МАЛКИ ЕСЕТА
Драгни Драгнев
ДОМЪТ
Нашият дом е душата, момче. Ама нали за единия живот идваме на тоя свят, всеки гледа стряха да има. Може да е къща с голям двор, здрава и широка. Може едвам да се държи и да се срути, не дай боже, от ветрове и дъждове. Едно местенце е тя, покрив, да кажем, сандък, дето си събираме парцалите, дето ни е топло и студено на кокалите, дето ядем и спим, пък и деца правим. Това е нашата къща. А истинският дом на човека е душата. Моята, твоята, неговата душа. Искаш ли да знаеш как поминува тоя или оня, душата му виж, с блага дума почукай, влез, ако ти се отвори. Там е немотията, имането, мъката, радостта, меракът, омразата…Всичко си е там…Запомнил съм това от дядо преди много години. Остана заръка и наследство: душата на човека е неговият дом. Най-големият. Безмерният…
ОБРЕДЪТ
Лош ден. Говори се, че ходят самодиви, таласъми, вампири и много бели правят. Това народът в душата си го носи. Обичай, един вид, обред. Забранено е мъж и жена да се събират. Ако жената забременее и роди, детето вампир ще стане. А и прогнозата за времето една…Мокър сняг преди пладне, дъжд с гръмотевици следобед. Родените във вторник да не шофират, да не пият, да не се напрягат в работата…Внимание, магнитни бури. За секс място няма днес. Повече изкуство. Критичен ден, за някои дори троен. Чувате ли? Лош ден. Пазете си парченцето живот. Спете по корем. Ако сте жена и пуснете мъжа си да отиде в гората, вълк ще го срещне и изяде. Ако сте мъж, не давайте на жена си ножица да пипа, игла или гребен – да не стане самодива. Народен обичай. В душата си го носим…
ЗАВРЪЩАНЕТО
Беше си ми изписано в душата да се върна там, откъдето съм тръгнал. По различни български краища се шляех и засядах. По-добър, по-богат не станах. Друга любов не намерих. Думите, обещанията, кроежите не покриват чувствата. Не мога да обясня защо напуснах дома и семейството си. Защо изоставих своя живот и се упътих към нови приключения… Има хора, готови да бъдат стрити на прах, отколкото да признаят вината си. Аз признавам – виновен съм. Простете ми, деца мои, и ти, майко…Краткостта на живота е полезен урок…Малко време ми остава, да ви помилвам, да ви целуна, нещо хубаво от себе си да ви дам. И да ви кажа – изборът е в сърцевината на всичко човешко. Аз избрах да се върна при вас. Където и да спирах, не бях на мястото си. Усещах, че съм в капан, боях се, че ще ме смажат. Върнах се от страх и от мъка. Простете ми.
ЦЕЛУВКАТА
Целувката, която ти отнема дъха. Спомни си я. Усмихни се на спомена. Блъсва те прилив на топлина. Светкавица те срязва. В душата трепва и пее клонче любов…Хубаво е да живееш. Страшно е хубаво. Препускат конете на кръвта ти. Като че приижда и те залива висока морска вълна. Между земята и небето те издигат изгарящи гласове. Магията им те люлее, ще те събори. Не си измамен. Обичаш. Текат от радост сълзите ти. Искаш да живееш. По челото ти слънцето изсипва жар. Спускат се звезди като паяжинки в очите ти. Огньове пали вятърът по раменете и косите, цялата ще пламнеш…Не знам какво ти даде целувката, която ти отне дъха. Но не забравяй на спомена да подадеш ръка, да го опазиш. Животът продължава в спомена.
ИДЕАЛЪТ
Началото на седемнайсти век. Тогавашният идеал за женско тяло – дебел пласт тлъстини под кожата, мека закръгленост, пълен врат, пищен бюст. Но и величествена осанка, добри пропорции, буйни и къдрави пепеляворуси коси и нежни бели ръце… Сега е началото на двайсет и първи век. Идеалът за женско тяло е в безпътица. Или по-точно – няма такъв идеал. Въобще няма идеали, защото ги убиха и захвърлиха на боклука. Хората не искат да живеят заради идеали. Трябват им пари, понеже днес всичко се купува и продава. Един голям пазар е животът, да не си кривим душата. Макар че жените все по-често си спомнят за изминалите дни и нощи, когато са ги харесвали и обичали. А и мъжете често си спомнят за хубавите жени, които са срещали в живота си…Сигурно всички търсят идеала.
ЧОВЕКЪТ
Пиша и задрасквам…Какви чудесии излизат и се нижат под пръстите…Тези думи не са мои или ако са мои, текат и изтичат през сърцето ми…Аз съм къща, препълнена с минало. Изваждам, изнасям, слагам върху белия лист и там нещо става…Само че душата ме боли, мъка ми е, че малко живее човекът. От парче месо го поемаш, сума време и труд отива, додето го изправиш на крака. До шестнайстата година все още е безпомощен, още е дете. Това е, кажи-речи една четвърт от живота му. После три пъти по толкова и край. А гледай животното – ражда се, изправя се и тръгва. Има животни, достигат пределна възраст къде-къде по-висока от човека. За тях е писана червена книга, за нас няма, макар че сме застрашени. Не е справедливо…Душата ми стене. Наричат ме писател, а искам да съм птица. Днес ходя по земята. Утре ще летя…
ПОЕЗИЯТА
Често се питам какво е мъчилище. Вероятно е страданието, че не можеш да обичаш. А не е ли по-сложно и по-страшно да останеш човек? Уморяват се, боледуват, остаряват и умират най-бързо онези, които се раздават изцяло на другите. Има ли тук Поезия?...Според някои човекът трябва да се отнася с ирония към себе си и околните – да му е по-леко на душата. Освен това, казват, колкото повече забравя, толкова по-добре. И друг момент – вместо да замазва пукнатините в този свят, да не се мотае, ами да създава свои светове. Има ли тук Поезия?...Не е необходимо дълго да живееш, за да бъдеш полезен, чувам гласове. Промяната от детето до стареца е нищожна. Който няма нищо в главата си, е глупак и на 18, и на 88 години. Аз разсъждавам : няма по-голямо мъчилище от това да останеш човек. Човек звучи като Поет. Иначе животът нивелира индивидуалното съзнание. Остава само регулираното масово съзнание. Това води до всеобщо лицемерие. А срещу лицемерието може да се изправи Поезията.
Искам времето да става все по-духовно и простакът да не е вездесъщ. Искам да развълнувам, да смутя и обезоръжа непристъпните сърца и бронираните чувства. Искам хората да изживеят лирични и прекрасни неща. Вярно е, зная, че любовта към Поезията позамря. Но поначало хората вярват на Поета. Поетът им дарява своите звезди, извезани в страдание. Казва им: човекът е необятна вселена от радости, скърби и желания. Учи ги с очите и душата си да гледат, да разбират и променят света. Събира най-важното в една болка, в един вик, в един възторг, в една надежда…Това е Поезията…Бързам да напомня, че бездарните и завистливите представляват страшна сила. Създават атмосфера на тайнственост, на пронизваща тревога, на отчаяние и страх. Внимавайте, пазете се. И знайте, че най-слабата искрица обич трябва да се раздуха, за да се превърне в пламък и Поезия. Готов съм да помагам за това. Не искам да виждам наранен и нажален, плувнал в сълзи поглед. Не искам яростта и злото да се настаняват помежду ни. Готов съм да работя за доброто и да прокарвам неговия път. Моля ви да работим всички и заедно…Поезията припламва в сърцата и душите ни.
ДОМЪТ
Нашият дом е душата, момче. Ама нали за единия живот идваме на тоя свят, всеки гледа стряха да има. Може да е къща с голям двор, здрава и широка. Може едвам да се държи и да се срути, не дай боже, от ветрове и дъждове. Едно местенце е тя, покрив, да кажем, сандък, дето си събираме парцалите, дето ни е топло и студено на кокалите, дето ядем и спим, пък и деца правим. Това е нашата къща. А истинският дом на човека е душата. Моята, твоята, неговата душа. Искаш ли да знаеш как поминува тоя или оня, душата му виж, с блага дума почукай, влез, ако ти се отвори. Там е немотията, имането, мъката, радостта, меракът, омразата…Всичко си е там…Запомнил съм това от дядо преди много години. Остана заръка и наследство: душата на човека е неговият дом. Най-големият. Безмерният…
ОБРЕДЪТ
Лош ден. Говори се, че ходят самодиви, таласъми, вампири и много бели правят. Това народът в душата си го носи. Обичай, един вид, обред. Забранено е мъж и жена да се събират. Ако жената забременее и роди, детето вампир ще стане. А и прогнозата за времето една…Мокър сняг преди пладне, дъжд с гръмотевици следобед. Родените във вторник да не шофират, да не пият, да не се напрягат в работата…Внимание, магнитни бури. За секс място няма днес. Повече изкуство. Критичен ден, за някои дори троен. Чувате ли? Лош ден. Пазете си парченцето живот. Спете по корем. Ако сте жена и пуснете мъжа си да отиде в гората, вълк ще го срещне и изяде. Ако сте мъж, не давайте на жена си ножица да пипа, игла или гребен – да не стане самодива. Народен обичай. В душата си го носим…
ЗАВРЪЩАНЕТО
Беше си ми изписано в душата да се върна там, откъдето съм тръгнал. По различни български краища се шляех и засядах. По-добър, по-богат не станах. Друга любов не намерих. Думите, обещанията, кроежите не покриват чувствата. Не мога да обясня защо напуснах дома и семейството си. Защо изоставих своя живот и се упътих към нови приключения… Има хора, готови да бъдат стрити на прах, отколкото да признаят вината си. Аз признавам – виновен съм. Простете ми, деца мои, и ти, майко…Краткостта на живота е полезен урок…Малко време ми остава, да ви помилвам, да ви целуна, нещо хубаво от себе си да ви дам. И да ви кажа – изборът е в сърцевината на всичко човешко. Аз избрах да се върна при вас. Където и да спирах, не бях на мястото си. Усещах, че съм в капан, боях се, че ще ме смажат. Върнах се от страх и от мъка. Простете ми.
ЦЕЛУВКАТА
Целувката, която ти отнема дъха. Спомни си я. Усмихни се на спомена. Блъсва те прилив на топлина. Светкавица те срязва. В душата трепва и пее клонче любов…Хубаво е да живееш. Страшно е хубаво. Препускат конете на кръвта ти. Като че приижда и те залива висока морска вълна. Между земята и небето те издигат изгарящи гласове. Магията им те люлее, ще те събори. Не си измамен. Обичаш. Текат от радост сълзите ти. Искаш да живееш. По челото ти слънцето изсипва жар. Спускат се звезди като паяжинки в очите ти. Огньове пали вятърът по раменете и косите, цялата ще пламнеш…Не знам какво ти даде целувката, която ти отне дъха. Но не забравяй на спомена да подадеш ръка, да го опазиш. Животът продължава в спомена.
ИДЕАЛЪТ
Началото на седемнайсти век. Тогавашният идеал за женско тяло – дебел пласт тлъстини под кожата, мека закръгленост, пълен врат, пищен бюст. Но и величествена осанка, добри пропорции, буйни и къдрави пепеляворуси коси и нежни бели ръце… Сега е началото на двайсет и първи век. Идеалът за женско тяло е в безпътица. Или по-точно – няма такъв идеал. Въобще няма идеали, защото ги убиха и захвърлиха на боклука. Хората не искат да живеят заради идеали. Трябват им пари, понеже днес всичко се купува и продава. Един голям пазар е животът, да не си кривим душата. Макар че жените все по-често си спомнят за изминалите дни и нощи, когато са ги харесвали и обичали. А и мъжете често си спомнят за хубавите жени, които са срещали в живота си…Сигурно всички търсят идеала.
ЧОВЕКЪТ
Пиша и задрасквам…Какви чудесии излизат и се нижат под пръстите…Тези думи не са мои или ако са мои, текат и изтичат през сърцето ми…Аз съм къща, препълнена с минало. Изваждам, изнасям, слагам върху белия лист и там нещо става…Само че душата ме боли, мъка ми е, че малко живее човекът. От парче месо го поемаш, сума време и труд отива, додето го изправиш на крака. До шестнайстата година все още е безпомощен, още е дете. Това е, кажи-речи една четвърт от живота му. После три пъти по толкова и край. А гледай животното – ражда се, изправя се и тръгва. Има животни, достигат пределна възраст къде-къде по-висока от човека. За тях е писана червена книга, за нас няма, макар че сме застрашени. Не е справедливо…Душата ми стене. Наричат ме писател, а искам да съм птица. Днес ходя по земята. Утре ще летя…
ПОЕЗИЯТА
Често се питам какво е мъчилище. Вероятно е страданието, че не можеш да обичаш. А не е ли по-сложно и по-страшно да останеш човек? Уморяват се, боледуват, остаряват и умират най-бързо онези, които се раздават изцяло на другите. Има ли тук Поезия?...Според някои човекът трябва да се отнася с ирония към себе си и околните – да му е по-леко на душата. Освен това, казват, колкото повече забравя, толкова по-добре. И друг момент – вместо да замазва пукнатините в този свят, да не се мотае, ами да създава свои светове. Има ли тук Поезия?...Не е необходимо дълго да живееш, за да бъдеш полезен, чувам гласове. Промяната от детето до стареца е нищожна. Който няма нищо в главата си, е глупак и на 18, и на 88 години. Аз разсъждавам : няма по-голямо мъчилище от това да останеш човек. Човек звучи като Поет. Иначе животът нивелира индивидуалното съзнание. Остава само регулираното масово съзнание. Това води до всеобщо лицемерие. А срещу лицемерието може да се изправи Поезията.
Искам времето да става все по-духовно и простакът да не е вездесъщ. Искам да развълнувам, да смутя и обезоръжа непристъпните сърца и бронираните чувства. Искам хората да изживеят лирични и прекрасни неща. Вярно е, зная, че любовта към Поезията позамря. Но поначало хората вярват на Поета. Поетът им дарява своите звезди, извезани в страдание. Казва им: човекът е необятна вселена от радости, скърби и желания. Учи ги с очите и душата си да гледат, да разбират и променят света. Събира най-важното в една болка, в един вик, в един възторг, в една надежда…Това е Поезията…Бързам да напомня, че бездарните и завистливите представляват страшна сила. Създават атмосфера на тайнственост, на пронизваща тревога, на отчаяние и страх. Внимавайте, пазете се. И знайте, че най-слабата искрица обич трябва да се раздуха, за да се превърне в пламък и Поезия. Готов съм да помагам за това. Не искам да виждам наранен и нажален, плувнал в сълзи поглед. Не искам яростта и злото да се настаняват помежду ни. Готов съм да работя за доброто и да прокарвам неговия път. Моля ви да работим всички и заедно…Поезията припламва в сърцата и душите ни.
