СРЕДНОЩ
Цонка Христова e завършила ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“ Има издадени пет поетични книги: „Думи на кръстопът“ /2005/; „Размишленията на една мравка, /2008/, „Попитах мама...“, /2011/, „Между вековете“, /двуезична на български и сръбски език, 2013/, и „Димът на живота“ /хайку, 2013/. Носител е на над двадесет отличия, национални и международни награди за поезия и публицистика. Превеждана е на сръбски, македонски, руски език. От 2006 до 2009г. е била председател на Дружеството на габровските писатели и главен редактор на алманах „Зорница“. Работила е като журналист, музеен работник и учител по български език и литература в Български теоретичен лицей, Кишинев, Република Молдова и СОУ „М. Райкович“, гр. Дряново. Член е на Съюза на българските писатели.
* * *
Не искам улици
със гърбове на врани,
кресливи улици,
с козина на вълци,
побеснели глутници.
Не искам улици
като покривки мръсни,
върху които се разхождат
хлебарки.
Не на улиците
където си почиват облаците
и мъглите,
а слънцето залязва в паяжини
и лъчите му се чупят като сламки.
Не искам ругаещи, скимтящи,
мърморещи,
безмозъчни и храчещи
по утрото и залеза улици,
или пък
праволинейни и карирани
като салфетки.
Аз искам улици с протегнати
за благослов ръце,
с очи лазурни
и коси ливадени,
върху които
деца рисуват изгреви от карамел,
щастливи влюбени,
и падащи звезди.
* * *
Не чакай от мен
да ти зашия копчето
и хляб да ти замеся
да скоча в аквариума
и да ти подаря
златната рибка,
или пък заради теб
да бъда книга, която
сама се препрочита
и завършва щастливо
Не бъркай копчето със дрехата,
зърното оплодено с хляба
аквариума със морето
и книгата със вечността
която всеки ден се пренаписва
от стиховете, даром дадени,
родени със крила на гълъб,
обикалящи света
в износените ми от скитане обувки,
ухаещи на пепел от цигара,
която винаги след любовта остава
* * *
Забравили сме какво е да си сено
топла купчинка от житни костици,
примесена с мирис на хляб и на дом.
Странника да приютиш
слънцето в пазва да скриеш
да постелеш мечти пред бездомния,
да припомниш детството на умиращ.
Да си сено е изкуство,
поднесено на бетонена маса,
в чиния от стъкло,
с метални прибори
в пуста и тъжна зала,
пред любопитните очи
на тръни, завихрени.
* * *
Ние сме умни.
Ние сме толкова умни,
че когато сутрин изхвърлим боклука,
все очакваме да намерим на прага
сливи за смет.
Но тъй като отдавна
отсякохме дървото си,
бездомните птици гневно си чуруликат,
че си губим времето в приказки.
Ние сме умни.
Ние сме толкова умни,
че когато на обед изхвърлим боклука,
все очакваме да намерим в пощата
покана за бал от двореца на принца.
Но тъй като отдавна
сме само граждани,
бездомни принцове гневно ни заклеймяват,
че още не ни е дошло времето.
Ние сме умни.
Ние сме толкова умни,
че когато вечер изхвърлим боклука,
заспиваме спокойни с надеждата,
че ще сънуваме ясни и светли пътища.
Но тъй като отдавна
проспахме живота си,
бездомните ни деца разгневено крещят,
че не трябва да се вярва на сънища.
* * *
Да си спомня как
босите крака се целуват
с тръните и пясъка...
Да си спомня как
косите ми се прегръщат
с вятъра и дъжда...
Да си спомня как
слънцето се връща с очите ти
в полумрака на стаята...
Да си спомня как
дните ми пеят химна на улиците,
на омразата и надеждата...
Това е внезапна награда
като зимна песен на птичка –
дългоочакваната сабя
за преклонената главичка.
* * *
Умората е земевладелец на духа ми.
Сутрин го разорава на тъмни буци.
Полива го с утайката
след изплакването на чашата,
между нощта и деня.
От него поникват минути, секунди,
измислени срещи и хора
в измислени часове.
В паузите, между два удара на сърцето,
се запечатват образите
на тези, които са ме измислили,
които съм си измислила,
които ми правят компания
вечер, на ръба на чашата,
между деня и нощта.
Там Умората
превръща лицето ми в пъзел.
И докато чакам да го подредят
тези, които са ме измислили,
тези, които съм си измислила,
тези, които не искат да си тръгнат от мен
през цялата нощ и през целия ден,
аз се превръщам в умората.
А тя придобива отмъщаващото лице
на жена в петък вечер.
ПАЗАР
Просякът,
слепият просяк
който протяга ръка за милостиня
на ъгъла,
прилича на купчинка пепел,
след буен пожар оцеляла.
Казва, че не е сляп по рождение.
Светът постепенно се е смалил
до размера на тъмнината
и оцеляването.
Сега той го опитва,
чрез допира на случайни ръце.
Чува само шум на коли,
тропот на разярени или уморени крака
и звъна на монети, богати роднини
на сълзите и дъжда
Нощем от очите му извират
ливади, зелени като надежда.
И буйни коне препускат по тях,
необяздени. Газят ароматни цветя,
превземат огнени залези
и от реки, тъмни и сладки
като есенно вино
пият вода.
Нощем просякът „вижда“ слънца и звезди,
невидяни от никого,
забравени някъде в затвора на спомена,
само негови. И любов –крехка и нежна,
оцеляла, защото е сън.
А когато денят –разярено и гладно животно,
започне да го души и облизва,
той опипом се вкопчва
в рунтавата му воняща козина
и денят го пренася там, на обичайния ъгъл,
където слънцето и луната
си подхвърлят живота като топка.
Веднъж го попитах, как си представя света,
а той ми отвърна – като пазар на добитък.
СРЕДНОЩ
Сигурно си мислиш, че Европа е Аладинова лампа,
която изпълнява желания.
Прилича Европа на духа от бутилката –
ароматен и изкусителен злодей...
Докато се усетиш си обеднял с доверие,
платил си с мъртви като диаманти очи,
и с години – посивели от пепелища.
Ухае Европа на поезия, вино и мелодрама,
ала често си сменя носните кърпички
/за да запуши носа си за зловонието на задния двор
или лицемерно да избърше сълзите си./
Ти слушаш новините – но там Европа я няма.
Нищо, че тя произвежда новините.
Ти разлистваш книгите – но езикът ти,
с огнен кръст, забит в сърцето
излежава доживотна присъда
в занданите на забравата.
Разпръсква Европа разноцветни илюзии
и мами децата ти с шантиклерови петленца.
Люлее те в скута си като панаирджийска люлка,
ала после си плащаш тройно билета.
За Европа Балканът е ракова клетка,
блуждаещото око на отминала слава,
обидно петно от кръв и мастило
върху поизбелялата карта на света.
Ти си мислиш, че сърцето ти е достатъчно основание
да си светулка в мрака на Европа.
Но тя вижда сърца само пред дулото на оръжие,
чува само гласовете на отродници.
Ние, тук, сега, различни и паметни
сме кървящи страници на ненаписана поема.
С нас Европа си пали камината,
докато пие следобедния си чай.
Тя е дама с минало, което се промъква
като среднощен крадец и смущава съня ти.
Не я кани у дома си – ще ти подари спомени,
ще обере цветята в твоята градина
и те дълго ще ухаят в будоара ѝ.
Тя няма да плаче за теб – за да не развали грима си
Може би ще помълчи над съня ти,
ще запали небрежно цигара от звездите –
мечтите ти в пазвата ѝ ще загинат.
После, като змията изкусителка,
старата си кожа ще изхвърли, ще те забрави
и ще отмине.
* * *
Не искам улици
със гърбове на врани,
кресливи улици,
с козина на вълци,
побеснели глутници.
Не искам улици
като покривки мръсни,
върху които се разхождат
хлебарки.
Не на улиците
където си почиват облаците
и мъглите,
а слънцето залязва в паяжини
и лъчите му се чупят като сламки.
Не искам ругаещи, скимтящи,
мърморещи,
безмозъчни и храчещи
по утрото и залеза улици,
или пък
праволинейни и карирани
като салфетки.
Аз искам улици с протегнати
за благослов ръце,
с очи лазурни
и коси ливадени,
върху които
деца рисуват изгреви от карамел,
щастливи влюбени,
и падащи звезди.
* * *
Не чакай от мен
да ти зашия копчето
и хляб да ти замеся
да скоча в аквариума
и да ти подаря
златната рибка,
или пък заради теб
да бъда книга, която
сама се препрочита
и завършва щастливо
Не бъркай копчето със дрехата,
зърното оплодено с хляба
аквариума със морето
и книгата със вечността
която всеки ден се пренаписва
от стиховете, даром дадени,
родени със крила на гълъб,
обикалящи света
в износените ми от скитане обувки,
ухаещи на пепел от цигара,
която винаги след любовта остава
* * *
Забравили сме какво е да си сено
топла купчинка от житни костици,
примесена с мирис на хляб и на дом.
Странника да приютиш
слънцето в пазва да скриеш
да постелеш мечти пред бездомния,
да припомниш детството на умиращ.
Да си сено е изкуство,
поднесено на бетонена маса,
в чиния от стъкло,
с метални прибори
в пуста и тъжна зала,
пред любопитните очи
на тръни, завихрени.
* * *
Ние сме умни.
Ние сме толкова умни,
че когато сутрин изхвърлим боклука,
все очакваме да намерим на прага
сливи за смет.
Но тъй като отдавна
отсякохме дървото си,
бездомните птици гневно си чуруликат,
че си губим времето в приказки.
Ние сме умни.
Ние сме толкова умни,
че когато на обед изхвърлим боклука,
все очакваме да намерим в пощата
покана за бал от двореца на принца.
Но тъй като отдавна
сме само граждани,
бездомни принцове гневно ни заклеймяват,
че още не ни е дошло времето.
Ние сме умни.
Ние сме толкова умни,
че когато вечер изхвърлим боклука,
заспиваме спокойни с надеждата,
че ще сънуваме ясни и светли пътища.
Но тъй като отдавна
проспахме живота си,
бездомните ни деца разгневено крещят,
че не трябва да се вярва на сънища.
* * *
Да си спомня как
босите крака се целуват
с тръните и пясъка...
Да си спомня как
косите ми се прегръщат
с вятъра и дъжда...
Да си спомня как
слънцето се връща с очите ти
в полумрака на стаята...
Да си спомня как
дните ми пеят химна на улиците,
на омразата и надеждата...
Това е внезапна награда
като зимна песен на птичка –
дългоочакваната сабя
за преклонената главичка.
* * *
Умората е земевладелец на духа ми.
Сутрин го разорава на тъмни буци.
Полива го с утайката
след изплакването на чашата,
между нощта и деня.
От него поникват минути, секунди,
измислени срещи и хора
в измислени часове.
В паузите, между два удара на сърцето,
се запечатват образите
на тези, които са ме измислили,
които съм си измислила,
които ми правят компания
вечер, на ръба на чашата,
между деня и нощта.
Там Умората
превръща лицето ми в пъзел.
И докато чакам да го подредят
тези, които са ме измислили,
тези, които съм си измислила,
тези, които не искат да си тръгнат от мен
през цялата нощ и през целия ден,
аз се превръщам в умората.
А тя придобива отмъщаващото лице
на жена в петък вечер.
ПАЗАР
Просякът,
слепият просяк
който протяга ръка за милостиня
на ъгъла,
прилича на купчинка пепел,
след буен пожар оцеляла.
Казва, че не е сляп по рождение.
Светът постепенно се е смалил
до размера на тъмнината
и оцеляването.
Сега той го опитва,
чрез допира на случайни ръце.
Чува само шум на коли,
тропот на разярени или уморени крака
и звъна на монети, богати роднини
на сълзите и дъжда
Нощем от очите му извират
ливади, зелени като надежда.
И буйни коне препускат по тях,
необяздени. Газят ароматни цветя,
превземат огнени залези
и от реки, тъмни и сладки
като есенно вино
пият вода.
Нощем просякът „вижда“ слънца и звезди,
невидяни от никого,
забравени някъде в затвора на спомена,
само негови. И любов –крехка и нежна,
оцеляла, защото е сън.
А когато денят –разярено и гладно животно,
започне да го души и облизва,
той опипом се вкопчва
в рунтавата му воняща козина
и денят го пренася там, на обичайния ъгъл,
където слънцето и луната
си подхвърлят живота като топка.
Веднъж го попитах, как си представя света,
а той ми отвърна – като пазар на добитък.
СРЕДНОЩ
Сигурно си мислиш, че Европа е Аладинова лампа,
която изпълнява желания.
Прилича Европа на духа от бутилката –
ароматен и изкусителен злодей...
Докато се усетиш си обеднял с доверие,
платил си с мъртви като диаманти очи,
и с години – посивели от пепелища.
Ухае Европа на поезия, вино и мелодрама,
ала често си сменя носните кърпички
/за да запуши носа си за зловонието на задния двор
или лицемерно да избърше сълзите си./
Ти слушаш новините – но там Европа я няма.
Нищо, че тя произвежда новините.
Ти разлистваш книгите – но езикът ти,
с огнен кръст, забит в сърцето
излежава доживотна присъда
в занданите на забравата.
Разпръсква Европа разноцветни илюзии
и мами децата ти с шантиклерови петленца.
Люлее те в скута си като панаирджийска люлка,
ала после си плащаш тройно билета.
За Европа Балканът е ракова клетка,
блуждаещото око на отминала слава,
обидно петно от кръв и мастило
върху поизбелялата карта на света.
Ти си мислиш, че сърцето ти е достатъчно основание
да си светулка в мрака на Европа.
Но тя вижда сърца само пред дулото на оръжие,
чува само гласовете на отродници.
Ние, тук, сега, различни и паметни
сме кървящи страници на ненаписана поема.
С нас Европа си пали камината,
докато пие следобедния си чай.
Тя е дама с минало, което се промъква
като среднощен крадец и смущава съня ти.
Не я кани у дома си – ще ти подари спомени,
ще обере цветята в твоята градина
и те дълго ще ухаят в будоара ѝ.
Тя няма да плаче за теб – за да не развали грима си
Може би ще помълчи над съня ти,
ще запали небрежно цигара от звездите –
мечтите ти в пазвата ѝ ще загинат.
После, като змията изкусителка,
старата си кожа ще изхвърли, ще те забрави
и ще отмине.
