица минавам сега
и някакъв глас ме вика: “Eла…”
Разбирам, спомените са това
останали в нашите големи сърца.
Не е трудно във времето да се върнеш
и своето малко „аз” да прегърнеш.

Поощрения:
ЦВЕТА ХРИСТОВА – 6 кл., Лит. клуб „Нарисувай света с думи”, СОУ”П.Р.Славейков”, град Добрич за стихотворението „РИСУНКА НА  ПИАНО“
РОЗАЛИЯ ПЕТРОВА – 5 кл. ,,Лит. клуб „Нарисувай света с думи”, СОУ ”П. Р. Славейков”, град Добрич за стихотворението „БУКВА Р“


Есе

I място – Мария-Луиза – 7 кл., Лит.клуб „Нарисувай света с думи”, СОУ ”П. Р. Славейков”, град Добрич
МАТЕМАТИКАТА – ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ
Математиката е стара дама. Може би е вдовица, която страда по изгубения си съпруг-Физик. Те са разделени от житейските параграфи и тяхната неизбежна любов всеки ден ме мъчи.
Госпожа Математика, тази страдаща и завистлива дама, се ядосва, когато съм безгрижна и щастлива и всячески ми вгорчава живота.
Тя много обича и да оценява хората – с 2 и 3, за да не засенчат нейната древна и дълбоко скрита хубост. От векове се гримира с ученическите страдания и се конти с рокля от сълзи.
Тя се приготвя така, защото след физика имам математика и части и знания от нейния любим ще се пренесат в съзнанието й.
Математика толкова се вълнува, че ме обсипва с Дроби, Степени, Неравенства и дори Геометрия-нейните слуги, които уж биха изпълнили всяко мое желание.
Но в унеса на Математиката, физичните знания излизат от главата ми, любимият й изчезва и тя се ядосва. Тогава нейните слуги, вместо да ми се притекат на помощ, ме заливат с уменията си в дъжд от числа, теореми и аксиоми и бавно ме давят.
По принцип обичам водата, но водите на Математика ме дърпат все по-надолу и ме повличат във водовъртеж. Бивам погълната от яда и тъгата на тази госпожа. Мъчно ми е, че заради моите проветрени и измити мисли, тя се раздели и с малкото, което имаше от Физик.
Затова се съсредоточавам над тяхната връзка и покровителка-госпожица Химия. Мисля нейните формули за нелогични и затова търся за помощ двамата влюбени. Те се заемат заедно с този проблем и така се свързват. Обясняват ми логиката и разбират тази на Химия. След това те се сливат.Математика навлиза във величините на Физик, а неговите закони господстват в царството на Математика.
Така идва краят на техните любовни мъки. Колкото до моите математично-физични мъки... дано е дошъл и техният край!


II място – СНЕЖАНА ТОДОРОВА – 6 кл., Литературен клуб „Таланти“ към ОУ „Христо Ботев“, град Добрич

РОДЕНИТЕ ПРЕДИ ХИЛЯДА ГОДИНИ – ЩАСТЛИВИ ИЛИ НЕЩАСТНИ
Едно хилядолетие – звучи толкова величествен, толкова голям период от време. Но само така изглежда. Най-малкото – няколко учебника по история ни делят от тогавашния живот и знанията за него.
За десет века нравите и ценностите не са се променили – и до днес здравето, любовта и семейството си остават най-важното богатство за хората, а завистта, горделивостта и пороците оцеляват между тях. Римското „Divide et impera” („Разделяй и владей“), създадено дори преди много повече от хиляда години, все още е водещо в управлението на световни политици. Това със сигурност е враг на обединението и силата, което би направило хората поне малко по-щастливи. Последствията от действията на владетелите и хората преди хилядолетие се отразяват и на днешния живот.
Човекът рядко може да бъде напълно щастлив. Веднъж триумфира, друг път губи. Така е било, така и ще бъде.
Преди хилядолетие, през 1014 година, българите са претърпели една от многото войни през историята си. Колко млади мъже са оставяли семействата си, загивали са, или са били ослепявани! Колко жени са оставали вдовици, на чиито плещи е падала изцяло грижата за децата! Цар Самуил е управлявал достойно и е бранил своето отечество, но сърцето му не издържало на гледката от десетки хиляди български незрящи войници. Единственият щастлив сред множеството жертви и самотни семейства бил триумфиралият византийски император Василий II. Ала след точно 160 години българските братя Асен и Петър вдигнали въстание, което победило византийците и дало начало на Второто българско царство.
Толкова сълзи, толкова кръв, толкова скръб е попило това хилядолетие. Но може би затова радостта се е пораждала и от най-малкото. Хората са били щастливи, защото няколко поколения са живеели заедно, помагали са си, обичали са, вярвали са. Всеки празник е бил почитан и празнуван. Животът е вървял спокойно в личен план. Най-важно за родителите е било да могат да изхранят семейството си, да не омърсят честта му и да видят усмивки върху лицата на децата си.
Преди хиляда години светът не е бил толкова смел, но е направил много открития, които за нас днес са просто нещо обикновено. През 1000 година китайците откриват барута, а през 1045 година – и печатането с подвижни букви. Създавали са се държави, откривали са се континенти, писали са се книги...
Живот... Откъдето и да го погледнеш и от който ли век, той все си е един и същ. Все още има войни, но не между народи, а между управляващи и управлявани. И не за територии, а за права, за чест, за свобода! Смятам, че хората са били по-щастливи преди хиляда години. За съжаление обаче, причината е била незнанието. Владетелите са управлявали в своя полза. Но за обикновения човек е имало единствено ценности. Имало е приятелство, идеали. И да, хората са умирали във войните, но са знаели защо – в името на свободата, в името на достойнството. А днес? Днес живеем в лъжа. Може да знаем всичко, но не знаем как да запазим ценното в живота.
Всъщност животът е един кръг, който се върти. И рано или късно именно политическите игри ще ни върнат хиляда години назад. А единственото хубаво в това – да се научим да ценим малките неща и радости.


III място – МАКСИМ ЕМИЛОВ – 6 клас, Литературен клуб „Звезда”, ОУ „Димитър Минчев”, с. Паскалево, общ. Добричка   

МОЕТО СЕМЕЙСТВО
Всеки има своя представа за семейно щастие. Аз съм най-щастлив, когато вкъщи всички сме заедно – мама, тати, аз и брат ми. Времената са такива, че често член от семейството работи в чужбина, за да помогне на другите да се издържат. Така е с моя баща. Той обикновено отсъства от дома. Връща се за месец и отново отива да работи. Тогава много ми липсва. Аз го замествам, ако има някакава мъжка работа.
Когато се прибере, ние с брат ми все около него се въртим. Разпитваме го за всичко. Той ни разказва за пътуванията, за работата, за непознати страни и хора, за всички свои преживявания. Дава ни съвети да учим и да напредваме. Казва, че когато човек работи честно и е упорит, рано или късно ще бъде възнаграден.
Обичам новогодишните празници, когато всички сме заедно. Мама готви и се шегува с нас, ние с брат ми   и тати  й помагаме в приготовленията.   Слушаме музика, смеем се, а като стане полунощ, излизаме навън, гледаме зарята, пускаме пиратки и фойерверки.
Много е хубаво да имаш семейство и то да е сплотено.


III място – ЕЛЕОНОРА ЕВГЕНИЕВА, 6 кл.,Литературен клуб „Звезда”, ОУ „Димитър Минчев”, с. Паскалево, общ. Добричка

МОЕТО СЕМЕЙСТВО
     В живота на човека има много дни, които са еднообразни и скучни. Аз имам добро семейство /мама, тати, брат ми и аз/, в което се случват хубави моменти, но понякога има и лоши.
     Обикновено баща ми отсъства от дома. Той пътува в чужбина. Най-често е в Белгия. Идва си на четири месеца веднъж за тридесет дни. Тогава иска от нас да не си губим времето, а да вършим нещо полезно или да учим. Ние невинаги се съгласяваме с него, макар да знаем, че е прав. А той най-често към нас е доста строг. Когато го няма дълго време, на мен понякога ми е мъчно.
     С мама е интересно и забавно. Винаги проявява разбиране към проблемите ми.
Изслушва ме и ме подкрепя във всичко.
     Веднъж, през лятото, тръгнахме с нея към дома на баба ми. Беше много горещо. Всички растения бяха изсъхнали. Вървяхме, вървяхме и изведнъж заваля силен и прохладен дъжд. След няколко минути се появи една красива дъга. Хванахме се за ръце с мама, смеехме се, тичахме под дъжда и имах чувството, че ще полетим над дъгата. Усетих любов, щастие и лекота в душата си. Обичта между нас двете и чудната дъга ме накараха да мисля, че няма нищо по-хубаво от един летен дъжд и от една добра майка наблизо, с която преживях такъв щастлив момент!
     На Нова година също изпитвам голяма радост от това, че имам семейство, в което има топлота, любов и веселба. За мен това е едно огромно богатство, защото знам, че има деца, които не знаят какво е да имаш мама и тати.

Поощрения:
МИРОСЛАВ МИХАЙЛОВ – 5 кл., Литературен клуб „Звезда”, ОУ „Димитър Минчев, с. Паскалево, общ. Добричка за есе „Добротата“
РАЯ ЦАНКОВА – 7 кл, Литературен клуб „Таланти“ към ОУ „Христо Ботев“, град Добрич за есе „Моята родина и моето бъдеще”
РЕНИ ХИНЕВА за „Съдебно дело” – 5 кл., Лит.клуб „Нарисувай света с думи”, СОУ ”П. Р. Славейков”, град Добрич

Втора възрастова група

Есе


I място – ВИКТОРИЯ СИМЕОНОВА – 11 кл., ЕГ  «Гео Милев», гр. Добрич
КОРЕНИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ
„Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам —
първа радост е за мене.“
Иван Вазов
Всяко дърво има корен. Всяко начало е корен на нещо ново. Всеки род има свое родословно дърво...
Българите произлизат от един род. Това означава, че всеки един от нас е част от родословното дърво на нашата стара, прекрасна нация. А щом има дърво, то има корени, както вече споменах.
Не! Сега няма да ви представя лекция по биология за семейството на дърветата. Нито пък ще ви занимавам с родствените връзки, структурата на родословните дървета и така нататък. В следващите редове възнамерявам да поговоря за нещо много по-ценно за мен – българския дух. Този силен дух, който всеки от нас притежава до известна степен. Силата, която поддържа пламъка на нашето родолюбие...
Българите са една от старите цивилизации в света. България е страна с богата история, изпълнена с много поводи за гордост, славни победи, векове на разцвет и подем във всяко отношение. Сваляйки розовите очила, припомням, че има и доста по-негативни за нас събития – Византийското и Турското робство, загубените битки и територии. Всяко едно събитие в историята е спомогнало да развием и усъвършенстваме своя български дух. Припомнете си Покръстването при цар Борис, Златният век на Симеон Велики, разцвета на България след Освобождението от Византийска власт, културния подем през епохата на Просвещението. Все събития, подхранващи и подсилващи българския дух. А какъв по-силен признак на българщината от родолюбивия дух?
Родолюбието не е само познание на историята. Не просто знание защо трябва да обичаме родината – сякаш това е наше задължение, а много, много повече. Родолюбието е чувство. Едно от най-силните чувства. Чувството, че си щастлив да ходиш между житата в Златна Добруджа, да тичаш волно по пясъчните брегове на Черно море, да се катериш по зъберите на Балкана, на Родопа, Рила и Пирин, да обожаваш залеза край реките или изгрева на Белоградчишките скали или край Камен бряг, да чувстваш, че искаш да разцелуваш българската земя, че тя е най-прекрасната, най-красивата, ЕДИНСТВЕНАТА! Това, скъпи читатели е родолюбие. И то, не само като се върнем от чужбина, когато изпитваме носталгия към родината, а винаги. Винаги да се радваме, когато ходим под най-синьото небе, най-ярките звезди, най-приказната луна, най-радостното слънце. Винаги да ни опиянява аромата на българските рози, на дивните гори, на цветята по поляните. Родолюбие е да се чувстваме силни и специални, когато сме в нашата мила родна страна България. Родолюбие е да сме най-щастливи точно тук...
Родолюбието е основният корен на българщината. То е силата, която ни кара да се чувстваме по-свободни от вятъра и по-здрави от скалите. Българският дух, ах този силен български дух. Той ни кара да изтръпваме, щом чуем прекрасните мистични песни на стоте каба гайди в планината, на чановете, на кавала на овчарите. Той ни кара да настръхнем под звуците на „Излел е Дельо хайдутин“ или „Моя страна“. Той вдъхва сила у нас, когато слушаме вятъра в листата на вековните дървета, свидетели на всяко едно събитие в историята. Точно този дух неусетно ме кара да плача от умиление, дори само при мисълта за родината. Ах, този български дух! Вдъхновил нашите поети и писатели, композитори и художници. Този български дух, изразен в творбите на Христо Ботев, Иван Вазов, Добри Чинтулов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Алеко Константинов и много други велики родни творци. Този български дух прозира в народното творчество, в песните, танците...
Народните танци, фолклорът като цяло! Ето това е българщината! За мен не трябва да има българин, който да не знае стъпките поне на едно хоро и текста на поне една народна песен. Да, знам. Това прозвуча малко грубо. Но не е ли вярно?! А дори да не е, това е просто моята позиция – не ангажирам никого с нея... Моето сърце трепва, щом чуя неравноделни тактове. То винаги иска да играе и пее под звуците на нашата толкова звънлива и вълшебна музика. Че кой не е настръхвал, щом чуе ехото на народна песен, чието звучене е толкова пълно и истинско. Това чудно вибрато, тази неземна красота на автентичния глас на българските народни певици и певци! Настръхвам само при мисълта за тях! Неусетно си пускам една съвременна песен с народно звучене, докоснала цяла Европа на конкурса „Евровизия“ – „Вода“. Чуя ли този глас, сякаш се издигам над земята и политам в безкрайното родно синьо небе...
Точно това небе, което е възпял Младен Исаев в стиховете на известната детска песен „...Небето като от коприна, това е моята родина!“. Небето от поезията на Ботев, Вазов и много други безсмъртни български творци. Небето, което щом погледна, усещам как ме презарежда с енергия. Обичам да гледам небето. Всеки път, когато вървя, просто поглеждам към небето и усещам магията. Усещам безсмъртните думи на Дора Габе „Нашето небе е тъй дълбоко, нашите звезди са тъй големи...“. Те най-добре отразяват моите чувства, щом виждам това безкрайно синьо – толкова свежо и красиво!
Родната земя. Възпята от много автори и певци, чудна, прекрасна, красива земя! Земята, която ако можех, щях да прегърна. Земята, към която изпитвам любов също толкова силна, колкото към родната ми майка. Може би защото земята е майка на всички ни. Може би, защото имам дълбока връзка с тази земя. Или просто защото съм българка. Защото българщината в мен ме кара да обичам тази земя. Не, аз не я обичам – моето чувство към родната земя е много по-силно от обич, то е... привързаност. Сърце не ми дава даже да помисля да емигрирам – независимо от политическото и икономическото състояние на България. Не бих напуснала родната земя – просто не мога! Малко млади хора биха заявили това днес, но наистина го чувствам. Да, бих пътувала, но само за да опозная и други култури и още веднъж да разбера защо толкова силно обичам моята родина България.
Да свалим розовите очила. България е красива, има богата история, неземно чудна природа, велики личности... но съществува и Алековият Бай Ганьо. Българинът, който никога не е доволен, който не е „дорасъл“, за да се впише в съвременния свят, не е достатъчно културен и просветен, за да осъзнае, че има „трески за дялане“. И в него българщината е силна. Едно нещо го обединява с хората, които споменах преди няколко параграфа – любовта към родината. Независимо, че той я представя, хапвайки люти чушлета и баница, пийвайки златна ракийка и домашно винце, Бай Ганьо обича България. Бай Ганьо, не само героя от едноименната творба на Алеко Константинов, а и обикновения българин, който колкото и да се оплаква, колкото и да мрънка и да е винаги недоволен от нашата държава, обича родината повече от всичко. Този Бай Ганьо, който също е символ на българщината. Бай Ганьо в потури и с фес на една страна, с извити мустаци (или без) и доволна усмивка, рядко заменяна с навъсена физиономия – обикновено, когато родното му самосъзнание бива засегнато.
Споменах типичните дрехи на Бай Ганьо и се сетих за най-красивите одежди, които съм виждала – българските народни носии. Толкова пъстри и различни, но прекрасни и стилни. Едва ли бихме видели толкова цветове в колекциите на Шанел и Долче и Габана, но за мен, както и за повечето (вярвам, че всички) българи това е най-красивата възможна дреха. Обожавам да нося носия – това ме кара да се чувствам още по българка, още повече подсилва духа ми. Тези ръчно избродирани шевици, златни пендари, шарени мъниста и цветята в косите. Тази изключителна жизнерадост, която носи всяка българка, облечена в народна носия. В социалните мрежи се разпространяват снимки, съпоставящи българката в народен костюм с поп-фолк звездите и определено няма място за сравнение! Красотата и силата, която излъчва първата, не може да се купи с пари, нито да се появи в следствие на пластична операция. Ах, как искам да облека носията и да изиграя едно хоро. Това и ще направя... щом завърша своето послание към вас, скъпи читатели; щом успея да изразя моето родолюбие и изключителна привързаност към българщината – може би най-силното качество, както в моя, така и в характера на повечето българи (надявам се).
Е, това са корените на българщината според мен – причините за родолюбието. Поглеждайки под заглавието на есето прочитам началото на безсмъртното Вазово стихотворение „Аз съм българче“ – точно то съдържа най-хубавото описание на корените на българщината – природа, история, народ, красота! Това са корените на това чувство, явление, тази изключителна сила. Пазете българщината – тя ни гради и съхранява като народ – не какъв да е, а силен, свободен народ с изключителен дух и култура!


II място – ГРЕТА РУСЕВА – 11 кл., ФСГ „Васил Левски“ гр. Добрич
„МОЯТ“ ПОЕТ
В последно време с  думата „любим”, „любими” масово се спекулира. Използва се за храни, напитки, вещи от бита, в реклами, конкурси…В народното творчество и в литературата глаголът „любя” и образуваните от него прилагателни, съществителни имена се свързват  с душата, с трепетите на най-нежните и струни, с чувства, адресирани към определен човек. Да имаш любим е божи дар, привилегия, но и огромна отговорност. Защото любимите изискват не просто афиширане на обич, а познаване в детайли на същността им, сродяване с техния живот, разбиране и прошка…Аз смятам, че в този смисъл нямам право, нито пък нужните знания да нарека някого от „майсторите на българското слово” любим поет или писател.
В тълковния речник срещу „любим” са записани синонимите „обичан”, „търсен”,  „избраник”. Ако ме накарате да свържа тези определения с нечие име, категорично ще поставя срещу тях Яворов. За мен той е такъв:

ОБИЧАН,
Защото любовната му поезия произтича от съкровено-личните му изживявания. Част от стихотворенията  ме пренасят в светли пространства, в които духът на поета някога и моят сега намират пристан и покой. Когато чета произведенията, посветени на Мина, ме „залива” нежност, някаква вълшебна музика зазвучава в душата ми. И пред мен „изплува” образът на един мъж, коленичил пред своя ангел-спасител, готов да брани любовта и любимата си от разрушителните сили на злото, копнеещ да изгради от отломките на разрухата „Нов свят за двама ни, и свят и храм.” Коя девойка или жена не мечтае  за толкова чувствителен, романтичен спътник в живота си?

ТЪРСЕН
е Яворов със съкровените си изповеди, когато се чувствам несигурна, обидена, отхвърлена от другите, защото той ме учи,  че любовта е възможност за преодоляване на „ледената стена”, която ни отделя от света и от околните. Но и самата любов е извор често на мъка, болка и въпреки това Яворов внушава, че това е „другото и лице”, че не трябва да се отказваме, а да я дирим... „Има ад и мъка-и в мъката любов”. Поетът изгражда многоликия облик на любовта – ту мъчителна, изгаряща,  хвърляща влюбения в бездните на съмненията, ту  прекрасна и спасителна, възвисяваща. Тя блян и сън, среща и разлъка, тайна „в тъма ридаеща сама...”.

ИЗБРАН
от мен от плеядата български поети и писатели, заради сложния, трагичен  път на автора. Страдание, непрестанно търсене на духовни и нравствени опори са характеристиките на Яворовата биография. В любовната му лирика рефлектира неговата житейска драма. Смъртта на Мина, самоубийството на Лора, тежките обвинения, опита за самоубийство обуславят трагичните интонации в  поезията му. Невъзможността  любовта да бъде изживяна в цялата й красота, богатство докрай, да бележи трайно с щастие  и душевна хармония  Яворов и лирическия му говорител, създават усещане за „орисия зла”.
— Кой е „вашият” автор? /Така бих перифразирала въпроса ви./
— Яворов, защото провокира любопитството ми, защото ме кара да препрочитам произведенията му, да ги рецитирам, защото ме разплаква и възторгва, защото ….Може би ще допиша това изречение, когато започна да го изучавам и в училище. Сигурна съм обаче, че няма да мога да сложа точка.
                                 Поетите са спътници на времето,
                               На тях им е подвластна вечността…



III място – ЛУИЗА КАРАМИЛЕВА, 9 клас, СОУ „Проф. д-р Асен Златаров”, град Шабла
„Красивото е белег на необикновена сила“
                                             Томас Хобс
— Огледалце, огледалце, коя е най-красива на Земята? – попитах аз огледалото си и закачах с поглед на човек, който като че ли очаква да се реши съдбата на живота му.
— Ти, ти си най-красива на Земята... – отговори ми огледалото. Всъщност не бях сигурна дали откликът беше от негова страна. Вероятно собственото ми съзнание реши да подхрани отчаяното ми его, „изричайки” тези ласкателни думи. Радвах се на комплимента, независимо, че по-възможният източник на любезност бях самата аз. И докато внимателно оглеждах чертите на лицето си, изведнъж огледалото се изплъзна от ръката ми, падна на земята и се счупи на хиляди малки парченца. Надвесих се над разпилените частици. Огледалото вече не можеше да отговори на нито един мой въпрос. Съзнанието ми също като че ли не желаеше да изказва лични мнения. От красотата ми не беше останала и следа. Счупената хубост е никому потребна, затова внимателно събрах парченцата от разбитото огледало и ги изхвърлих. Замислих се...
 Външната красота е нещо преходно и твърде лесно променливо. Отиваш при пластичния хирург, посочваш му желания образ и не след дълго ти вече притежаваш нова външност, значително по-привлекателна от предишната. Чувстваш се изключително доволен, защото вече си получил нова фасада. Убеден си, че притежаваш необикновена сила, защото обаятелното лице ти дава самочувствието, че красотата отваря всяка врата. Вървиш по улицата и множество лица, макар и непознати, ти се усмихват. В офиса всички твои колеги започват да те поздравяват. Успяваш да привлечеш погледите на тълпата. От увехнало цветче се превръщаш в красива червена роза. Да, казваш си, красотата е сила, която може да отвори всяка врата. Да, ама не...
Човекът, вманиачен в мисълта да бъде харесван от другите, би направил всякакви жертви. И сякаш колкото повече се грижим за външния си вид, толкова повече обричаме душата си на забвение. А всъщност душевната красота е значително по-важна от физическата. Нещо толкова непостоянно като външният вид не притежава истинска сила. Лъжливото надмощие на физическата привлекателност е способно да те издигне, но впоследствие това, което си градил се срутва, подобно на пясъчна кула.
Душата е изключително трудна за отглеждане. Изисква много любов и обгрижване, много постоянство и търпение, много гостоприемство. Необходимо е не само да я обичаш, но и да я приютиш, така че тя да успее да се развива. За разлика от физическата красота, богатата и красива душевност не се постига за кратък период от време. Култивирането й изисква много вдъхновение, отдаденост и вътрешен мир. Всяка душа носи своята уникална индивидуалност. Въпрос на личен избор е дали ще я обогатиш, или ще я оставиш на произвола на съдбата.
Душевната красота е пътят към преоткриване на себе си, а физическата.... Път към преоткриване на другите. Оставям на вас да разберете защо...
Богатата душевност е празник на извисеността, мечта на угнетения дух. Веднъж успял да превърнеш душата в константа за вътрешен мир и удовлетворение, то знай – ти си на път да постигнеш духовно съвършенство.
Размишлявайки за красивата душа и счупеното ми огледало внезапно се досетих за авторът на „Малкият принц” Антоан дьо Сент Екзюпери, който казва: „Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите“. Огледалото е способно да отрази външната, но не и вътрешната красота. Силата е приоритет на извисената душа. Замисли се и ти... Ще останеш изненадан от това, което можеш да сътвориш...

Поезия
Присъжда се само едно поощрение на РОСИЦА СТОЯНОВА за „Смешна присъда” – 12 клас ПГВМ ”Проф. д-р Г. Павлов”