Клуб за творческо писане „Литературната къща“ – Добрич
Ръководител Генка Петрова

Йоанна Петрова – 10 клас

ОКТОМВРИ

Октомври е полиглот,
разбира много езици.
Горд е от звученето на своето име, но не и на немски,
има чувството, че този език е прекалено суров за самия него.
Учител е по английски на другите месеци.
Разбира и френски, и е уверен да каже, че е любимият му език.
Обожава химията – може да решава и най-трудните преходи.
Неслучайно е любимец на госпожата.
Предпочита физиката пред историята.
Харесва да говори за електричеството
повече, отколкото за скучните маи и ацтеки.
В часовете по физкултура пробягва по минимум три километра.
Да, цели три! Какъв атлет само!
Прибирайки се, слуша любимата си музика.
Дори намира любимото си списание, пуснато в пощенската кутия.
След домашните, си прави горещ шоколад.
Украсява го със сметана, настърган шоколад и захарни пръчици.
Е, и малко желирани бонбони за вкус.
След това прави и втори за мама.
Какъв джентълмен е Октомври!


ДЪЖД

Дъждът е приятел.
Ухажва нивата със слънчогледи.
Радва се на цветните чадъри, носещи се из центъра.
Опитва се да надникне през тях.
Иска да види усмивките на хората,
луничките на русото дете.
Иска да чуе телефонния разговор на жената с червено червило.
Той е сватовник.
Събира момчето с тъмната коса и
момичето със сини очи на път за вкъщи.
Събира и приятелките, които от два дни не си говорят.
Като недовършен филм е дъждът.
Никога не очаквайте едно и също нещо от него.
Един път ще се събере с гръмотевиците-бунтари.
Друг път ще се събере с елегантните светкавици.
Трети път пък ще се събере с крехката дъга.
Дъждът е пакостник.
Принуждава ме да нося скучното бежово яке.
Маха ми през прозореца, когато съм на училище.
Присмива се на есето по география.
Измива неизвестните в уравнението по математика и настава пълен хаос.
Прекъсва бурната реакция в часа по химия.
Дори в часа по физика спря тока на цялото училище,
при което се измъкна незабелязано, засрамен.
Слънцето го покри и никой не разбра кой беше виновен.
Такъв си е дъждът.


ХЕЛОУИН

Есента беше хваната неподготвена.
Забрави за Хелоуин.
В последната минута реши, че трябва да има маскен бал.
Всички цветове бяха в еуфория от чутото.
Втурнаха се с нетърпение към стаите си.
Цял ден се маскираха.
Жълтият цвят се беше пременил като галантен слънчоглед.
Зеленият цвят беше изобретателен и се маскира като водорасло.
Синият цвят си тупира косата нарочно, за да изглежда
като буйна морска вълна.
Червеното пък се скри в червилото на Есента.
Всички бяха неузнаваеми.
На партито ловяха ябълки от кофа с вода,
ядоха тиквен пай,
но едва не изядоха оранжевия цвят.
Забавляваха се много.
Добре, че беше Есента, за да сплоти всички като сезон.

Мария-Луиза Маринова – 8 клас


ЛИТЕРАТУРНАТА КЪЩА

Имаме си къща. Нейните основи са наши прозрения. Нейната светла фасада е от млада любов в мерена и немерена реч. Прозорците ѝ са заобикалящите картини на скритата истина, дълбока като замисъл на художник. Подът е осеян с маслените и темперните стъпки от нашите пътища. По стените се сипе порой от слънчевите ни настроения. Въздухът ухае на мисъл. Бисквитките на домакинята стимулират стомасите ни, а къщата стимулира душите ни.
Имаме си голяма прозаична маса, с блюда от лирика, патриотизъм и дух. Стоим на стихотворни столчета, винаги подредени в определен ред. Покривът е създаден от сиянието на нашите герои, а също и на открояваща се идентичност на всекиго поотделно.
И разбира се – къщата си има своя уютна камина, от чиято топлина и ние черпим вдъхновението си, от чиято сила ние също получаваме такава, около която винаги се събираме, която е една душа – на дома и вдъхновението.
Литературната къща – нашият съвременен будител.


КАКЪВ Е БУДИТЕЛЯТ ДНЕС?

Напоследък будителите като че ли се крият. И ние сме виновни за това, защото ги търсим, но просто не ги намираме, защото ги държим заключени в оковите на модерните предразсъдъци. Будителят днес малко или много е резервиран.
Знае, че няма да бъде разбран от модата, знае, че няма да носи нейните марки и белези. Знае, че може да бъде чут и разбран само от друг будител, скитащ със самотата си, събирайки парченца от своята единствена цел, по-голяма от вдъхновенията на 3D пъзелите, по-велика от историята на дворци и палати.
За разлика от нас, будителят не търси себе си. Той търси сили в себе си, за да намери нас. Но той все пак е стъписан … от времето. Може би трябва да ни търси по-усърдно. Може би трябва да чупи оковите у всекиго и да извежда будителя в самите нас.
А може би…вината е повече наша. Може би трябва да се откажем от навика да носим слънчеви очила от мъгла, неяснота и скептицизъм. Може би като ги махнем, ще видим кълбетата душевна светлина на будителите. Това няма да е трудно. Все пак чувственото, истинското и героичното винаги контрастират на общата меланхолия, на общото неодобрение и на общите сивота и мрак…
Задачата на будителя не е лесна. Кого да осветли, кого да просвети… Дали ще разбере… Будителят днес.

Александър Петров – 6 клас


ОГЪНЯТ ОТВЪТРЕ

По едноименната картина на Георги Петров

Огънят цъфти – умира самотата,
огънят цъфти – вали светлина,
огънят цъфти – трептят цветове,
огънят цъфти – прохождат думите,
огънят цъфти – коленичи ми душата,
огънят цъфти – приспива нотите,
огънят цъфти – недоверчива е лъжата,
огънят цъфти – ухаят годините му,
огънят цъфти – рожденият му ден е скоро,
огънят цъфти – свири приятелството,
огънят цъфти – обгръща добрината,
огънят цъфти – плете надеждата,
огънят цъфти – изгрява вдъхновението,
огънят цъфти – водата е утихнала,
огънят цъфти – светът се ражда.



ЕСЕН

Дъждът пресуши кладенеца на лятото. Римуваните капки довчера огласяха земята с копринени рими. Днес дъждът не се събуди, но слънцето, задъхано и закъсняло, изгря с изнежените си лъчи. Тези фини светлинки са толкова нежни, колкото и елегантната чувствителност на есента. Чувствителността, която притежава есента, е едно сложно за разбиране качество.
За земята няма по-топли от слънчевите песни и по-приятно хладни от дъждовните рефрени. Всеки ден есента изнася концерт в чест на земята, като сама избира песните, които да включи. Ако соловите партии на слънцето не ѝ допадат, тя се напуква от отегчение. Щом не ѝ харесат сонатите на дъжда, заприличва на водопад от чувства. В този водопад вместо доброта плуват нечии загубени мечти.
Единствените песни, които винаги я отегчават, са мъгливите. Всеки път тя има различно мнение за тях: били носови, фалшиви, нескопосани и сухи като препечената коричка на скалния ѝ кекс – пръстта.
Напоследък есента включва в програмата облачни арии. Те утешават природните сълзи на земята, щом е тъжна. Както винаги, облаците се надуват като шарените бузи на есента и запяват. Щом се заслушаш в тях, имаш чувството, че любовният тембър на природата ухае на лавандулови мисли. Тогава вулканът Везувий се събужда в разсеяно, пеперудено и цветно настроение. Пустинята Сахара моли дъжда само днес да се разходи по нейната длан, радвайки се на изпълнението на тези красиви и добри виртуози – облаците. Въздухът се заслушва в тяхната изпълнена с финес рапсодия, превръща се в романтичен роял и започва да им акомпанира.
А есента, небрежна, разсеяна и унесена от тази диамантена ария, забравя своя дъх, напомнящ на всички за ароматната чувствителност, която притежава.




Рени Хинева – 6 клас


СВЕТЛИНА

„И светя...“
Виолета Христова

Аз светя...
Но кой съм аз?
Нима не си ме виждал?
Аз съм хиксът в уравнението...
Но не онова уравнение, за което си мислиш.
Аз съм хиксът в уравнението на живота.
Аз винаги съм там, където най – малко очакваш.
Аз винаги се крия зад глагола, а не зад подлога.
Аз винаги те виждам, без дори да подозираш.
И докато изричам тези думи, аз продължавам да светя...
И макар вече да знаеш всичко това, ти все още няма да ме намериш.
Защото аз не се откривам лесно.
Ти не търсиш, където трябва.
Опитай да намериш светлината в живота си.
Направиш ли това, ще бъдеш една крачка по – близо до мен.
Но пак няма да ме намериш...
Защото аз съм теб.
Защото ти си хиксът в уравнението.
Защото ти си ядрото на собствения си живот.
Защото ТИ светиш...




Розалия Петрова – 6 клас


КАКЪВ Е СЪВРЕМЕННИЯТ БУДИТЕЛ?

Кой не е виждал на снимка будителя Паисий Хилендарски, който пише с перо пред приглушената светлина? Такъв един тъмен, сериозен, работещ навярно от тъмно до тъмно над ръкописите си. Изпълнен с невидима светлина и пръскащ светлина.
Да, но никой не е виждал моя съвременен будител. Той пише с обикновена химикалка в оранжевата ни класна стая. Има своите афоризми, книги и запазени фрази.
Моят будител също си има свой будител. Често се обръща към думите му, изписани над вратата : „Оранжът е слънце и празник“. Естествено, само който не е влизал в Оранжевия кабинет и не се е застоявал в него, само той не би се сетил, че тази вдъхновяваща мисъл е на писателя Николай Хайтов – будителят на моя будител. Следователно и мой будител.
Моят будител не само ни рецитира стиховете на Ботев, но и сам пише стихове. Неговата поезия с лекота прелита до последния чин. И цялата стая я диша и слуша с отворени уста, когато будителят ни не устоява на молбите ни да прочете нещо свое.
Моят будител често е замислен, по-често е усмихнат и ми е близък по някакъв особен начин, необясним. Просто ми е близък. Често се радва на съчиненията ми и странно какво толкова вижда между редовете на написаното от мене, та му премалява от хубаво. А на мене ми премалява от неговите реакции и думи. Прегръдката му и неговото „Браво, Рози“ изтриват и най-разплакания ми спомен за трудното контролно по математика с нерешената трета задача.
Такъв е моят будител. Съвсем обикновен на вид. С дънки и кецове, с модерен шал около врата, с модерен телефон в чантата. Лицето му свети от комплименти. Той подтичва след класа с класическото си ,,Не тичайте, моля ви!“ Той чува дори беззвучното ,,Подскажи ми!...“ Засиява от удоволствие, когато до него често достигат неволни признания: „Обичам Ви, госпожо!“ Разклонената в голямата саксия юка си умира от радост, тя много обича да чува добри думи.
Отвън вятърът свисти с вдъхновение. Нетърпеливо очаква да стане течение, за да подслуша разговора между мен и думите. Думите ми за моя будител. Но няма да успее. Думите ми са тихи и обикновени. Като него, моя будител, който не вярва, че е истински апостол. А е такъв. Повярвайте ми!


ВОДОПАД

По едноименната картина на Георги Петров

Водопадът спринтира надолу.
Синьото му се удря в дървената рамка.
Зеленото се спотайва в храстите.
То обича тайно да се вдъхновява.
Жълтите листа се катерят нависоко,
но от големите усилия падат в тандем с ветровете.
Кафявото на мъха прегръща скалите,
сгушва се и кротко заспива.
Сянката на водопада закрива деня.
Тежко пада върху вековните дървета.
Сънената четка на художника
се подписва бавно в долния ляв ъгъл.
Когато картината ѝ прошепне
„Благодаря“, тя доволно се потапя в
палитрата за следващия си шедьовър.




Вероника Станева – 3 клас


ЕСЕННА МЕЧТА

Есента е гадже на боите. Тя е толкова червена, толкова жълта, толкова модерна, толкова щастлива, защото всички цветове я обичат. Багрилата ѝ шарят наляво и надясно. Радват бабата и дядото, които са тъжни,защото децата им са далече… в Испания. Събуждат бебетата в количките. Засмиват майките, бързащи да вземат децата си от училище.
Винаги съм се замисляла как ли ще изглежда есента, ако аз се опитам да я нарисувам...Дали ще стане толкова красива?
Май не е лесно да бъдеш художник, но ще пробвам някой ден.