Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИЗПОВЕДИТЕ НА ЕДИН БЪЛГАРИН"

ИЗПОВЕДИТЕ НА ЕДИН БЪЛГАРИН

Золтан Поша е поет и литературовед, носител на наградите „Атила Йожеф“ (2000), „Булчу Берта“ (2006), „Дюла Обершовски“ (2007) и на наградата за цялостно творчество „Вилмош Петерфи“ (2010), Золтан Поша е роден на 6 септември 1948 год. в гр. Дебрецен, втория по големина град в Унгария. Дипломира се в своя роден град, в университета „Лайош Кошут“ по специалностите унгарска и немска филология. Преди 1990 год., заради неприкривания си християнски мироглед и опозиционни възгледи е пренебрегван, в последните дни на социалистическата диктатура издават само един от романите му, работи предимно като учител и журналист. След смяната на режима кариерата му се развива бурно, днес вече има издадени двадесет и два самостоятелни тома, носител е на двадесет награди, участва в съавторство в повече от шестдесет тома и е написал близо четири хиляди статии и есета в областта на литературата и филмовото изкуство. В стиховете си и в новите си прозаични произведения Поша обяснява желанието си да разруши погрешната представа, че е възможно да се пишат общочовешки значими творби само от сатанинската сфера на живота. Според него нашата устремена към края на света Земя трябва да бъде изведена от долината на смъртта към империята на живота чрез синтеза на магнетичните сили на поетите, на поетичното въображение.



ИЗПОВЕДИТЕ НА ЕДИН БЪЛГАРИН

Из „Христоматия“ на Тошо Дончев


„Изповедите на един българин“ е христоматията на Тошо Дончев, която като духовен компас помага да се ориентираме в това творческо жизнено пространство. Паралелът с „Изповедите на един буржоа“, излезлия през 1934 и 1935 г. двутомен автибоиграфичен роман на Шандор Мараи, е находчив. Както Мараи се изповядва за родния си град, Каша (дн. Кошице), за стигмите, свързани с унгарщината, унгарската култура и осакатяването на страната от Трианонския мирен договор, за идилията на детството, така и от христоматията на Дончев изкристализира образът, умножен в огледалната зала на три-четири жанра, на еднакво гордата и с унгарските, и с българските си корени творческа личност. Тошо Дончев е роден на 8 април 1944 г. като дете на майка унгарка и баща българин, от него научих играта на думи, че майчиният му език е унгарският, а бащиният му българският. Действието на преобладаващата част от неговите романи, новели, разкази, автобиографични есета се развива през петдесетте-шестдесетте години на миналия век в Пеща, на улица „Золтан“, тогава още почти селска по дух, и околностите ѝ. Експресивните картини, разказващи за този мил край, темпото на аналитично-ретроспективното боравене с времето са преплетени с безбройните цветове на калейдоскопа от спомени от България и Унгария, за преживелици при унгарски и български роднини.
Както в цялото досегашно творчество на Тошо Дончев, така и в новия му том водещ е лайтмотивът Будапеща-София, преплитането на настояще и бъдеще. Няколко думи и за по-ранните му творби. Истинското сегашно време на излезлия през 2006 г. роман „Прокълнатото щастие на леля Ица“ е година и половина, последвала потушаването в кръв на революцията и борбата за свобода от 1956. От приказките на леля Ица и от паноптикума на детските спомени пред нас се разкрива близкото и далечно историческо минало. Тошо Дончев познава истинската тайна на писателското изкуство, способен е да накара да заговори супника, и порцелановата кукла, и кожената престилка на колача на прасета през погледа на една приказна леля. Вероятно всеки си има по някоя приказна роднина, но за да може толкова живо да се предадат посланията на всички лели Ици, е необходим подобен на Тошовия стихиен талант.
Тази магия от „Куманската княгиня“ продължава и в разказите от новия том. В завещаната му от предците огледална зала на миналото преживяваме например ужасните страхове на укритите в раклата за бельо, безбройните, и смешни, и ужасяващи нюанси на прекараното в сянката на екзекуциите от петдесетте години детство. И заедно с автора стигаме до поуката, че християнинът прощава, но комунистическите престъпления не се забравят. С изразните си средства, с възгледите си ни напомня за обединяващия минало и настояще анекдотично поетичен поток от спомени на Дюла Круди, за спиритуалния реализъм на Ана Йокаи, за приказния реализъм на Ендре Андор Гелери, за грубовато силната палитра на Йордан Радичков, за вулгарно гениалния гротесков хумор на Храбал, но Тошо Дончев по същество не прилича на никого, той е оригинален разказвачески талант. Във варварските по сила разкази от „Изповедите на един българин“ се чувства напрежението на всички ужаси на епохата на Ракоши, по-страшна и по-кървава от всички предходни диктатури, и все пак картината става по-нюансирана и по-пълна от „напук на всичко“ – ведрината, сътворяващата мирновременен микросвят жажда за живот на достойния за обич обикновен човек. Голата действителност и носещите се в околностите на улица „Золтан“ легенди са запечатани в една странна история – „Тайната на тютюнджията“, чиято палава еротика извиква в паметта ни цветовете, вкуса на „Амаркорд“ на Фелини, доказвайки също, доколко си приличат легендарните истории дори на съвсем отдалечени светове, особено когато съзнателна писателска палитра им даде митологична насока. В тази смразяваща кръвта гротескна приказка на ужаса за читателя става ясно, че смятаният за притежаващ Самсонова сила тютюнопродавец, военен инвалид, накуцва заради грозен вроден дефект. Така че не е Самсон, а само тъжен, мошеничещ фавън. Подобно на някогашните плачещо-смеещи се маски от гръцкия театър, едновременно се смеем и плачем на историята за специфичното дефлориране на Анастасия, някогашната монахиня, декласирана до миячка от преследванията на фашисткия комунизъм. Синтез на хорора и идилията представлява новелата „Сребърни облаци сънува татко“, в която починалата българска баба от Рая и известната ясновидка от Кишпеща предупреждават главния герой за задаващите се ужаси. И всичко се сбъдва, след победата на комунистите ясновидката е интернирана в Киштарча, а малкото магазинче, осигуряващо прехраната на бащата българин, майката унгарка и цялото семейство, е одържавено. Дори и със заглавието си, виещо жестокият, „Вълчи вой – кучи лай“, станал заглавие и на по-ранния сборник с разкази, е разказ, пресъздаващ делничния ужас на смъртта и траура, разкриващ с пронизващата сърцето разгорещеност на унгарските народни балади от Трансилвания, българското ежедневие на държавния социализъм. Новелата „Умната! Или петте правила на щастието“ е панорама от общовалиден мащаб. Във връзка с едно официално и номадски бедно пътуване до България, писателят пресъздава историята на многострадалната, в много отношения сродна нам по съдба, а за някои и по кръв, българска нация от турско иго до фалшивото в голяма степен Освобождение. Тази поредица от видения се коронова от петте мъдрости на българския баща на Тошо Дончев за смисъла на живота: за чистата съвест, за здравето, за материалното благосъстояние, за призванието и за семейството.
Чистото повествование, новелистичният тон и ясната българо-унгарска, гражданско-интелектуална житейска фолософия на есетата от компактния в жанрово и езиково отношение том, свързва литературнокритическите, политоложки есета и специализирани критики с макрокосмоса на произведенията на пар екселанс художествената литература. В гротескния тон на Ищван Йоркен Тошо Дончев пресъздава атмосферата на една някогашна конференция, по време на която властимащите, но осъдени на забрава казионни творци, Младен Исаев и Стоян Ц. Даскалов, гневно се сблъскват с факта, че са изпаднали от книгата на Петер Юхас „Кратка панорама на българската литература“. След като се поровим в есетата, получаваме отговор и на въпроса защо Ласло Наги превежда най-достоверно великаните на българската литература? Защото унгарската народна поезия, унгарските митове са породени от дотолкова идентичен с неговата поетичната същност извор, че чрез тях и българската митология е намерила най-прекия път до сърцето му и се е загнездила там, сякаш винаги е живяла в него.


Превела – Юлия Крумова

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево