ВЛАКЪТ ЗА ЕМАУС – ДОСТОЙНСТВАТА НА СЪВРЕМЕННИЯ РОМАН
Драгомил Георгиев
В най-новата ни литература имаме роман от световна класа и това е „Влакът за Емаус“, издателство „Сиела“, 2013, 150 с., на Теодора Димова. Художествените му достойнства са от библейския до съвременния хуманистичен привкус на извисяващата роля на самотата и обичта към ближния, за фанатизма като отрицание на любовта, за да се стигне до личната ни отговорност към Христос, защото „всички ние сме скъпо изкупени“(с.97).
Високите измерения на текста са в дълбокото и невероятно навлизане в тайните кътчета на човешката душа, която е винаги жадна за повече доброта, любов и красота, за приятелство и свобода на духа. Магическата сила на творбата е в изчистването на всички излишни наслагвания, за да се отвори място за драмите на тримата главни герои – фотографът Мина, актрисата Каталина и обичаната ѝ приятелка, дизайнера Лия. Художественият хронотоп е трагично сгъстен до последните мигове преди смъртта и възраждането на любовта върху кладата на раздялата със скъпата и непрежалимата личност в живота ни.
Тримата главни герои откриват Христос, своя личен, интимен, съдбовен Бог, който ни дава сили, воля, енергия и полети за мечти. Шейсетгодишният Мина преди години в парка в Будапеща при разходката си вижда Разпятието и Бог му проговаря. Отваря му дверите към тайнството на живота и вечността. Вече е нов и друг животът му. Той е просветлен за вярата и като Петър Моканина или Серафим на класика Йовков вече носи мисията да покръства и дарява невярващите с Вяра. Свещените книги са за него лична библиотека, преосмислени пътища, затова срещите с двете жени са важен тест за новия Учител сред хората.
Лия е майката, любимата и съпругата в заможно столично семейство, домът е разкошен, обстановката е луксозна, просперитетът е материален. Обкръжението е от новия елит на 21 век. Изпитанието, зрелостният изпит за нея е разкриването на тайната, че нейната история е на подхвърленото дете, на „копеле.“ Шокът води до смъртоносно заболяване, химиотерапия, идват последните часове. Тогава тя среща Мина, който я въвежда в същността на смъртта, в която „има святост“ и че „ние не принадлежим на себе си“, защото за нас се е жертвал Христос, за ролята на молитвата и самотата, за „чудото“, „че всеки човек във всеки миг може да се преобрази до неузнаваемост“(с.147). Идва физическата смърт на Лия, но духовно тя е жива с благородството си да уговори срещата между двете големи същества в земния си път – на Мина с Кателина. До такова благородство достигат духовно просветлените, дарителите на любов и щастие.
Катерина-Каталина е нелюбимото дете у дома, което зловещо е обиждано от майка си, че е дебелана, повлекана, мързелана. Спасява я приятелството с Лия и оттук в юношеството ѝ навлизат радостта, усмивките и пътят към изкуството. Тя е художествено допълнение на героините на М. Ф. Достоевски – „Страдать надо!“ Наградата идва и птицата е нейният водач към божеството и вярата, към проглеждането.
Мина и Кателина след първата си среща вървят чрез „влакът на Емаус“, „където любовта не свършва, да се пренесат един другиму в жертва“(с.150). Само по този начин ние пресътворяваме света и любимия в себе си, извисяваме ги, за да ги направим великите спътници в живота си.
Текстът е богат на знаци и метафори, на повтаряемост на картини и епизоди, на препратки към библейски притчи и тяхната естетизация от авторката. Езикът и стилът са на високо интелектуално и културно равнище.
Надявам се прочитът на романа да се превърне за много българи, славяни, балканци, европейци, все хора с много болни души, в евхаристия, в нова молитва за ближния и за себе си, за бедните, болните, страдащите или както казва Емилиян Станев чрез думите на Лиза от „Крадецът на праскови“: „Защо да не бъдем по-човечни?“
Само текст, който е скрита молитва за човечност, прекрачва тесните рамки, „бариерата“(Павел Вежинов) на познатото и сивото, за да стане част от голямото и световното, от вечността на „писаното слово“ (Гео Милев).
В най-новата ни литература имаме роман от световна класа и това е „Влакът за Емаус“, издателство „Сиела“, 2013, 150 с., на Теодора Димова. Художествените му достойнства са от библейския до съвременния хуманистичен привкус на извисяващата роля на самотата и обичта към ближния, за фанатизма като отрицание на любовта, за да се стигне до личната ни отговорност към Христос, защото „всички ние сме скъпо изкупени“(с.97).
Високите измерения на текста са в дълбокото и невероятно навлизане в тайните кътчета на човешката душа, която е винаги жадна за повече доброта, любов и красота, за приятелство и свобода на духа. Магическата сила на творбата е в изчистването на всички излишни наслагвания, за да се отвори място за драмите на тримата главни герои – фотографът Мина, актрисата Каталина и обичаната ѝ приятелка, дизайнера Лия. Художественият хронотоп е трагично сгъстен до последните мигове преди смъртта и възраждането на любовта върху кладата на раздялата със скъпата и непрежалимата личност в живота ни.
Тримата главни герои откриват Христос, своя личен, интимен, съдбовен Бог, който ни дава сили, воля, енергия и полети за мечти. Шейсетгодишният Мина преди години в парка в Будапеща при разходката си вижда Разпятието и Бог му проговаря. Отваря му дверите към тайнството на живота и вечността. Вече е нов и друг животът му. Той е просветлен за вярата и като Петър Моканина или Серафим на класика Йовков вече носи мисията да покръства и дарява невярващите с Вяра. Свещените книги са за него лична библиотека, преосмислени пътища, затова срещите с двете жени са важен тест за новия Учител сред хората.
Лия е майката, любимата и съпругата в заможно столично семейство, домът е разкошен, обстановката е луксозна, просперитетът е материален. Обкръжението е от новия елит на 21 век. Изпитанието, зрелостният изпит за нея е разкриването на тайната, че нейната история е на подхвърленото дете, на „копеле.“ Шокът води до смъртоносно заболяване, химиотерапия, идват последните часове. Тогава тя среща Мина, който я въвежда в същността на смъртта, в която „има святост“ и че „ние не принадлежим на себе си“, защото за нас се е жертвал Христос, за ролята на молитвата и самотата, за „чудото“, „че всеки човек във всеки миг може да се преобрази до неузнаваемост“(с.147). Идва физическата смърт на Лия, но духовно тя е жива с благородството си да уговори срещата между двете големи същества в земния си път – на Мина с Кателина. До такова благородство достигат духовно просветлените, дарителите на любов и щастие.
Катерина-Каталина е нелюбимото дете у дома, което зловещо е обиждано от майка си, че е дебелана, повлекана, мързелана. Спасява я приятелството с Лия и оттук в юношеството ѝ навлизат радостта, усмивките и пътят към изкуството. Тя е художествено допълнение на героините на М. Ф. Достоевски – „Страдать надо!“ Наградата идва и птицата е нейният водач към божеството и вярата, към проглеждането.
Мина и Кателина след първата си среща вървят чрез „влакът на Емаус“, „където любовта не свършва, да се пренесат един другиму в жертва“(с.150). Само по този начин ние пресътворяваме света и любимия в себе си, извисяваме ги, за да ги направим великите спътници в живота си.
Текстът е богат на знаци и метафори, на повтаряемост на картини и епизоди, на препратки към библейски притчи и тяхната естетизация от авторката. Езикът и стилът са на високо интелектуално и културно равнище.
Надявам се прочитът на романа да се превърне за много българи, славяни, балканци, европейци, все хора с много болни души, в евхаристия, в нова молитва за ближния и за себе си, за бедните, болните, страдащите или както казва Емилиян Станев чрез думите на Лиза от „Крадецът на праскови“: „Защо да не бъдем по-човечни?“
Само текст, който е скрита молитва за човечност, прекрачва тесните рамки, „бариерата“(Павел Вежинов) на познатото и сивото, за да стане част от голямото и световното, от вечността на „писаното слово“ (Гео Милев).
