ЖИВ СИ
Веселина Атанасова е родена на 02.06.1961 г. в Добрич. Завършила е Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, специалност българска филология. Работи като преподавател по български език и илитература в СОУ „Св. Климент Охридски“, Добрич. Автор е на поетичните книги „Дъга в олтарите“ /1996, „Български писател“/, „Време за победа“ /1999, „Бизнес плюс“ – Варна/ и „Тук е България“ /2012/.
ЖИВ СИ
Започни отначало
и не гледай назад.
Нито всичко е бяло,
нито всичко е ад.
Не е късно за нищо,
щом отвориш очи
и гневът се отприщи,
а сърцето мълчи.
Не губи и минута
от поредния ден
и недей да се луташ !
Знай, ще бъдеш спасен !
Но не слушай да казват,
че живееш в мечти
и надежди напразни.
Те са те. Ти си ти.
Помогни на доброто
и не стой настрани.
„Как“, „обаче„, „защото“
са излишни. Стани !
Няма щастие вечно,
ни богатство, ни власт.
Грее слънце далече,
но с любов и за нас.
Има винаги начин.
Има винаги път
и решение. Значи –
вярвай, с теб е светът.
Започни отначало
и не питай. Върви
срещу времето спряло!
Можеш! Още си жив.
ДО ТЕБ
До тебе съм, тук съм, любов.
Опри се на моето рамо,
в мига, в който – зъл и суров –
студът забушува в кръвта ни.
Когато натрупа снегът
и вият дърветата голи,
когато лехите заспят
и страстно жадуват за пролет...
Да тръгваме с тебе, любов,
напред по пътеката лунна
и вечният звезден покров
над нас да засвети безумно!
Хвани ме, любов, за ръка
в живота метежен, нетраен
и аз ще те следвам така,
че с теб ще докоснем безкрая ;
ще влезем през тази врата,
която дели световете
и тя ще огрее нощта
подобно на фар след морето.
Какво ни очаква сега ?
Какво ли мигът ще ни прати?
Мрак, слънце, небесна дъга,
последния знак на съдбата?
До теб съм, където си ти.
Опри се на моето рамо
и чуй как сърцето кънти!
Не пускай ръката ми само.
БЛАГОДАРИ
Благодари на живота,
който ти дава всичко –
в мъртвата хватка на злото
някой да те обича.
Благодари на сърцето.
Докато бие в тебе,
значи, че под небето
някому си потребен.
Благодари на зората,
че те събужда рано;
на дъжда и на земята,
че и до днес те хранят.
Благодари на морето,
че нежно в теб се гали;
на слънцето – все заето –
рой светлини да пали.
Благодари на простора,
че пътя ти отваря,
за да посрещаш хора
в трескава надпревара.
Благодари на предците,
че и отвъд те бранят;
на честните и добрите,
дето лекуват рани.
Още си тук, защото
нещо в теб шепне: „Мога!“
Благодари на живота.
Ти си дете на Бога.
ДОБРИЧ
Под слънчевия покрив на небето
е малкият ни, роден свят събран.
Това е Добрич, моят град, където
протяга ни душата си Люцкан.
Където лунната пътека плува
по омагьосаната равнина,
където кълнове дъжда целуват
и пеещите колела звънят.
Град с още много тайни неоткрити,
град с тиха мощ и дух неуловим,
където с кръпки и звезди в очите
по улиците броди Серафим.
Калмука пак е в дрямката си буден
и всеки бърза – жаден и желан –
към онова неразгадано чудо,
наречено „Антимовският хан“...
Това е Добрич, моят град, където
и люлката, и гробът ни зове –
все още хубав, откровен и светъл –
град на човеци и на богове.
Над него ветровете се прегръщат,
лед го сковава, суша го мори,
но оцелява. Ние с него – също –
с надеждата да станем по-добри.
Домът на хляба – в него сме родени,
закриляни от щедрия му свод.
Това е Добрич – нашата вселена –
до утре и до другия живот.
ЖИВ СИ
Започни отначало
и не гледай назад.
Нито всичко е бяло,
нито всичко е ад.
Не е късно за нищо,
щом отвориш очи
и гневът се отприщи,
а сърцето мълчи.
Не губи и минута
от поредния ден
и недей да се луташ !
Знай, ще бъдеш спасен !
Но не слушай да казват,
че живееш в мечти
и надежди напразни.
Те са те. Ти си ти.
Помогни на доброто
и не стой настрани.
„Как“, „обаче„, „защото“
са излишни. Стани !
Няма щастие вечно,
ни богатство, ни власт.
Грее слънце далече,
но с любов и за нас.
Има винаги начин.
Има винаги път
и решение. Значи –
вярвай, с теб е светът.
Започни отначало
и не питай. Върви
срещу времето спряло!
Можеш! Още си жив.
ДО ТЕБ
До тебе съм, тук съм, любов.
Опри се на моето рамо,
в мига, в който – зъл и суров –
студът забушува в кръвта ни.
Когато натрупа снегът
и вият дърветата голи,
когато лехите заспят
и страстно жадуват за пролет...
Да тръгваме с тебе, любов,
напред по пътеката лунна
и вечният звезден покров
над нас да засвети безумно!
Хвани ме, любов, за ръка
в живота метежен, нетраен
и аз ще те следвам така,
че с теб ще докоснем безкрая ;
ще влезем през тази врата,
която дели световете
и тя ще огрее нощта
подобно на фар след морето.
Какво ни очаква сега ?
Какво ли мигът ще ни прати?
Мрак, слънце, небесна дъга,
последния знак на съдбата?
До теб съм, където си ти.
Опри се на моето рамо
и чуй как сърцето кънти!
Не пускай ръката ми само.
БЛАГОДАРИ
Благодари на живота,
който ти дава всичко –
в мъртвата хватка на злото
някой да те обича.
Благодари на сърцето.
Докато бие в тебе,
значи, че под небето
някому си потребен.
Благодари на зората,
че те събужда рано;
на дъжда и на земята,
че и до днес те хранят.
Благодари на морето,
че нежно в теб се гали;
на слънцето – все заето –
рой светлини да пали.
Благодари на простора,
че пътя ти отваря,
за да посрещаш хора
в трескава надпревара.
Благодари на предците,
че и отвъд те бранят;
на честните и добрите,
дето лекуват рани.
Още си тук, защото
нещо в теб шепне: „Мога!“
Благодари на живота.
Ти си дете на Бога.
ДОБРИЧ
Под слънчевия покрив на небето
е малкият ни, роден свят събран.
Това е Добрич, моят град, където
протяга ни душата си Люцкан.
Където лунната пътека плува
по омагьосаната равнина,
където кълнове дъжда целуват
и пеещите колела звънят.
Град с още много тайни неоткрити,
град с тиха мощ и дух неуловим,
където с кръпки и звезди в очите
по улиците броди Серафим.
Калмука пак е в дрямката си буден
и всеки бърза – жаден и желан –
към онова неразгадано чудо,
наречено „Антимовският хан“...
Това е Добрич, моят град, където
и люлката, и гробът ни зове –
все още хубав, откровен и светъл –
град на човеци и на богове.
Над него ветровете се прегръщат,
лед го сковава, суша го мори,
но оцелява. Ние с него – също –
с надеждата да станем по-добри.
Домът на хляба – в него сме родени,
закриляни от щедрия му свод.
Това е Добрич – нашата вселена –
до утре и до другия живот.
