Карой Кош е роден през 1883 г. в Темешвар/Тимишоара и умира през 1977 г. в Коложвар/Клуж. Известен е предимно като архитект, но освен това е и график, редактор, издател, учител, политик и писател. Също като многоликата Трансилвания, в която се ражда, живее и умира. Литературното му творчество не е голямо: някое и друго стихотворение, разкази, няколко повести и два големи романа. Но колкото и малко да е то, е достатъчно да определят Карой Кош като един от класиците на унгарската литература на ХХ век.
„Родът Врана“ (1925) представя трансилванското общество през ХVІІ век. Запознава ни с живота на четири поколения от рода Врана, обедняла благородническа фамилия, чиято борбена и вълнуваща съдба е проследена в този баладичен по своя дух роман. Хората от околността смятат всичките от рода Врана за луди, а всъщност те са просто по-различни от останалите.



РОДЪТ ВРАНА

откъс от роман


Месецът на Коледа, мразовита зима. Слънцето мъжделее от бледното небе и вкамененият сняг блести, пръска искри.
Неделя, преди да забият камбаните за служба. В чифлика на Баша се готвят за църква; старият стопанин се бръсне. Малката Анна извиква към стаята:
— Дядо, малкият Врана...
— Да влезе – и влиза Гашпар.
— Баща ми праща поздрави на високопочитаемия господин и провожда една сърна. Вчера я удари, още е прясна.
И момъкът вече се сбогуваше.
— Закъде бързаш?
— Към вкъщи.
— Ами черквата?
Гашпар върти в ръцете си калпака от овча кожа:
— Конят ми... вързал съм го за градинската ограда...
— Вържи го в плевника, място има. Тури му сено, вземи от плевнята. Но по-чевръсто. Да не рита?
— Не.
И Гашпар остана.
Доде бяха в черквата, изви вятър и на излизане небето беше вече посивяло, вятърът надаваше вой и свличаше снега от планините.
— Синко, не можеш да тръгнеш. У нас ще обядваш – рече кратко господарят Тамаш. Гашпар остана и за обяд.
След обяда нагледа коня си; като се върна, дори очите му бяха пълни със сняг. Още трябваше да почака.
Старият стопанин се разположи в креслото край огъня и подремваше. Бабата се оттегли в слугинската къща, по това време там момите предат.
И останаха сами с малката Анна. Навън – тъмница като на свечеряване и вятърът блъскаше прозорците.
Гашпар седеше на миндера и ровеше в огъня; момичето се повъртя малко около него, после извади от едно сандъче книга, мастилница и пера за писане. Сложи ги върху голямата маса, разтвори книгата, прегъна снопчето хартия, разклати мастилницата, отвори я и пъхна в нея едно перо.
Почваше да учи.
Но не е каква да е работа това, я; малките хора по никакъв начин не могат да се оправят без чужда помощ. Защото ето, хартията не е разграфена. Линийка ще се намери някак си, но да чертаят линии могат само големите. Но да добавя, и дядо не може да ги прави хубави и прави.
Известно време тя гледаше безпомощно към голямото момче, което упорито зяпаше само огъня. След това все пак се обади:
— Хей, Гашпар! Можеш ли да чертаеш линии?
Как да не може.
— Направи ми тогава.
Гашпар седна до масата и започна да чертае линии; малката Анна внимателно го гледаше. Като привърши със снопа, го бутна пред момиченцето.
Добре де, но и перото за писане не става.
— Имаш ли остър нож?
О, да. Гашпар имаше остър нож.
— Можеш да ми подостриш перото.
И Гашпар заостри перото. Малката Анна опита и успя с това що наричаше тя перо. Донесе още тръстики:
— Можеш да направиш и тези, че да имам. Връхчетата на перата бързо се изтъпяват.
Момчето подостри и тях: едните по-остри, другите – по-заоблени.
— Можеш ли да четеш?
— Мога.
— Диктувай ми тогава, аз ще пиша. Мога да пиша.
Но вървеше трудно и с доста ядове. Защото тези глупави букви изобщо не щяха да се движат по линиите, а по-скоро пълзяха нагоре. Буквата „ш“ понякога имаше четири извивки, а „п“ – три. Буквата „с“ на едно място се превърна в „е“ – един господ знае защо. Момичето се разгневи.
— Можеш да ми напишеш един ред, аз ще пиша след теб. Така е по-лесно.
Гашпар написа един ред.
— Хубаво пишеш, по-хубаво от дядо поп. Къде си го учил?
— В училището във Фехервар.
— Фехервар? Крепост ли е това?
— Град. Като Коложвар.
— Голям колкото него? И там ли има големи къщи?
— Има. Там има и крепост, в нея живее негово височество.
— Кой е негово височество?
— Князът, господарят Габор Бетлен.
— Сетих се! Дядо поп ни е разказвал за него. Виждал ли си този княз на живо?
— Много пъти. Две години живяхме в крепостта. След това съм го виждал във Фогараш, в Гьорен и в Хуняд. На лов и при други случаи.
— На толкова места ли си живял?
— О, на повече. Ходил съм и по чужди страни. И във Влашко, виждал съм и Дунав.
— Какво е това?
— Река. Приказно голяма река. По нея плават и галери.
— Какви са тези галери?
— Ами те са като... Чакай, ще ти направя една от хартия. Да я видиш. Само че тези, дето се движат по Дунава, са големи. По-големи от тази къща. И плават върху водата, като патките, само че в тях има хора. Много хора...
— Разказвай, Гашпар, разказвай...
И заразказва Гашпар. Момичето разпитваше, защото за нея всичко, ама всичко, което чуваше сега, беше ново. И чудно красиво. Като приказка...
... Дори не забелязаха, че следобедът отмина и настъпи вечерта. Усетиха се едва когато бабата влезе:
— Слава богу, бурята спря. Небето е чисто като огледало.
Гашпар стана:
— Тръгвам.
Малката Анна въздъхна дълбоко. Толкова хубави бяха многото нови приказки.
— Кога ще дойдеш пак при нас?
— Не знам.
— Ела другата неделя.
Момчето мълчеше, затуй се обади господарят Тамаш Баша:
— Ако нямаш друга работа, ела. Не го мисли.
— Може да намина.

... Гашпар Врана не пропускаше ни една неделя, идваше и обядваше при Башави. След обяда с момичето си играеха, разговаряха и четяха. Зиме – в голямата трапезария, но напролет предпочитаха в градината, на поляната, на планинския склон с цветята или пък в гората. А при ярка луна оставаше до вечерта. Понякога идваше попът; тогава Гашпар трябваше да играе шах. Защото и това умееше... О, в голямото школо на Фехервар какво ли не научаваше човек. Понявга пишеше писмата на стареца.
Момчето рядко идваше с празни ръце: носеше за кухнята на бабата я заек, я сърна, я еленски бут, я плешка от диво прасе, я прясна пъстърва. На малката Анна – сойка, катерица, кафез, клетка с люлка. Лешници, ягоди или малини, гъби. Всичко, каквото раждаше гората горе в планината.
Една неделя не дойде. Беше скучен, сив есенен ден. И сякаш и Башави, старците, бяха загубили нещо. Старият господар ругаеше дъжда: не можеше да оре и подаграта сякаш точно сега беше обезумяла още повече. Баба кашляше и винеше слугите, че била настинала. Малката Анна мълчеше. Дума не продума от обяд до вечерта, тъжно втренчена в окаляния свят през единствения стъклен прозорец.
След вечеря баба каза:
— Защо ли днес не дойде момчето на Врана?
И сякаш внезапно откриха изгубеното.
Не ще и дума, ето това беше причината за всичко. Защо не дойде точно днес? Защо пропусна, нали всяка неделя имаха нужда от него?...
... Измина отново една година и лятото отиваше към есента. В неделя, на сбогуване Гашпар им рече простичко:
— Е, малка Анна, да се сбогуваме, че дълго време няма да ме виждаш.
— Няма ли? Защо?
— Напускам дома. Татко ме цани на служба в двора на младия господар Ищван.
— Не жалиш ли, че заминаваш?
— И да, и не. Хубаво е тук. Но трябва да се хвана с нещо. Трябва!
Хванаха се за ръце и стояха дълго така един срещу друг. Сякаш облак се стелеше на бузите на малката Анна. Но сетне извади ръцете си от тези на Гашпар, очите ѝ се зареяха в далечината:
— И все пак, и все пак, странни хора сте вие.
Обърна се. Гашпар се сбогува със старците, нахлупи калпака на глава и потегли.
И когато, яхнал коня, излезе на чардака до портата, се чу: Стой! – и момчето опъна юздите. Малката Анна стоеше на чардака.
— Стой! Забравих нещо.
— Какво си забравила? – усмихна се момчето. А също и малката Анна.
— Исках само да попитам: ще ми донесеш ли нещо, когато се върнеш у дома?
— Какво да ти донеса?
— Ти реши. Нещо хубаво. Кой знае накъде и по колко места ще ходиш. Много неща ще видиш. Донеси ми нещо хубаво.
— Добре, девойко. Непременно ще донеса.
— Е, Господ да те пази, Гашпар.
— И теб, малка Анна.
Анна Баша беше на седемнайсет години, а Гашпар на осемнайсет.


Превела – Нели Димова