Петранка Божкова


ЮЛСКИ СЛЕДОБЕД

По стръмните завои на съдбата
един човек върви и си мечтае
да стигне до безкрая на земята,
за да научи всички земни тайни.
Човекът знае, че денят е кратък
и бърза до догони свойте мисли,
които следват стъпките на вятъра –
объркани, невесели.
Но чисти.
Човекът знае, че светът е тъжен,
защото е забравил да сънува.
И затова се чувства странно длъжен
да се усмихва, докато пътува.
Той иска да си спомни нещо важно –
мелодия от песничка любима,
и на децата си да я разкаже.
Когато им е тъжно, да я имат.
Той вярва, че животът е прекрасен,
дори когато сме съвсем самотни.
И знае че доброто не угасва,
дори да ни остави белег злото...
Така си мисли той, денят преваля.
Крайпътните липи на блян ухаят.
Над слънчогледите припламва залез.
А той върви усмихнат.
Към безкрая...




ПРОЛЕТЕН РЕПОРТАЖ

В един далечен и забравен град
пристигна пролетта, в разкошна рокля.
Усмихна се земята – цвят до цвят...
Небето я целуна и я стопли.
В дърветата изригна птичи хор.
Един художник съчини поема.
Цветята влязоха в любовен спор,
зарадвани от хубавото време.
Поетите издигнаха олтар
и думите пречистиха сърцата.
Осъмна влюбен градският клошар
и се затича да догони вятъра.
Едно хвърчило детско се изви
над хората и къщите, високо.
По улиците тръгнаха реки
от гласове, усмивки и посоки.
Кварталът се изпълни с новини –
задъхани, отблизо и далече.
И някак си градът се промени –
по-жив и цветен, стана по-човечен.




НЕКА!

Няма да е лесно. Нищо, че е трудно.
Мога да прескачам бариери.
Ако се наложи, ще повярвам в чудото,
но ще те намеря.
Искам да опитам. Нищо, че е есен.
Мога да пътувам през сезоните.
Ако се наложи, ще измисля песен
но ще те догоня.
Трябва да побързам. Нищо, че се криеш.
Мога и да чакам сто години.
И ще се изправя срещу сто стихии,
ако си заминеш.
Чуваш ли? Не тръгвай! Нищо, че е късно.
Времето като река минава.
Моля се горещо, трепетно се кръстя:
да не ме забравиш!
Може да е трудно. Нищо, че си тъжна...
Моля те, любов, не си отивай!
Пак ще ти повярвам. Пак ще ме излъжеш.
Нека!
Само да си жива!




ДНЕС

Един мъничък лъч събуди небето.
Денят си наплиска очите и тръгна.
Август разстила килим пъстроцветен.
Някакъв спомен изскача от ъгъла.
И не просто спомен –
същинска фиеста:
гласове и лица на усмихнати хора,
звънка мелодия,
                   сватбен оркестър...
И някаква песен се люшва нагоре.
Аз съм някъде там, а денят – лъчезарен.
От съседния двор любопитно надничам.
Тръгва тежко хоро –
                   пременени сватбари
стъпват сякаш насън
                   и молитви изричат.
Тук са мама и тате, щастливи и млади,
сякаш целият свят е в очите им.
                                               Светят.
Аз се втурвам към тях,
                        премаляла от радост,
и потъвам за миг сред магията цветна.
И наум си повтарям, по детски наивно:
„Да не свършва хорото, да е винаги лято!“
Но оркестърът стихва, денят си отива.
После бавно се спуска над нас тишината.

После... друго хоро завъртяха годините –
дълъг наниз от стъпки под слънцето вечно.
Пак е август. Средата на лятото мина.
Но онази магия остана далече...




ПРЕДЧУВСТВИЕ

Пъстроока дъга над моста
се показва за миг. И се скрива.
Знам, че някой ще дойде на гости;
ще повярвам в нещо красиво;
ще се стоплят небесните звуци,
от които се раждат истории;
под неравния танц на капчуците
нещо хубаво ще се повтори.
По зеления шал на земята
ще се пръснат цветя и копнежи;
ще приседне на сянка тъгата,
а до нея ще спре надеждата.
Ще си кажат „Здравей!“... Човешко е.
После дружески ще поговорят
за любови, раздели, за грешки,
за съдбата на земните хора...
А в една романтична поема
две галактики ще се докоснат
и ще имат достатъчно време
да подгонят дъгата над моста.
На мен ще ми трепне душата.
Боже мой, любовта е тъй жива!
Пролетта ще отвори вратата.
А зимата? Тя си отива...




ПОНЕДЕЛНИК

Денят започва леко. Като притча.
Но часовете тръгват, полудели.
Един рефрен зад ъгъла наднича:
„Не е неделя днес. Не е неделя.“
Усмивки и лица се разминават.
Една мечта пресича на червено.
Неделните ми мисли ме спасяват
от делничния план за подреденост.
Къде отивам, откъде се връщам?
Наистина ли всичко се повтаря!
Не искам днес да е „едно и също“,
като кръстовище със светофари.
Примигват монотонно светлините,
а ми се иска да се разлудуват.
Пресичам на червено... Ще опитам.
Как иначе ще знам дали си струва?
А после става страховито тихо.
И – смешна драскотина във душата.
Но се научих пак да се усмихвам
отвъд прегръдката на правилата.