Шандор Татар е роден през 1962 г. в Будапеща. Завършил е унгарска и немска филология в Будапещенския университет, доктор на науките. Работи в библиотеката на Унгарската академия на науките. Публикува стихотворения, преводи, както и литературни анализи и есета. Удостоен е с две награди за превод (проза – 1988; поезия – 1996), участва в преводачески програми на фондаците „Сорос“, „Национално културно наследство“, Literarisches Colloquium Berlin Internationale Ubersetzerwerkstatt, Robert Bosch Stiftung, стипендиант на Европейската преводаческа къща в Щрелен. Носител на високи литературни награди: Атила Йожеф (2010), Мемориална награда „Салваторе Квазимодо“ (2012).Издал е „Всичко би било безкрайно лесно“ (1990), „Лятото дойде за въглеродната ваканция“ (1999), Горчив послевкус или… / Endlichkeit mit bittrem Trost (двуезична: на унгарски и на немски; 2006), „Реквием“ (2006), „Гостуващ актьор“ (2007).


НЕОБИТАЕМ

Спомняш ли си кога стана твой враг
прокрадващият се под плетовете здрач?
Не разигравай високомерно лекомислие (“Защо да
имам врагове?“) – знаем, че имаш.
Откакто не посещават сънищата ти
думите на любовта, гаснещи в разгорещена плът,
нито сенки на северни елени
върху синия сняг, нито бяла яребица,
нито огряно от слънцето водно конче
с диамантени криле, нито пробягващ по каменната стена гущер,
нито пък заоблените от вятъра,
набраздени камъни (а пък те,
казват, не били много придирчиви).
Никой не иска да пребивава в сънищата ти.
Сънят ти не е нужен никому.
(Сънят ти е пробита мрежа, с която те наказва
Господ, тя не хваща нищо.)
Напразно блести над покрива, улицата, града ти
знакът на звездите;
нощите пробягват върху теб,
равнодушно като лъч на рентген,
който знае предварително,
че нищо няма да намери.
И не след дълго песента на
трети петли те заличава.
старата ти слепота в нова тъмнина

Беше заслепен и налетя на него –
шамарът отдавна назряваше.
Не те защитават нито титлата, нито семейството,
нито книгите на твоята лавица.
Не бе развратен червей,
но егоизмът ти се оказа доста
пагубен и за спасително въже
не стига вече прогледналият разум.
Трябваше да си запазиш въздух –
в буркан от компот или както и да е –
сега щеше да се справиш... Напразно: убиваш
привечер един лош ден, а стотина се зачеват.
Идват думи, душат около теб,
после те напускат със съжаление –
не че проникват в душата ти; в демона ти,
срещу когото са нужни екзорсист и чесън.
„Екзорсист“ – молиш се за него
и всички миражи се разсейват,
не се присъединяват нови страници към списъка ти,
за да можеш да извършиш още грешки.
В мозъка ти чукат още стихове (немощен хленч
все за онази смъртна скука)
– ужасът достига своя връх и се отдръпва:
изобилие от чувство за вина и самосъжаление.
Старата ти слепота те изпраща в нова тъмнина.
Сърдечен удар порази те на летовището.
Депресията ти те облада
и кълвачът с име радост умря.



НАВРЕМЕ ЩЕ СТИГНЕШ ДО КРЪСТОПЪТЯ, НЕ СЕ БОЙ

Бързо се превърна в злато вечерната светлина,
светлочервена шума пада върху жълта шума,
врани вече са накацали върху тополата;
а пък небето напоява локвата.

Пие и земята, за да забрави:
неотдавна пчели обсипаха цвета ѝ
от шарка поразена гола трака със зъби,–
само грубата слана днес ще я посети.

Иде зима, пламък на свещ, мастилена зора;
ръцете си размахват нервно дървеса –
мъглива и горчива песен над полето пърха;
няма кой сега надалеч да се озърва.

Но виж, приближава мъдър скитник,
над тлеещия огън като насекомо-битник,
гледа как есента намига:
където трябва – там стига...



ЧУЖДА КЛЕТКА

Построена бе за гълъбарник, но сега я обитават
стоножки и хлебарки; такава е моята глава.
На брод и цел краката ми напразно се надяват?
Едва ли, а пък и смисъл няма да съзра.

Да бягаш не е цел – единствено инстинкта си заложи.
След време ще е слаб и недостатъчен.
Такъв е редът: фанфари поздравяват само този,
който на същинския си Аз е подчинен.

В него се настанява и знае, че в дом остава.
Със собствената си непоклатима сила –
пише книга, завладява жена, пече месо на скара:
на съмненията си отвръща със дела.

И аз, както дебне къщата на козлетата вълка,
това, което „по право е мое“, преследвам.
Не се ли крие там неповторимото чудо на личността?!
Ако можех да вляза, щях да го изследвам.

Нищо не ме обгръща, затова
треперя, като попаднал в студена пустота.
Дни на ужас са на историята ми слова,
докато ме повали и погребе апатичността.

Омръзна ми вътрешният диалог на латерната,
не ме поглъща дори като прекалено мека хапка;
в какво да вярвам, когато Азът при заплахата
няма да намери спасителна хватка!?

Малко съм грешил, но пък упорито:
от свободата ми бе изграден затвор –
бъдещето ми е черна мъгла, а аз загивам,
в бившия ми подслон не остана камък върху камък.

Губещият сянката си не може да надскочи:
сабята и боздугана си умът разпаса –
изпразних го; ни гълъб има, ни маслиново клонче –
някогашният гълъбарник е прогнил, червясал.


Превела – Стефка Хрусанова