Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЧЕТИРИ СЕЗОНА"

ЧЕТИРИ СЕЗОНА

Шандор Мараи е роден на 1 април 1900 в Кашша, /днешно Кошице/. Писател, поет, журналист. По-голям брат на известния филмов режисьор Геза Радвани (1907-1986).
През октомври 1919 г. заминава през Виена за Берлин и Франкфурт, за да започне висшето си образование. Става сътрудник на в-к „Франкфуртер цайтунг“. Той е първият преводач на Кафка. Поддържа връзки с Милан Фющ и Аладар Комлош. След като се оженва, живее в Париж и става кореспонден на „Уйшаг“ и влиятелен поддръжник на буржоазно либералната интелигенция. През 1927 г. вестникът го командирова в Близкия Изток, впечатленията си описва в книгата „По следите на боговете“. Първия си опит за роман прави във Виена („Месарят“, 1924), но едва от края на двайсетте години започва да се занимава истински с този жанр. Голямо въздействие върху него оказват добре познатият му от годините, прекарани в Германия, Томас Ман и илюзорният свят на Дюла Круди. През 1933 г. от вестника му го пращт в Берлин, където с достойна за пример смелост отразява истинската същност на нацизма, Хитлеровата пародия „Месия в Спортпалас“ (1933) е една от най-брилянтните антифашистки творби. През 1934 г. излиза първият том на основната му творба – романа „Дневниците на един буржоа“ и веднага застава начело на унгарската литература. След смъртта на Дежьо Костолани става сътрудник на в-к „Пещи Хирлап“, неговите „Неделни хроники“ се радват на голям интерес. След обратното присъединяване на Кашша през 1941 г. посещава родния си град, след успеха на пиесата си „Приключение“ (1940) е удостоен с наградата „Войнич“. От 1945 г. е редовен член на Унгарската академия на науките. Завръщайки се в родината си, издава романа „Оскърбените“, неговият трети том обаче е даден за претопяване. Промяната на политическата и културнополитическата обстановка го принуждава да избере доброволното изгнаничество. През 1948 г. напуска отново страната, заминава за Швейцария, оттам през 1950 заминава за Италия, докато през 1952 г. не се заселва в САЩ. През октомври 1956, при вестта за унгарската революция, заминава за Мюнхен, но там вече научава за съветската офанзива. От 1967 г. живее в Салерно (Италия), а от 1980 г. в Сан Диего (САЩ). Последните години от живота си прекарва в почти пълна изолация. След смъртта на съпругата и сина си живее самотен и болен, едва успява да се изхранва. Завършва житейския си път със самоубийство.


ЧЕТИРИ СЕЗОНА

ЯНУАРИ
РАВНОСМЕТКА

Затварям очи и бързо си правя равносметка на отминалата година.
Реколтата беше средна хубост. Имам предвид моята собствена. Романът ми подгизна, но средногодишният добив от статиите не беше лош. Пиесата ми отново бе поразена от градушка. Почти бях отказал цигарите, но после забелязах, че не си струва да ги отказвам, защото догодина – евентуално – ще има световна война и цялата предпазливост и жертва ще са напразни. Физическото ми състояние не се е променило съществено; сутрин забелязвам, че съм жив. Това ме радва, засега. За смъртта не узнах нищо ново. Само това, че я има: това го зная все по-категорично. За любовта научих, че е придобила някакъв нов оттенък за мен, нещо непознато ми досега, по-интересно от авантюрата, по-вълнуващо от отвличането от сарая. Това нещо е нежността. Колко интересно! Вече не искам да давам и да получавам жежка любов, задоволявам се с нежността.
През изминалата година прочетох една книга за дълбоководните организми; от книгата научих нещо ново за света. Прочетох и няколко дузини романи, но от романите не научих нищо ново за света. Човек леко затъпява в този занаят. Понякога вижда само изречения и епитети, вместо чувства и истини. Би трябвало да се науча да заеквам. Понякога заекването е повече от гладката реч. Писателят, който вече може да пише само правилни изречения, е леко неморален.
Жените носеха високи капели. В Испания бушуваше гражданската война. Един мой приятел – нямаше друг като него на света, – умря. През отминалата година не спечелих богатство и не натрупах дългове; само дето спечелих малко по-малко от това, което би ми стигнало, за да има животът ми и малко цвят и привлекателност.
Не беше историческа година. Беше съвсем обикновена година, без някакви особени радости и драми. Сбогувам се с нея без прискърбие и имам усещането, че тепърва ще я оплаквам.


ЗАГУБА

Понякога спирам на улицата, бръквам в джоба си, имам усещането, че нещо съм загубил. Вкъщи отварям чекмеджета, чета писма, пребърквам джобовете на стари дрехи. (...) Нещо съм загубил. Събуждам се към три през нощта и внезапно осъзнавам: загубил съм съня си! Не нощния сън, страничния продукт на спането, тези объркани, сладки глупости, (...) а онова подобно на сън чувство, че реалността крие в себе си смисъл, който не може да бъде изразен със слова. Какъв беше този сън? Защо ме боли толкова, че вече го няма? Защо го търся? Младостта ли беше? Не зная. Зная само, че съм ограбен.


ФЕВРУАРИ
ЛОШ ЗНАК

През изминалите две десетилетия нито един унгарски писател не е извършил самоубийство заради жена. Лош знак: лош за жените, лош и за литературата.


ПРАЗНИК

У нас, в детството ми, празниците се празнуваха не просто, както си му е редът, а даже някак си прекомерно, всичко „с връх“ и подсладено, пъстро и богато. Може би затова сега се боя от всички празници, за които се подготвям не както си му е редът и накрая винаги изпитвам усещането, че малко съм дал или малко съм получил: разтупкващото сърцето очакване, тлеещо в дъното на всяко преживяване, да, на самия живот, и до днес не е напълно угаснало, и с отминаването на празника сломено осъзнавам, че нещо не се е получило така, както би трябвало. И ми се иска да върна и да заменя подаръка, целия този живот.


ИДЕНТИЧНОСТ

Колко по-специално, колко по-горещо и задушевно се идентифицираме с греховете и недостатъците си, отколкото с достойнствата и способностите ни! Колко по-точно ме характеризират моите слабости, това което жадувам и зная, че ми вреди, което ми се иска и за което не съм достатъчно силен, мъдър и дисциплиниран, отколкото фактът, че понякога и в най-общи линии се стягам и предприемам нещо за здравето си, а между другото изпълнявам задълженията си. Всъщност ние сме грехът, слабостта, това, което прикриваме. Добродетелта, която демонстрираме външно, е само върхът на айсберга, скрит дълбоко в нас.


МАРТ
ВСТЪПЛЕНИЕ

Много съм щастлив, че още веднъж доживях твоето пристигане, Март! Добрахме се до теб през грипа, чумата на зимата, през подземното царство на мрака. Сякаш съм излязъл от шахта, от руднишки въздух, с кални нозе и задавени дробове, спирам се на откритото, поемам си дъх и почвам да пея.
Ето какво пея: приветствам те, Март! Минава време, докато човек се научи, че може да се радва дори и на една календарна дата. Март е отделен сезон, няма нищо общо със зимата, с пролетта. Има си своя светлина. Още си няма растения, само кокичетата, това е образец без стойност. Вече няма балове, още няма басейни. Още отопляваме, но предиобед вече обличаме шлиферите. Това още не е месецът на любовта, като май, и вече не е месецът на усложненията, като февруари. Няма си своя мелодия, няма прочута партия. Това е масова музика.
Забелязвам, че от няколко дена се събуждам по друг начин. Мисля си, в просъница, нещо от рода на: и все пак! Или: трябва да телефонирам! Или: може би, ще се опитам! Допреди седмица все още мрачно вярвах, че най-умното ще е да се оставя на съдбата си, да не се обаждам, да не се опитвам, да се примиря. Нещо се е случило междувременно. Във външния свят още няма следа от него. Природата, в своите тайни работилници, още работи върху новите си творби, не издава тайните си, прочутите си новости. Сцената е още по зимному. Само светлината, която пада върху изтърканите декори, е различна. Разтривам очи, оглеждам се зъзнешком, щастливо се прозявам и си мисля: Бог с нас, още веднъж!
Има само цвят и аромат. Това още не е парфюмът на цветята, не е и онзи топъл, животински мирис на земя, който след няколко седмици ще предизвиква главоболие и ще подтиква към лудост с влажната си ферментация, с белите си омайващи изпарения. Това е лек, свеж аромат, сякаш проветряват. Вървя, душейки, с черешовия си бастун. Все още не е препоръчително да поставяме в нафталин зимните си дрехи. Още не е препоръчително да забравяме зимните си любови. Всичко може да ни дотрябва още. Но вече си мисля нещо такова: „На крак, маджари!“ Изобщо през март винаги чета Петьофи, понякога дори на глас.
Зъзнешком и с любопитство седим на светлото, гледаме към небето. Не очакваме нищо кой знае колко добро. Но се радваме на началото.


„ГОЛЯМОТО ЖЕЛАНИЕ“

Играхме си на „ще умреш довечера“. Половин ден живот. Всеки си каза „голямото желание“, което звучи като заглавие на кинолента. Затворих очи, замислих се.
В този момент разбрах, че нямам никакви желания. Искам да живея, като цяло, още известно време, докато личната съдба ми позволява. Но живота вече съм го изживял: познавам вкусовете му: сладостта и горчилката, геройското вълнение и още по-геройската му скука. Какво бих желал, за сбогом, от сутринта до вечерта? Да поседя на далматския морски бряг, в някое село, и още веднъж да погледам морето, слънцето, мимозите, да вдишам въздуха на морето и безкрайността, с който после ще се слее душата ми – тази душа, пълна с вяра и съмнения, и безсмъртна като синьото море и синия въздух, с които скоро ще стане едно.


АПРИЛ
ОПИСАНИЕ НА ГРАД

Градовете би следвало да бъдат описвани като мисъл или спомен от чувство. Винаги ме ядосват, навяват ми скука „описания на градове“, които започват с това, че отнякъде си се вижда някаква кула и продължават с пропорциите в етническия състав на населението и с калориите, които жителите-кореняци излапват за обяд и за вечеря. Всичко това е несъществено. Градът е преди всичко мисъл, която не се побира в кадастъра.


СБОГУВАНЕ

Времето си тече и животът през тези седмици се изпълва с концентрирано съдържание. Различни са погледите на хората. Ослушват се за нещо, вдигат към небето блеснали очи, после свеждат към земята помрачен поглед. (...) Какво е това чувство, това концентрирано, гъсто, болезнено и страховито търсене и чудене? Какво има във въздуха, в очите на хората, в усмивките на жените? Сбогуването.


МАЙ

Месец май си има мелодия, която композиторите от цял свят напразно се мъчат да запишат в ноти. Вече са опитали всичко за целта, но резултатът винаги е бил само благозвучна гълчава, загатване за момина сълза и за умерено споделена любов. Истинската майска мелодия е по-дълбока и въобще не е сантиментална. В нея има нещо от земетръса. Но също така и от шепота на смъртта. Страховит месец. Мъдрите старци не го обичат, предпазливо се възползват от вкусовете, сиянията и ароматите му, при възможност се скриват или отпътуват от него.
Масата магически се отрупва с треви и двукраки животни. Но хорските сърца са натежали и безпокойни. Тържеството на май е езическо и гръмогласно. Всичко вдига врява, иска нещо да каже. Въздухът още отрано се изпълва с кипнали, тръпчиви аромати, с варварско сияние, с жестокия, ослепителен блясък на древен празник. Има майски самоубийци, както и майски момини сълзи, майско панирано пиле. Човек безпомощно дири спасение от тази атака зад кулите на цивилизацията. През май не може да се пише книга. И да се чете едва-едва може. Всичко живо усеща тези лъчи и аромати като атака срещу личността и разума си. Майското слънце е жестоко и по-опасно от буйстващия августовски пек, който размахва златна сабя наоколо си, подобно на източен боец, безумно, с кървясал поглед. Май убива с отрови и със златни игли, от засада, непредотвратимо. Има и майски инсулт. Природата не е сантиментална.
Едно от клишетата на този месец е любовта: по-точно, както и в най-добрите, и в най-лошите романи – любовта и смъртта. В природните явления има по нещо и от халтурата, и от шедьовъра. Това е месецът, през който човек стреснато, по задължение търси любов, както купува ботуши през зимата, или карта за басейна през лятото. Майската любов е неблагонадеждна. В повечето случаи дори няма връзка с конкретното лице, а просто се подчинява на терора на общото светоусещане, майското. През септември отвръщаме на поздрава на майската си любов с благоговение и дълбока почуда. Възможно ли е?... Къде са ни били очите?... През май до известна степен всяка жена е Титания. Един ден се пробужда от магията, поглежда календара, зяпва обожаваната магарешка глава, чуди се и се мае.
Спомням си един май, в морето, без цветя и листа, между Африка и Европа, когато всичко онова, което през този тайнствен и езически месец безпокои хората по сушата, се изсипа върху ми от морето, от отразената светлина, от топлия вятър. Май е жесток дори без цветя. Спомням си майски утрини от детството си, когато прислужвахме при богослуженията в домашния параклис, пред олтара на Дева Мария, сред лилиуми и божури. Понякога ми се причува мелодията на тези утрини. Спомням си един майски следобед, когато едва не умрях, заради жена. Това повече не може да ми се случи. Опитен съм, предпазлив. Поднасям лицето си на суровата, кипяща майска светлина и със затворени очи си мисля: „Жалко.“


ЯПОНСКИ БИСЕРИ

Отварят черупката на мидата, нараняват тялото ѝ, поставят песъчинка в пихтиестата плът и я хвърлят обратно в морето. В страданието си нараненото животно започва да твори: създава бисер. Повечето творци са подобни наранени животни. В душите им е попаднала чужда материя, външен дразнител ги подтиква да творят. Създаденото по такъв начин, по своя материал и конструкция е съвсем като истинското. Само произходът му е друг. От само себе си, без външна намеса, истински бисери могат да създадат единствено изключителните, избраните екземпляри. Те са най-редките, най-ценните явления. Но само специалистът долавя разликата.


ЮНИ
ГОТОВНОСТ

Всеки ред трябва да бъде написан с такова внимание, сякаш веднага след това смъртта ще сложи точката в края на изречението и на живота на писателя. Трябва да се пише съдбовно, безвъзвратно. Трябва да се пише така, като че ли няма време за повече поправки на препинателни знаци, епитети и характери. Един път само ли живеем? Не е сигурно. Но пишем само веднъж. Това е сигурно.


ДОПЪЛНИТЕЛНИЯТ ТОМ

Творчеството на един писател не е само това, което е написал. След всеки велик писател остава един или повече допълнителни томове, които не е написал: томове или пиеси, които публиката, общественият вкус, съвременността, модата са изисквали от него и писателят е намерил силата да се възпротиви, да отхвърли тези долни и плиткоумни желания. Тази съпротива е другата част на творчеството, невидимата. Понякога тя е решаващата, истинската.


ЮЛИ
ЛЮБОВ

В любовта е точно толкова трудно да се държиш „естествено“, колкото и в изкуството. Чувството и страстта говорят само чрез определени изразни средства. Междувременно има усмивки, погледи, недоизречени думи, любезности. Не става другояче. Все едно някой прави комплименти по време на убийство.
Французите, гърците, китайците знаят това. Не е достатъчно да се обича: междувременно трябва и да се мисли нещо. Между две вълни от чувства трябва да издухаме носа си; между две „естествени“ движения трябва да спасим основните предпоставки за човешкото съжителство – тактичността, цивилизацията. Някаква свръхсетивна култура и тактичност са нужни за това. Все едно докато стиска на живот и смърт гърлото на жертвата си, човек да не спира да повтаря „Пардон“.


АВГУСТ
ДРАМАТА

Големите, наистина фатални житейски драми започват така тихо, че дори затънали до уши в драматичната ситуация, пак не сме наясно с това. Ракът, срамът, провалът, голямото разочарование не започват като в литературата: един ден откриваме една пъпка, или някой се обажда по телефона и говори толкова странно, че не разбираме напълно думите му, или жената, която обичаме, в един момент разсеяно извръща глава. Така се започва. Не. В такива моменти вече се е случило. Съдбата е тиха. Само инцидентът крещи, свисти и звънти.


СЕПТЕМВРИ
СТЪКЛО

Късносептемврийски ден, тъй прозрачен и крехък, сякаш от стъкло. Листата, плодовете, капещи на земята издават звънтящ звук, като че се е строшил.


НЕЖНОСТ

От два дена – листопад. Дърветата протягат повехнали ръце и милват зъзнещата земя.


НАСТАВЛЕНИЕ

Не се стреми да бъдеш герой. Остани си безпристрастен и внимателен. Това е повече от достатъчно.


27-И СЕПТЕМВРИ

Нощес, докато спях, нещо се случи: лятото свърши. Събуждам се, слушам вятъра, гледам тъмнокафявата корона пред прозореца и не чувствам никаква есенна печал. Радвам се, че лятото е свършило. Радвам се, че не ми е донесло нищо. Радвам се, че не е разколебана вярата ми в нещастието. Радвам се, че вече нямам илюзии за спасение. Моля, есен, заповядай! – мисля си. Изкарай декорите си, спусни с плесенясалите чиги овехтелите си кулиси, посипи листата си, проклинай и погребвай! Приветствам те, предвестнико на зимата и гибелта. Няма да се отбранявам. Примирявам се. Чакам те.


ОКТОМВРИ
ПОЕЗИЯ

Поезията не е само това, което поетите написват в стих. Тя е и нещо по-непринудено, нещо, което живее в движенията на жените, в погледа на животните, в уличното осветление, в стойката на главата на някоя птица, в посланието на лъч светлина в нощта. Всичко това е стих, неписан стих. Понякога по-истински от написаните и римуваните.


ПОЛИТИКА

Ставайки член на някоя партия, писателят захвърля сабята или перото си, както ви се харесва. Писателят може да политизира само по един начин: казвайки истината за живота и възпитавайки хората в непоносимост към лъжата и леността на чувствата и самосъзнанието. С написването на „Мадам Бовари“ Флобер по своему продължава Френската революция. И то по-успешно, отколкото, ако беше загинал на някоя от барикадите ѝ.


НОЕМВРИ
СРАМ

Тази ненаситна и гневна жажда, която ме измъчваше в младежките години, жаждата да обясня света с всяка негова подробност, тайна и скрит смисъл, тази ненаситна жажда се превърна в чувство за срам. Вече не искам да обяснявам света. По ред причини. Преди всичко, защото не го разбирам.


КУЛТУРА

Всичко онова, което съм учил в училище и в университета, все още е живо някъде в мен, но вече си спомням само общото му съдържание, онази особена смесица, в която датите и основните природонаучни или езиковедски истини се сливат в някаква обща емоция. Тази емоция се нарича „обща култура“. Мъглява работа. Що се отнася до датите, препоръчително е винаги да правя справка с наръчниците. Що се отнася до истините, новите такива ме научиха да се съмнявам във валидността им. А що се отнася до общата култура, нея всеки ден трябва наново да я придобивам, като хищник, и всеки ден трябва да почвам всичко отначало. Човекът с добра обща култура е този, който осъзнава, че знанията му едва надхвърлят нищото и още не е загубил способността всеки ден да изпада в отчаяние заради нея.


ДЕКЕМВРИ
МИНУС

Докато сме живи, цената ни е с един пункт по-ниска. Има в нас нещо несъвършено, нещо преувеличено и даже леко смехотворно. Очевидно това, че сме хора. Това е минусът ни. Но щом умрем, цената ни моментално се качва с няколко пункта. Веднага става ясно, че в нас е имало нещо възвишено и незаменимо. Очевидно това, че сме хора.


УСПЕХ

Има нещо в нас, нещо евтино и лековато, на което гледаме подозрително и със сумтене, като колекционер на някой съмнителен предмет, който пази у дома си, в тайното чекмедже на скрина: съмнителна е тази ценност, с нежелание я демонстрираме и все пак това е способността или идеята ни, която се прочува... Един ден разгласяваме съмнителната си тайна и се завърта калейдоскопът на успеха.


Превела – Юлия Крумова

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево