Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СЪВЪРШЕНАТА"

СЪВЪРШЕНАТА

Неда Антонова е писател, драматург и журналист. Родена е в Плевенския край, висшето си образование е получила в Санкт Петербург, работила е в списание „Отечество“ и в Художествената редакция на Военно издателство. Автор е на седемнайсет заглавия, някои от които преведени на френски, руски, чешки и полски. От 1989 г. живее в Търговище.


(Преподобна Стойна – неканоничната светица.)
(Откъс)

Не монахиня, светица е баба ми Стойна!
Светица! Светица и Преподобна
е едно и също. Яз и при владиката одих,
говорих и за иконизирането (канонизирането).
И он обеща. Одих и при Вангя, она кажа:
„Баба ти е светица, тя е много повеке от мене.“

(Зоя Великова – внучка на Стойнината сестра.)

1.
На Димитровден 1912 година Стойна за пръв път изпаднала в онова състояние, което уплашило първо племенника ѝ Илия, после поп Никифор от църквата в село Хазнатар, а накрая и цяло Серско и Демирхисарско...

2.
Една седмица, Боянке, лежах като мрътва. Преди да легна, предупредих племенника ми Илия да заключи отвън и да казва, че съм заминала за Неврокоп, дето имах братовчедка. На седмия ден станах, изпих една паница вода и продължих да си върша работата в селската църква: метях, прибирах угарки от свещи, бършех праха от иконите, приказвах си със светиите. Но го правех само нощем. Денем посрещах хора – болни, недъгави, уплашени...Още щом погледнех човека, разбирах не само каква му е болката, ами и за какво му е дадена: за наказание или за поука.
Не знам дали съм ти казвала, че аз „виждам“, само когато поискам да го правя. С други думи – когато си кажа: „Хайде сега!“. То е като да искаш да пееш. Речеш и пускаш гласа си, другите чуват и спорти песента разбират какво ти е на сърце. Но не може човек да ходи винаги с отворена уста и прехласнат от мелодията. Не че щях да се изтощя и да умра по-рано – тя датата си е предварително определена и колкото и да се аби човек, няма да стигне до нея по-бързо, най-много да седне и да чака тя да го стигне.

1.
Понякога от прекомерното „взиране“ образите се натурвали един върху друг, изкривявали се, други пък образували чудновати съчетания, способни да докарат до колебание и най-подредения ум. Затова с времето Стойна се научила да си дава почивка: загърбвала всички потоци на случващите се неща – така не само отдъхвала, но и после имало на какво да се изненадва. Защото единственото нещо, според Преподобната, което душата е в състояние да промени в своя полза, е отношението ѝ към съдбата. Най-добре било за човека да предпочете действието. Не му ли хареса нещо от сергията на собствения му живот – скача и го променя. Животът така е измислен, че всички образи и събития в него съществуват в няколко варианта. И всеки от нас винаги има избор. Хората се различавали по избора, който правят при равни условия и възможности. Достатъчно било да съзреш вариантите и да избереш най-подходящия за тебе. Не най-добрият. Добро и лошо били само понятия, означаващи дали си дорасъл или недорасъл до същността на случващото се. Защото всяко едно събитие предсказвало следващото.

2.
Разбрах този прост ред на Сътворението, керко, още през онази злочеста хиляда деветстотин и дванайсета година, когато на Димитровден примрях за една седмица и така видях следващата – хиляда деветстотин и тринайсета – триж по-злочеста..
„Горката България! Горкият народ!“
Тези думи са изречени по-късно от младия цар Борис, малко след като като тури на главата си бащината корона. Но за истината времето няма значение.

1.
На Стойна били дадени двете най-трудни стъпала към свързване със Силите: левитация и примиране, наречено в окултната литература астрално пътуване..
2.
Имаше и трето. Казах ти. Но и преди, и сега ме е страх да го спомена. Ако хората знаят, че съм с него орисана, ще ме пребият с камъни, а може и да ме отровят... Ей тъй без нужда някаква, само от единия страх..

1.
Непонятното за ума винаги изглежда заплашително за живота. Затова Стойна показала тази своя наистина изключителна дарба само два пъти и то пред посветени – монахинята София и ловчанския владика...

2.
Виж, примирането бе друго. Лежим си аз кротко ей тук на миндеро, нищо не правим и никой не може да каже съм ли яз жива, не съм ли. Тъй няма страх, има само почуда.
На същия оня Димитровден хиляда деветстотин и дванайсета година, за който вече споменах, след като отслужихме празника и жените се разотидоха, щото беше война и мъжете бяха до един във войската, аз казах на Илия, син на сестра ми Зоя и мой племенник:
„Лико, лелин, днес с мене ще стане едно нещо, дето не е ставало с никой човек в България, ама ти няма да се плашиш, щото то ми е дадено от Небесата и ми е дадено, за да съм полезна, когато се наложи. След малко, като иде слънцето на пладне, аз ще легна тъй както съм си с тези дрехи, ще туря ръце на гърдите си ето така, както ти показвам, подир което ще се отнеса в един дълбок сън за цяла седмица. Ти няма да ме будиш и на никой няма да даваш да ме буди. Който и да иде, каквото и да каже, мене ме няма. Временно съм умряла. Като ми мине примирането, аз сама ще се събудя и ще ти викна да ми донесеш вода, щото много ще съм жадна. Не питай защо го правя, само слушай тътена на войната и чакай да дойдат и тебе да те вземат войник. Ако стане така, че те вземат преди да съм се събудила, направи само едно: остави отключена вратата на параклиса и на цялото село кажи, че съм отишла в Неврокоп. Да ме не дирят и да ме не чакат преди сряда.“
Но Илийчо си беше още дете, не свикнало на чудеса, та още щом съм се отнесла, той отишъл при поп Никифор и му разказал за моето временно напускане на живота. Попът не повярвал, но след като дошъл и лично се уверил, че не усеща да имам пулс, а пък ръцете ми не са студени като на смъртник, предупредил селото никой да не идва, което и станало причина цял Хазнатар да се извърви край параклиса и да ме види как си лежа жива умряла. Минали тихо, както се минава край мъртвец и затова не съм ги усетила. За една седмица цялата Серска, че и Драмска околии заприиждали да се простят с мене. И най-чудно им се сторило кандилото в параклиса: гори-гори, па угасне, после само се запали и пак гори-гори, па угасне…
Когато се върнах в тялото си и излязох да видя какво се е променило за тази една седмица, моето чудо се разнесе из цяла Беломорска Тракия, а после затъмни дори голямата мъка от кървавия бой за Чаталджа, дето хиляди българи легнаха убити и осакатяха незнаен брой ранени.

1.
Пак по думите на Стойна това, което ние – нейните съвременници – намираме за неописуемо и необяснимо, само след век и половина-два щяло да бъде нещо като привилегия и знак за душевна чистота и порядъчност на ума: всеки почтен и нуждаещ се от небесни съвети човек щял да може по свое желание да се освобождава от тялото си и, облечен само с душа, да стига до Горе и да остава Там, колкото му е нужно за умствено лечение или за постигане на висша наука. Макар че, каза ми Стойна на ухо – няма никакво „горе“. Сичко е редом. И само една тънка чертица между тук и отвъд. И трябва да я преминеш не с тялото, а с ума и душата си...

2.
Още помня онова първо пътуване Нагоре. И то, и следващите напускания на тялото ми ставаха все в такива времена, когато за човека е непосилно да разбере волята на съдбата, и като не разбира откъде и защо му иде туй зло, бере страх, моли се и търси знаци да се надява... „Защо е нужно да умират хиляди и какво ние, българите, плащаме с толкова кръв?“ Нямаше кой да ми каже, а и слуховете, прииждащи на талази откъм битката, още повече ме объркваха. Исках да помогна някак си, а не знаех как. И реших да отида.

1.
Било по времето на Бълканската война, само ден или два след една от най-кръвопролитните битки – тази за Чаталджа.

2.
За да разберете как точно стават тези работи ще се опитам да разкажа за първото си възкачване Горе, като ви спомена за пример нещо, дето всички го правим: съня. Примирането много прилича на потъването в дълбок сън, само дето всичкото, що е живот в човешкото тяло, е задрямало и все едно, че го няма. Изглеждаш по-скоро мъртъв, отколкото заспал. Питала съм Брат ми Свети Георги Победоносец в какво всъщност е разликата между смърт и примиране, щом и в двата случая онези искра на живота задълго излита от тялото?
Разтълкува ми го като на дете, от което после се иска да го тълкува на други деца. Каза ми, че душата на човека е все едно птица в клетка. При умирането тя излита от клетката, известно време се щура объркана и неспособна да разбере какво става с нея, но после попада в един улей, той я понася нанякъде и я изплюва там, дето я чакат близките ѝ покойници, за да я прегърнат и да я поведат към новото ѝ семейство.
При примирането соколът от клетката знае, че не е свободен. Между дясното му краче и китката на твоята лява ръка се проточва една много тънка невидима нишка и тя, колкото и да бъде разтегляна и изтънявана, не може да се скъса, преди да е дошъл часът ѝ. Така птицата лети, не защото е птица, а за да работи и да бъде полезна.
Винаги преди примиране аз няколко дни прекарвах само с по малко вода, обличах си чисти дрехи и припадах в молитви до пълно изтощение. После внимателно лягах, прибирах полите си по тялото, събирах петите на краката си, а ръцете скръствах на корема, но без да държа свещ.

1.
Отначало я обзела познатата на всички сънливост, после почувствала как постепенно се измъква от тялото си – изплъзвала се като змия от дупка –, олеквала подобно пуха от тополата, изпълвала се със светлина и потъвала в усещането за излитане. Но не се издигала, както била виждала да го правят птиците, само гледката около нея се променяла. Виждала същите хълмове и пясъчните стени около селото, с които била свикнала, къщите виждала, пътя през гората, стадото, пръснато по отсрещния рид, двете си котки, легнали на припек край кладенеца… Но макар формите от околната природа да били същите, цветовете им били други – ярки, уж познати, но различни; от тях се излъчвала една непоносима за окото красота, с която постепенно Стойна свиквала. После гледката бавно започвала да се стопява пред очите ѝ и да се превръща в светлина, но не онази, слънчевата, която всички знаем, а съвсем друга, силна, но безболезнена за погледа, светлина, която можеш да слушаш, както се слуша музика…После губела усещане за онова, което я заобикаля, не различавала блясък от звук, само една нечувствана дотогава обич към всичко съществуващо я изпълвала, и едно много особено щастие от това, че е жива…Край нея леко притъмняло, виждали се да се реят облаци – бели и пухкави на тъмносин фон, всички земни звуци отдавна се били утаили някъде долу, земните мисли, от които се състоял видимият ѝ живот, една след друга отпадали като люспи, тя се оголвала, но все още се усещала да трепти във вид на някаква форма, която не можела да види отстрани. После облаците изчезвали, здрачът наоколо започвал да изсветлява и изведнъж – като че из-зад завоя – цялото околно пространство блесвало в нови още по-нежни и богати нюанси на всички цветове, които била виждала. Доловила аромат на цветя – напомняли ѝ лъха на бели рози; около нея трептели, като че танцували различни, невиждани дотогава фигури, те непрекъснато се променяли, избухвали в нови цветове и я обгръщали като сиянието на хиляди усмивки. Там някъде се намирала целта на пътуването ѝ.

2.
Стана тихо като в изповедалня и аз видях през светлината към мене да плува образът на Брат ми, Светия, но не такъв, какъвто го виждаме на иконите, а нещо кръгло, изплетено от злато и пронизано от едни такива стрели, същите, дето ги изпраща слънцето към земята. Един такъв рехав идваше Брат ми и засмян като сянката на цъфнала ябълка. Доближи се, летейки, и ми се стори, че ме хваща за ръка, макар да знаех, че нямам ни тяло, ни друго, с което да усещам, когато ме докосват.
„Чакат те.“

1.
Не виждала нищо наоколо, освен искрящите с красотата си причудливи обеми, излъчващи сияние специално за нея. Обзело я чувството, че е единственото и много любимо дете на Небесата.
Постепенно ярките цветове се превърнали в равна и пулсираща
синева, почти същата, каквато има небето след летен
дъжд, тя се видяла седнала на нещо като крило, полюляващо се
във въздуха, дори ѝ се сторило, че усеща краката си провесени от крилото
като от ръба на покрив. Срещу нея – сякаш яхнал друго крило –
възникнал образът на мъж с черна брада и на онази възраст,
която наричат Христова. Аурата му заемала цялото
пространство на погледа ѝ и трептяла в златисто. Стойна била
виждала някога този мъж, но не знаела кой е.
„Забравила си да полееш цветята.“
Наистина била забравила.
„Ми в шетнята около празника…“
Мъжът се усмихвал.
„Нищо. То в момента и бездруго вали.“
Говорел ѝ така, като че му била отишла на гости или той ѝ бил дошел на гости. Била у дома си. Усетила се препълнена със спокойствие, така препълнена, че чувствала как то се излъчва от нея като мирис на миро.
„Е, кажи да чуем…“
Не можела да допусне, че тук не знаят защо е дошла.
„Ами…дойдох да помоля… Те вече летят към вас… сигурно всеки момент
ще пристигнат…“
„Кои?“
„Душите им… Казаха, че са хиляди… А като прибавим и тежко
ранените...те може вече да са издъхнали…“
„Да, така е. Летят към нас.
„Не ги приемайте, моля ви. Върнете ги там, откъдето са
дошли… Телата им още са топли… Повечето от тях са
млади… Бащи на деца…някои са още неженени… Долу те са много
по-нужни, отколкото тук…
„Никой не знае това.“
„Наистина ли не е възможно?!“
„Не твърдя. Невъзможното за човека е възможно за Бога, но…
никой не би взел на съвестта си великия грях да пренебрегне
волята на което и да е човешко същество… Дори Отецът. Те
сами са поискали да умрат…Не просто са го поискали.
Възжелали са го с инстинкта си…“
„ Как така?!“
„Ами така! Погледни натам и ги виж! Тези огромни мърдащи маси
от хора…Вървят и пеят… А преди това…ето ги…кълнат се пред
знамето да умрат без страх…за България…“
„Но това е...просто един военен ритуал...Това е истината на мига,
приличието на историческия момент...Така е редно. Едва ли са си мислели
същото после, когато куршумите са летели срещу тях...“
„Сега погледни надолу... виж, вали като из ведро, калта е над коленете
им, а те се опитват дори да тичат…Офицерът крещи…чуваш ли го…
„Смърт или победа…“
„Но те не крещят, нали.“
„Да. Но и победа няма. Остава само смъртта. И въпреки, че го знаят, те не се спират, не се връщат…Те са съгласни…те го искат…Това е тяхната воля…
Скръбна е тази воля…дори във Всевиждащите очи на Твореца… Но е свята…И Небесата я почитат…“
„Да разбирам ли, че… че повече няма живот за тях…?“
„Кой е казал това?! Животът е нещо твърде изобилно и има винаги и за всички по много. За тях – също.“
„Но те никога вече няма да се върнат при семействата си…
„Напротив. Само след няколко години ние ще изпратим тези храбри души при вдовиците им като техни деца…при майките им – като техни внуци…на България – като бъдещите ѝ войници…“
„Затова ли след война се раждат много момчета ?“
„И затова също.“
„Винаги ли е така…Никога ли не сте връщали обратно в телата им някои души…“
„О, би било несправедливо! Винаги, когато човек умира против волята си, ние правим така, че той да има шанс на избор…Ако пожелае да дойде при нас, приемаме го…Ако пък не иска…“
„... правите така, че да поиска?“
„Развесели ме. Добър финал на нашия разговор.“
„И аз – какво сега? Нищо не направих. Как да се върна?!“
„Можеш да поостанеш, ако тук ти харесва…“
„Харесва ми, но...по-добре да тръгвам.“
„Както искаш. Волята на човека е закон за Небесата! Обади се като стигнеш. Мир и милост за тебе!“
„ Мир и милост за Всичко!“
Явил се Брат ѝ, Победоносецът, и като че бил нещо недоволен..
„Ти май не позна свети Иван Рилец – покровителят на България…?“
„Защо по иконите го рисуват стар и с бяла брада?“
„Той наистина на земята е доживял почетна възраст. Но тук всеки от нас пребивава във възрастта, на която за пръв път е усетил в себе си Бога.“
„Значи след време, когато пребъда на Небесата, аз ще припкам седемгодишна?“

Нека побързам да ви кажа, че разговорът, който Стойна се опита да ми предаде чрез своя разказ, всъщност представлява приблизителен превод и доста несръчна адаптация към нашия език на един определен смисъл. Горе в небесните селения не се е състоял разговор – поне такъв, какъвто ние на земята си го представяме. Светлите същества не владеят думи, интонация, многозначителни паузи…Те общуват чрез светлинни вълни и образи, всеки от които символизира мисъл или състояние, чиято енергия не може да се долови и разтълкува от нашия триизмерен мозък.

2.
Когато се върнах в стаята си, Боянке, и се събудих от пътуването, аз веднага заръчах на Илийчо да намери книга и да запише няколко думи, в които се бе претопило всичко, дето ми го внушиха небесните ми настойници.
„ И силата ваша, и волята ваша.
Прекалената сила променя волята и я лишава от мисъл.
Можем да ви помагаме, само ако ние с вас имаме една цел.
Невежи сте като младенци. Безпокоим се.“

1.
А войната наоколо уж била вече свършила, уж воюващите държави били постигнали разбирателство и сключили мир, но през нощта на 16 срещу 17 юни сраженията били подновени. Започнала нова битка, нова някаква война, макар всъщност да била същата. Балканската – народната – преминала в Междусъюзническата – царската. А народите – пак предишните, пак едни и същи и от двете страни на огъня.
И тъй цяла седмица, докато започнало голямото клане на българи в стаите на девическата гимназия в превзетия от гърците град Сяр...

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево