СЛУЧАЯТ ЖИВОТ...
Ангел ДЮЛГЕРОВ е роден през 1958 г. в гр. Варна. Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1982 г. Участва с публикации във в. „Пулс“, сп. „Български език и литература“, сп. „Език и литература“, сп. „Септември“, сп. „Зорница“, както и в сборници по литературна история. Съставител на: сб. „Йоан Екзарх и нашето съвремие“ (2001), литературен алманах „Позиция“ (2006), сб. „Последният българин“ (2007). Интересите му са в областта на българската литература от XIX и ХХ в. и литературната критика.
(Сашо Серафимов. „Улични песни“. Изд. „Литературен форум“. С., 2013.)
Итало Звево, един от най-великите и най-трудните писатели на ХХ век, в края на живота си се изправя срещу бездната на нищото. Той разбира, че трагедията не е в отсъствието на любов, а в нежеланието да бъдеш щастлив. В последната написана от него страница един старец открива, че е готов да продаде душата си на дявола, но не за младостта, която е тъжна, не за старостта, която е ужасна, нито за безсмъртието, което е непоносимо. Той не иска нищо и Мефистофел се оказва в ролята на търговски пътник, чиито стоки са остарели. Старецът избухва в смях. Този смях е един от шеметните върхове на световната литература. Именно в този аспект книгата на Сашо Серафимов „Улични песни“ не е така концептуална. В името обаче на коректността, бих подчертал, че в своя лирически обем тя е цялостен, могъщ, отприщен художествен словесен поток, резултат от разпластяването на времената. Ярко физиономичен – като концепция, израз, стил – Сашо Серафимов и тук е същият поет, когото познаваме от първата му книга.
В българската съдба проблемът културата-в-Пътя, разгадаването на параметрите ѝ чрез мислите и делата на скиталците, има изключително значение. Забележителното в случая с „Улични песни“ е, че в съвременната епоха на тотални пренаписвания Сашо Серафимов прави нещо непостижимо за останалите поети от неговото поколение – предлага език, който вече е преработил огромни масиви от българската класика и демонстрира такава постцитатна политика на лирическия текст, която постига постмодерен ефект, без самото писане да бъде постмодернистко. Един застанал на пост модернист, когото постмодернистите от 90-те отдалече заобикалят.
В „Улични песни“ Сашо Серафимов е изстрадал с най-интимното си битие съдбовната истина за смъртната сила на словото. Изпънат като струна до скъсване, той създава трептящи не само от своята болка стихове. Между него и живота – една замайваща бездна от стихове, едно колкото горчиво, толкова и уязвимо пространство от талант, поетът съгражда своеобразна хроника на българското проживяване в драматичните десетилетия от края на миналия век. Без характерните за века оплаквания, стиховете му преодоляват бездушното подражание („старата, съблечена дреха на последната проява на духа“ – А. Шопенхауер), за да заселят лирическото пространство с първите неясни копнежи за живота и най-усмихнатото очакване на чудото. Какво е човешкото щастие, ако не една безметежна радост от безметежната небесна гледка на божието създание, подобно на съня, когото Сервантес добре определя чрез едно сравнение, за да изрази, че той ни освобождава от всички душевни и телесни мъки: „Той е мантия, покриваща целия човек“. Макар и да ни отвежда от нагледно даденото, от същинския предмет на всяко съзерцателно усилие, Сашо Серафимов не ни „хвърля“ веднага в безликата онтологичност на съвремието – без морал, престиж, значимост или авторитет. Всекидневният живот за поета е животът на съвестта, на грижата за човешката душа, на която трябва да даде „небесна храна“, а не „земни хлябове“ (срв. с „Легендата за Великия инквизитор“ на Достоевски от „Братя Карамазови“). Напълно в духа на евангелското свидетелство чрез думите на Иисус към неговите младенци: „Винаги ще имате бедни около себе си, мен обаче няма да ме имате винаги“ (Йоан 12, 8). Самият Сашо Серафимов „не е учител“, подобно на Сократ, не е никакъв настойник и най-малко морализатор. Всеки като него, облъхнат от „бремето“ на битието, трябва да открие личните си възможности и да взема лично, по един „винагимоеви“ начин, своите екзистенциални решения:
Да създадем светлина.
...
Хайде теглете небето...
Да окъпем душите си.
Не се плашете.
Хубав е още светът ни като сърцето на нар.
(„Хайде“)
Разбира се, неговата откровеност и вътрешно недоволство така пробуждат моята симпатия, че открай време искам да кажа на поета – творбите му са по-богати от пряко изразеното в тях, че това богатство присъства със своята недоизказаност, че самата тази недоизказаност е, която поражда свободни асоциации, основани на аналогичен житейски опит у читателите на поезията. И най-сетне, в нея се усеща буйството на поета, тайнственият огън на човешките страсти, постоянно подклаждани от противоречията на живота, от борбата между „истински нащърбените“ художествени постулати и чистите ни истини...
. . .
Моля читателят да бъде снизходителен към следващите редове. Текстовете на Сашо Серафимов ме трогнаха (вълнение, което се опитвам да овладея вече от толкова години), явно защото те ме засягат по някакъв начин. В „Улични песни“ Сашо Серафимов „пее“ за Кръста и за Пътя, за незримото общение – което винаги е лично, бидейки за всички и с всички; за Изкуплението и Жертвата, дарени ни като най-ценен дар и непостигаем знак за любов; за ответа – толкова малък и в същото време толкова важен; за конфликтите, които назряват; за драмите на малките хора (или обикновените хора), на онези, които изпадат от важните новини за света. „Улични песни“ е книга за сложните съотношения между нещата и необратимостта на привидните случайности, отношения, които дори анатомията на поезията не може да обясни със своята прецизност. Като че ли до тези стихове не се достига посредством изостреното зрение, а чрез халюцинациите на слуха. Те не могат да се преведат на рационален език. Иначе как да си обясним ситуацията, в която всичко около нас си остава тъжно, а човекът е все така неистово гладен за усмивки. Тихото говорене, тихото чуване, тихото вживяване, тихата болка навлизат в пространството на мъдрото смирение. А Сашо Серафимов не е нито публичен, нито пасторален човек и мястото му винаги остава празно в президиумите, медиите, кокетните вилички. Като онова Дете, символизиращо самата явеност на Бог в човека... Този странстващ из времената поет целият е изгорял като истински майстор-занаятчия в собственото си творение. Той е от онези малцина, които от първия момент са притежавали добродетелта да различат и да се посветят на това презряно дело, и да го закрилят, доколкото е било по силите им. Противно на онази печална максима на Чеслав Милош, в която се казва: „Поетите често пъти имат студено сърце. Ако пишат поема за умиращо дете, те в повечето случаи се интересуват повече от стиховете си, отколкото от детето.“ Признавам, предпочитам творбите на Сашо Серафимов, които ни карат да разберем едновременно любовта и хаоса, реда и ужаса заедно с очарованието:
Преминах възрасти различни, различно очарован бях.
Ту пеех песнички епични, ту с плач във къщи сам си пях.
Но не успя да затлъстее душата от имот голям.
Омразата петна по нея не хвърли от бедняшки срам.
Живеех, както казва мама – като сукалче в тоя свят.
Богат с приятели измамни и сам със себе си богат.
(„В средата на пътя“)
Дълбочините на поетичното и философското съдържание на „Улични песни“ откриват изненадващи значения; поезията достига дълбочината на темпоралните пластове в езика, дълбочина, която навярно само текстове на Константин Павлов и Николай Милчев от днешните поети са познали докрай; един миг от цвят и въздух, застинал, уловен там с цялата си вътрешна жизненост и излъчване на неговото движение. Само най-изтънчените и чисти души, които са достатъчно богати, за да нямат нужда от нищо друго, освен от най-съкровените си вътрешни чувства, могат, наслаждавайки се, да поемат в себе си обекта, без да усещат нищо, което е извън неговите граници. Сашо Серафимов успява винаги да е най-близко до събитийния разказ за пътя човешки, извлича от него своите сюжети и персонажи, преживява го като историческа загадка, която не може да бъде решена, а само представяна в абсурдистки визии, подреждащи се в един хем нововъзникнал, хем изкушен от самоиронията местен битов абсурдизъм. Актуалното се примесва с националното, с трапезния патриотизъм и още неизживените, но вече похабени илюзии:
Не мисля за смъртта, тя и така ще дойде.
Родили са ме, ще родя и ще си тръгна
сред назаем взетите легла,
сред легендите за безсмъртие,
сред улиците, по които изтича света...
(„За Бога и за хората“)
Същината на поезията му заявява себе си едва в разбирането, че не е нито първият, нито последният, нито единственият човек на Земята, която без него престава да съществува. Това му дава самочувствието да се заравя в „нещата от живота“, при което оптиката е приближена към аз–ти отношенията, конфликтите са заменени с размяна на остроумия или с поетични импресии, след социалната и културната история е дошъл ред на човешката. Вместо терзания за съдбата на общността и поглед от Олимп или от Кръста – удоволствие от текста, шанс поезията му да ни поведе по непредвиден маршрут, отворен за срещи, изпуснати моменти, отричания, нови начала. Натам, където сред спокойствието, уюта и ведрината на „лимонените изгреви и портокаловите залези“ тополите ще метат небето и ще „се оглеждат за случайни лястовици“, ще заговорят отново охлювът и бистросините извори:
И аз спирам.
Легенди пълнят очите ми.
Денят израства като могила,
по която запъхтян старик е подкарал стадо.
Тръгвам след него и виждам моя род.
(„Стара земя“)
В рамките на вътрешнотекстовите отношения поетическата конструкция у Сашо Серафимов „усещане-спомен-възстановена същност“ се оказва във функцията на образец, подложен на деформация и деструкция. Литературата за него не се ражда от непосредственото подражание, а от умножаването, от изказването на света като движение на огледала. Затова и истината не е прерогатив на прорицателите, дори не и на учените, тя е „силното слово“: онова, което със своите аргументи и логика убеждава по-категорично. Затова може би и още в началото поетът формулира основните проблеми в словото на „Улични песни“: животът в идеите не е ли в някакъв смисъл по-действителен, отколкото действителна е самата действителност, а животът на поета, който преминава в идеите, не е ли поне толкова действителен, колкото и на хората, изцяло отдадени на практическото? Важна е поуката, която човек черпи, когато си направи труда да се вгледа в това безкрайно редуване на въпроси и имагинерни отговори. Този поетичен ритъм – как другояче да го нарека – който свързва несвързваемото, задържа пръснатото и възкресява тленното, внезапно разплита в тъканта на текста свързващи нишки, оставяйки открити спонтанно спомнените близки образи и места:
Всяка неделя си пийвам в туй циганско гето,
пощръкляло от вино и бесовски песни. Като вълци
излизат из къщурките тънки и тесни,
тези пъстри и вечно щастливи мъже...
Глухо удря нощта с потайни снежинки
и луната с измръзнало чело мълчи. От гората пристигат
откраднати пънове и извива резачка, и нощта се топи.
Пак наскачаха малки, разголени цигани
и край черния маслен мотор накладоха огън.
Пак са весели, весели, псуват, надвикват се
и се разхождат с цигари, смеят се гърлено.
(„Цигани“)
По ръба на познато-непознатото Сашо Серафимов като че ли се опитва да събере откъснатите листове на миналото. Фрагментите на паметта се снаждат и сгъстяват без йерархия и център и в техните, на моменти резки преходи стават видими дирите на незабелязано изтеклото време. („Сутрин отново по калдъръма на времето/ почуквам с надежда, подобно слепец./ Не усещам кога старостта ме е стигнала/ и отминава напред.“ – „Занаят“) Изповядващият изживява до крайност, до невъзможност онази латентна самота, която ние всички познаваме, но се опитваме да премълчим („Късметът с човека върви. За него е завързан, като/ куче за колибката.../ А толкова бездомни кучета изтровиха тогава.“ – „Късмет“). Творецът не е сам, когато има право, тъй като истината ще се наложи; не е сам и когато няма право, защото тогава е достатъчно да признае грешките си и те ще бъдат преодолени. Той е сам, когато едновременно има и няма право: има право като субект... (“Поетите, възпяват оранжериите в душите./ С нежни стихове говорят на слънцето (една невтвърдена/ звезда)./ Заливат го с възхвала да не е безвкусно.“ – „Ненаписаното за века“) и няма право като обект, защото просто не му остава нищо друго, освен да игнорира обвинението, отправено му от цялото общество:
... и върви бялата колесница на поезията,
събрала в кошчета за боклук есенни листа,
лебедови пера,
сладките гевречета на спомена,
меката топлина на косите,
тихото щастие за елегия...
(“Ненаписаното за века“)
Вътрешното многогласие на неговите преживявания го довежда много често до една игра на антитези, на „артистично маневриране“. Като че ли му харесва особената роля на артист, който си играе с крайните дирения. Често е преднамерено пренебрежителен към обикновените житейски изживявания и търси по-сложните, по-противоречивите състояния, защото чрез тях поддържа артиста у себе си (“Луната е малка!/ Земята е малка!/ Човекът е голям!/ Векът е много тежък.“ – „Ненаписаното за века“). Така се сплитат истинни изживявания – драматични и противоречиви – с поетична игра от голям стил. Той попада и в тон със своята личност, и изтъква вечния, неизменния диалог със себе си. За да изрази необичайните си мисли и чувства, поетът извежда своята реч до крайностите и бързо преминава от едно преживване към друго – сменя радостта със страданието, доброто със злото и под влияние на ново настроение се хвърля от една противоположност към друга:
Ласките на ръцете ми са домашни потреби.
Уж човек, а отдясно аз приличам на гребен.
Уж човек, а отляво аз приличам на кламер.
И сълзите ми бистри – за прошение бланки.
И душата ми зее като пещ от сто века.
Как ли утре у мене ще открият човека?
(„Хомо Фабер“)
Завръщането към миналите преживелици е надежда на поета и единственото му убежище, преди да се върне онова. Заедно с това тя, чистата поезия, е и безкрайно важен обществен и морален акт. Само чрез нейното създаване и удържане става възможно да се види и нейната противоположност – „чистата действителност“, избликваща като физиологичен удар, разграничаваща дивата си сериозност и от ироничната игра с поетическия глас, и от лепнещите от сладост клишета и мумифицирани идеологии: („И все по-трудно в дрехите си скрит сърцето си едва докосвам./ Покрит от мамещия електронен бит, духът ми сякаш под въпрос е./ И как ще се учуди този свят, когато ненадейно го целуна./ На челото му оксиженов мак от устните ми парещи ще лумне.“ – „Парещи устни“).
В „Улична поезия“ няма помирение между природата и човека, няма го работещото отстояние на тихото и тайнствено дълго време (времето на въображението, въобразената темпоралност). Словото в книгата е израз на особения статут и на самата поезия. Поетическият морализъм е дублиран от дълбинно-утробни, физиологически удари върху подсъзнанието и телесната усетност на читателя: притчовите парадокси, противно на собствената си природа имат съпровождащ „утробен“ ефект. На принципа на огледалната симетричност (дело на дявола, както знаем) веднъж времето е тихо, дълго, тайнствено и смислотворно, но следващият път то идва с резкия темп на падащия във водата камък:
На колене – толкова хора –
пълзят.
сякаш на екзекуция.
А няма изстрели, няма повод
за тези сцени от революцията.
На Гоя фрески, сред ежедневие
на демагози и на артисти.
Виждал съм човек на колене,
но до стената, след изстрел.
(„Сцени от революцията“)
В рамките на стихосбирката конкретно-историческото значение на творбите, както и поводът за написването им, са се сринали и затрупали входа към дълбочините на нейния истински смисъл; или иначе казано – предметното съдържание тук продължава да потиска истинното съдържание. Нещо като отглас на съвременния разрушителен статус на свобода, сриваща и поругаваща всички свои символи. Така става забележимо и едно от посланията: в един свят, в който сетивата за неговото възприемане са табуирани – и в който акцентът върху негативното се смята за неуместен и поетически неприличен жест, забележимо протича открита и повсеместна адаптация към обезчовечаването и обезмозъчаването. Парадоксално отново основен герой и двигател са неговите жертви, възжелали подсъзнателно щастието да не мислят и закономерно докарали самите себе си до една оскотяла стадност:
На площада – купчини слово,
паради и мраморни бюстове.
А животът е сив,
нищо ново
за тези сцени от революцията.
По върховете герои и гении,
венцехваления важно скрибуцат.
По низините никакво мнение
за тези сцени от революцията.
(„Сцени от революцията“)
Размисълът за съдбата на човека, съдбата на поета, колизията между високите принципи на личността и еснафската действителност, непрекъснато скача между възвишеното и низкото, между романтичния символизъм, религиозната мистерия и плебейския цирк. Поетът в „Улични песни“ не е наблюдаващ, а участващ, той е въвлечен в описваното (тази позиция е различна от цялата традиция на 90-те). Нещо повече – осезаемият в Сашо-Серафимовите стихове поетичен Аз не е наблюдаващият театъра на абсурда, а е играещ в него – при това в редица случаи е натоварен с главната роля. Той не е имунизиран нито спрямо пъплещите амеби, нито спрямо мускулестите момчета и трупащите пари – и точно тази липса на имунитет е най-същностният белег на неговото достойнство и кураж. И на неговата поезия – където дистанцията между поета и нетърпимо отблъскващите аспекти на реалността да е в такава степен заличена – и той да е в такава степен уязвим. Това е и една от причините книгата „Улични песни“ да изисква не просто да бъде прочетена, тълкувана и обяснявана. А да бъде прочувствана и оставена да ни въвлече в своите лабиринти, и да ни остави там, късайки пътьом нишката на Ариадна. Това е нейната функция, това е и поетовото разбиране за творчество. Мисията на поета като отрицател, като несъгласен с посредствеността и мизерното масово битие, е осъзната при Сашо Серафимов в може би най-високата степен от цялата ни поетична традиция. И ако този мисия се реализира в текстове, чиято значимост едва сега осъзнаваме, то това се дължи на две обстоятелства, заслужаващи особено внимание – гаранцията за истинност и въздейственост на неговите стихове („Животът ми е няколко минути, в които се надвиквам със света./ Една планета трябва да запазим./ една планета – дом и свобода./ Аз нямам време./ Ето ме накрая./ Човек ли съм./ Обичам ли?/ Не знам!/ В кутията на мозъка е края...“ – „Ненаписаното за века“).
Поети като Сашо Серафимов, открили пътя си опипом сами по тъмните пътеки на една твърде култивирана колективна душа, каквато е душата на нашия народ, не могат да не защитят изкуството си пред Великия инквизитор – времето. Неговият съвършено жив свят, един живописен свят без уловки и увъртания, събужда чувството за време, когато остатъците от екзистенциално човешко време вече постепенно се изгубват в хоризонта на съвременните ни несъвместимости (“Компютри отмерват умрялото време./ Червени нишки кръв пробягват/ по нервните възли на скалата./ Във вените ми тече отдавна ток./ Аз съм включен в атомната машина на бъдещето.“ – „Ненаписаното за века“). Вечното и ефимерното в своята плътна сплетеност, в сцеплението на живеенето, осеяно със скрити парадокси, не са плод на случайно или инцидентно хрумване, а са дълбоко обосновани от силни външни и вътрешни фактори... Сашо Серафимов лиризира не през тенденцията към есеизъм, а през граденето на образи чрез увеличените елементи на ритмиката, чрез множеството символни смисли – не само библейски, но и лични авторови, съвкупността от които изграждат наситен и богат свят. В стиховете от „Улични песни“ плътта е метафора – в същия дух и смисъл, в който предметният свят е метафора в стиховете на Далчев. При това не е метафора във фрагментарния смисъл на думата, не е средство за себеизразяване, нито пък крехко мостче между два свята. Метафората е глобална – тя няма за цел да ни разкаже или покаже света – а има за цел да ни въведе в неговата единосъщност, сбъдваща се именно през болката, именно чрез страданието. Всичко това се превръща в онази единствена вътрешна сцена, на която грубият утилитаризъм отстъпва мястото си на една по-висша естетика, а човекът на поета заживява без мизерия и духовно обезличаване:
Теглете небето надолу с дъждовни въжета.
Хайде, пресъхна устата на истината
и тялото на земята ни е с тръне и камък обрасло.
Хайде
да сипваме огън от нашите здрави тела,
да пламнат безкрайните думи – сухите листи,
скрили пътеки и кръстове,
водещи към върха.
(„Хайде“)
Зад мигновения трепет се улавя едно духовно присъствие, един по-дълбок душевен драматизъм, доковане до основите на духовната личност, придаващо чувство за трайност на моментната изява. Дори и незримото човешко присъствие тук е облечено в конкретни, зрими материални форми, в повишен емоционален копнеж, в усилване на волята за прелом, за полет:
Да се докоснем до победата, момчета,
че здрави са ни мускулите още и яки зъбите,
че бързи са краката ни
очите гледат стръвно.
...
Да се докоснем до победата, момчета,
тълпата нас да аплодира, да ни носи,
да се окъпем в лудостта ѝ
до следващия опит за финал.
(„Опит за финал“)
Разпадането на додесетоноемврийския свят оголи и заостри снопове от спорни въпроси за съдбата на различните творчески поколения, за техните исторически и метафизически вини, за избора на съвременните им жестове. Съзнателно манипулираните двусмислия – кои са „добрите“ и кои „лошите“ – старите или младите – крещящо разпалиха дебата има ли днес някакво достойство в смирението пред идващия край, някакъв лъх от осъзната вина, някакво гордо съзнание за излишество. Никой не може да избяга от вината си, която е преди него, но въпросът е как работи поетът върху това съзнание за виновност. В повечето стихове от „Улични песни“ патосът отстъпва пред смирената възвишеност на колебаещия се Аз и разтерзаното пред неустановимата си правота битие. В представлението на тоталното онищостяване на света според Сашо Серафимов има само абсолютни роли – на минало, което не е минало и на настояще, което не е настояще, на равносметка, която никога няма да бъде равна (“Да не би навън да е война?/ Политиците казаха,/ че ще настъпи вечен мир,/ а настъпи вечна самота.“ – „Изброявам нещата“). Оказва се, че всяка нова епоха ражда нови необходимости. Нашата като че ли се опитва да се отърси от призраците на миналото и да се вгледа в настоящето. А то седи пред нея неподготвено, мъгливо, опиянено от временни успехи, неясно, неразкодирано. Само че в случая завръщането назад в тази книга не е като сладостно възпоминание, а завръщане в раздяла може би с един свят, с илюзията, че си нужен някъде. Оттук и твърдението, че почти всички текстове в стихосбирката оставят впечатление за уловено мигновение, за фотография.
. . .
Без да превръща в постулат Иван-Динковото: „Докато гриза решетката, съм жив.“, Сашо Серафимов се превърна през годините в своего рода етичен коректив, ако не за всички, то поне за онези, които мъчително преживяват инфлацията на словото и жестовете на нашето съвремие. Любопитството към различното го доведе постепенно до проблема за идентичността, едно огромно предизвикателство, което трябваше във всеки стих постоянно да дефинира, макар словото и жестовете на днешнотията да са навлезли в спираловидна инфлация. В логиката на времевата дистанция той положи поетическите си цели отвъд видимите хоризонти на битовата задоволеност на родовата общност, разшири проблематиката на словото в един неголям по обем, но широк смислово диапазон – от историческата обусловеност на словото до съкровената самота на индивидуалния творчески акт. С времето разбра, че от човека по всяка вероятност не ще остане повече от мелодия или стих, но и те, както политиката на гения налага, ще се окажат „несъвършени“. По този начин с изостреното си до крайност усещане за бита като заплаха за основанията на поетическото творчество неусетно се превърна в универсален скептик от типа на Чоран.
Но често откривам в стиховете му и онзи античен герой, носител на романтическия мит за „търсенето на съвършенството“ и въплъщаващ в себе си идеалното– света на идеите и мечтите, на бляна и реалността в полза на духовното спасение– преживяването на живота в неговата максимална интензивност и великолепие. Изключителното му чувство за форма, умението му да пресъздава ярки емоционални състояния му дават възможност не просто да надскочи границите на жанровете и да трансформира шаблоните, но и да съвмести специфичното романтично усещане, че човекът следва да осъзнае света, да намери себе си, да осъществи духовната си същност. Именно това превръща стиховете му в нещо повече отвиртуозно слово. В тях пълноценното въздействие идва от къде лиричното, къде иронично разкриване на характерите-идеи, които са специфични начини на мисленето му за света:
Дете ще си остана – отдавна съм орисан
на всички да се сърдя, на всички да съм драг.
Дете ще си остана така ми било писано,
на бързея в живота да спирам като рак.
...
Дете ще си остана, макар и стогодишен,
с брадичка и с бастун, и даже със имот.
Дете ще си остана – безгрижен и потиснат,
без да узная смисъла на случая – живот.
(„Случаят живот“)
. . .
Човешкият край по правило у нас идва негероично, заслужено и някак като че ли между другото. Но все пак благословени да са тези, които имат смелостта да влеят поне капка зехтин в светилника на изкуството. Към последните бих причислил и Сашо Серафимов – най-малкото с десетилетните му усилия на полето на поетическото да възпита у нас усет за нетърпимото, за онази конституция на абсурда, която той пророчески описва в стиховете си – и по която живеем именно днес. „Улични песни“ в този смисъл е едно свидетелство, валидно за историята и нравите, както, разбира се, и свидетелство за пристрастията на самия автор. В нея Сашо Серафимов разбулва много от привидностите на нашия живот и литература, но и сам е жертва на други привидности.
(Сашо Серафимов. „Улични песни“. Изд. „Литературен форум“. С., 2013.)
Итало Звево, един от най-великите и най-трудните писатели на ХХ век, в края на живота си се изправя срещу бездната на нищото. Той разбира, че трагедията не е в отсъствието на любов, а в нежеланието да бъдеш щастлив. В последната написана от него страница един старец открива, че е готов да продаде душата си на дявола, но не за младостта, която е тъжна, не за старостта, която е ужасна, нито за безсмъртието, което е непоносимо. Той не иска нищо и Мефистофел се оказва в ролята на търговски пътник, чиито стоки са остарели. Старецът избухва в смях. Този смях е един от шеметните върхове на световната литература. Именно в този аспект книгата на Сашо Серафимов „Улични песни“ не е така концептуална. В името обаче на коректността, бих подчертал, че в своя лирически обем тя е цялостен, могъщ, отприщен художествен словесен поток, резултат от разпластяването на времената. Ярко физиономичен – като концепция, израз, стил – Сашо Серафимов и тук е същият поет, когото познаваме от първата му книга.
В българската съдба проблемът културата-в-Пътя, разгадаването на параметрите ѝ чрез мислите и делата на скиталците, има изключително значение. Забележителното в случая с „Улични песни“ е, че в съвременната епоха на тотални пренаписвания Сашо Серафимов прави нещо непостижимо за останалите поети от неговото поколение – предлага език, който вече е преработил огромни масиви от българската класика и демонстрира такава постцитатна политика на лирическия текст, която постига постмодерен ефект, без самото писане да бъде постмодернистко. Един застанал на пост модернист, когото постмодернистите от 90-те отдалече заобикалят.
В „Улични песни“ Сашо Серафимов е изстрадал с най-интимното си битие съдбовната истина за смъртната сила на словото. Изпънат като струна до скъсване, той създава трептящи не само от своята болка стихове. Между него и живота – една замайваща бездна от стихове, едно колкото горчиво, толкова и уязвимо пространство от талант, поетът съгражда своеобразна хроника на българското проживяване в драматичните десетилетия от края на миналия век. Без характерните за века оплаквания, стиховете му преодоляват бездушното подражание („старата, съблечена дреха на последната проява на духа“ – А. Шопенхауер), за да заселят лирическото пространство с първите неясни копнежи за живота и най-усмихнатото очакване на чудото. Какво е човешкото щастие, ако не една безметежна радост от безметежната небесна гледка на божието създание, подобно на съня, когото Сервантес добре определя чрез едно сравнение, за да изрази, че той ни освобождава от всички душевни и телесни мъки: „Той е мантия, покриваща целия човек“. Макар и да ни отвежда от нагледно даденото, от същинския предмет на всяко съзерцателно усилие, Сашо Серафимов не ни „хвърля“ веднага в безликата онтологичност на съвремието – без морал, престиж, значимост или авторитет. Всекидневният живот за поета е животът на съвестта, на грижата за човешката душа, на която трябва да даде „небесна храна“, а не „земни хлябове“ (срв. с „Легендата за Великия инквизитор“ на Достоевски от „Братя Карамазови“). Напълно в духа на евангелското свидетелство чрез думите на Иисус към неговите младенци: „Винаги ще имате бедни около себе си, мен обаче няма да ме имате винаги“ (Йоан 12, 8). Самият Сашо Серафимов „не е учител“, подобно на Сократ, не е никакъв настойник и най-малко морализатор. Всеки като него, облъхнат от „бремето“ на битието, трябва да открие личните си възможности и да взема лично, по един „винагимоеви“ начин, своите екзистенциални решения:
Да създадем светлина.
...
Хайде теглете небето...
Да окъпем душите си.
Не се плашете.
Хубав е още светът ни като сърцето на нар.
(„Хайде“)
Разбира се, неговата откровеност и вътрешно недоволство така пробуждат моята симпатия, че открай време искам да кажа на поета – творбите му са по-богати от пряко изразеното в тях, че това богатство присъства със своята недоизказаност, че самата тази недоизказаност е, която поражда свободни асоциации, основани на аналогичен житейски опит у читателите на поезията. И най-сетне, в нея се усеща буйството на поета, тайнственият огън на човешките страсти, постоянно подклаждани от противоречията на живота, от борбата между „истински нащърбените“ художествени постулати и чистите ни истини...
. . .
Моля читателят да бъде снизходителен към следващите редове. Текстовете на Сашо Серафимов ме трогнаха (вълнение, което се опитвам да овладея вече от толкова години), явно защото те ме засягат по някакъв начин. В „Улични песни“ Сашо Серафимов „пее“ за Кръста и за Пътя, за незримото общение – което винаги е лично, бидейки за всички и с всички; за Изкуплението и Жертвата, дарени ни като най-ценен дар и непостигаем знак за любов; за ответа – толкова малък и в същото време толкова важен; за конфликтите, които назряват; за драмите на малките хора (или обикновените хора), на онези, които изпадат от важните новини за света. „Улични песни“ е книга за сложните съотношения между нещата и необратимостта на привидните случайности, отношения, които дори анатомията на поезията не може да обясни със своята прецизност. Като че ли до тези стихове не се достига посредством изостреното зрение, а чрез халюцинациите на слуха. Те не могат да се преведат на рационален език. Иначе как да си обясним ситуацията, в която всичко около нас си остава тъжно, а човекът е все така неистово гладен за усмивки. Тихото говорене, тихото чуване, тихото вживяване, тихата болка навлизат в пространството на мъдрото смирение. А Сашо Серафимов не е нито публичен, нито пасторален човек и мястото му винаги остава празно в президиумите, медиите, кокетните вилички. Като онова Дете, символизиращо самата явеност на Бог в човека... Този странстващ из времената поет целият е изгорял като истински майстор-занаятчия в собственото си творение. Той е от онези малцина, които от първия момент са притежавали добродетелта да различат и да се посветят на това презряно дело, и да го закрилят, доколкото е било по силите им. Противно на онази печална максима на Чеслав Милош, в която се казва: „Поетите често пъти имат студено сърце. Ако пишат поема за умиращо дете, те в повечето случаи се интересуват повече от стиховете си, отколкото от детето.“ Признавам, предпочитам творбите на Сашо Серафимов, които ни карат да разберем едновременно любовта и хаоса, реда и ужаса заедно с очарованието:
Преминах възрасти различни, различно очарован бях.
Ту пеех песнички епични, ту с плач във къщи сам си пях.
Но не успя да затлъстее душата от имот голям.
Омразата петна по нея не хвърли от бедняшки срам.
Живеех, както казва мама – като сукалче в тоя свят.
Богат с приятели измамни и сам със себе си богат.
(„В средата на пътя“)
Дълбочините на поетичното и философското съдържание на „Улични песни“ откриват изненадващи значения; поезията достига дълбочината на темпоралните пластове в езика, дълбочина, която навярно само текстове на Константин Павлов и Николай Милчев от днешните поети са познали докрай; един миг от цвят и въздух, застинал, уловен там с цялата си вътрешна жизненост и излъчване на неговото движение. Само най-изтънчените и чисти души, които са достатъчно богати, за да нямат нужда от нищо друго, освен от най-съкровените си вътрешни чувства, могат, наслаждавайки се, да поемат в себе си обекта, без да усещат нищо, което е извън неговите граници. Сашо Серафимов успява винаги да е най-близко до събитийния разказ за пътя човешки, извлича от него своите сюжети и персонажи, преживява го като историческа загадка, която не може да бъде решена, а само представяна в абсурдистки визии, подреждащи се в един хем нововъзникнал, хем изкушен от самоиронията местен битов абсурдизъм. Актуалното се примесва с националното, с трапезния патриотизъм и още неизживените, но вече похабени илюзии:
Не мисля за смъртта, тя и така ще дойде.
Родили са ме, ще родя и ще си тръгна
сред назаем взетите легла,
сред легендите за безсмъртие,
сред улиците, по които изтича света...
(„За Бога и за хората“)
Същината на поезията му заявява себе си едва в разбирането, че не е нито първият, нито последният, нито единственият човек на Земята, която без него престава да съществува. Това му дава самочувствието да се заравя в „нещата от живота“, при което оптиката е приближена към аз–ти отношенията, конфликтите са заменени с размяна на остроумия или с поетични импресии, след социалната и културната история е дошъл ред на човешката. Вместо терзания за съдбата на общността и поглед от Олимп или от Кръста – удоволствие от текста, шанс поезията му да ни поведе по непредвиден маршрут, отворен за срещи, изпуснати моменти, отричания, нови начала. Натам, където сред спокойствието, уюта и ведрината на „лимонените изгреви и портокаловите залези“ тополите ще метат небето и ще „се оглеждат за случайни лястовици“, ще заговорят отново охлювът и бистросините извори:
И аз спирам.
Легенди пълнят очите ми.
Денят израства като могила,
по която запъхтян старик е подкарал стадо.
Тръгвам след него и виждам моя род.
(„Стара земя“)
В рамките на вътрешнотекстовите отношения поетическата конструкция у Сашо Серафимов „усещане-спомен-възстановена същност“ се оказва във функцията на образец, подложен на деформация и деструкция. Литературата за него не се ражда от непосредственото подражание, а от умножаването, от изказването на света като движение на огледала. Затова и истината не е прерогатив на прорицателите, дори не и на учените, тя е „силното слово“: онова, което със своите аргументи и логика убеждава по-категорично. Затова може би и още в началото поетът формулира основните проблеми в словото на „Улични песни“: животът в идеите не е ли в някакъв смисъл по-действителен, отколкото действителна е самата действителност, а животът на поета, който преминава в идеите, не е ли поне толкова действителен, колкото и на хората, изцяло отдадени на практическото? Важна е поуката, която човек черпи, когато си направи труда да се вгледа в това безкрайно редуване на въпроси и имагинерни отговори. Този поетичен ритъм – как другояче да го нарека – който свързва несвързваемото, задържа пръснатото и възкресява тленното, внезапно разплита в тъканта на текста свързващи нишки, оставяйки открити спонтанно спомнените близки образи и места:
Всяка неделя си пийвам в туй циганско гето,
пощръкляло от вино и бесовски песни. Като вълци
излизат из къщурките тънки и тесни,
тези пъстри и вечно щастливи мъже...
Глухо удря нощта с потайни снежинки
и луната с измръзнало чело мълчи. От гората пристигат
откраднати пънове и извива резачка, и нощта се топи.
Пак наскачаха малки, разголени цигани
и край черния маслен мотор накладоха огън.
Пак са весели, весели, псуват, надвикват се
и се разхождат с цигари, смеят се гърлено.
(„Цигани“)
По ръба на познато-непознатото Сашо Серафимов като че ли се опитва да събере откъснатите листове на миналото. Фрагментите на паметта се снаждат и сгъстяват без йерархия и център и в техните, на моменти резки преходи стават видими дирите на незабелязано изтеклото време. („Сутрин отново по калдъръма на времето/ почуквам с надежда, подобно слепец./ Не усещам кога старостта ме е стигнала/ и отминава напред.“ – „Занаят“) Изповядващият изживява до крайност, до невъзможност онази латентна самота, която ние всички познаваме, но се опитваме да премълчим („Късметът с човека върви. За него е завързан, като/ куче за колибката.../ А толкова бездомни кучета изтровиха тогава.“ – „Късмет“). Творецът не е сам, когато има право, тъй като истината ще се наложи; не е сам и когато няма право, защото тогава е достатъчно да признае грешките си и те ще бъдат преодолени. Той е сам, когато едновременно има и няма право: има право като субект... (“Поетите, възпяват оранжериите в душите./ С нежни стихове говорят на слънцето (една невтвърдена/ звезда)./ Заливат го с възхвала да не е безвкусно.“ – „Ненаписаното за века“) и няма право като обект, защото просто не му остава нищо друго, освен да игнорира обвинението, отправено му от цялото общество:
... и върви бялата колесница на поезията,
събрала в кошчета за боклук есенни листа,
лебедови пера,
сладките гевречета на спомена,
меката топлина на косите,
тихото щастие за елегия...
(“Ненаписаното за века“)
Вътрешното многогласие на неговите преживявания го довежда много често до една игра на антитези, на „артистично маневриране“. Като че ли му харесва особената роля на артист, който си играе с крайните дирения. Често е преднамерено пренебрежителен към обикновените житейски изживявания и търси по-сложните, по-противоречивите състояния, защото чрез тях поддържа артиста у себе си (“Луната е малка!/ Земята е малка!/ Човекът е голям!/ Векът е много тежък.“ – „Ненаписаното за века“). Така се сплитат истинни изживявания – драматични и противоречиви – с поетична игра от голям стил. Той попада и в тон със своята личност, и изтъква вечния, неизменния диалог със себе си. За да изрази необичайните си мисли и чувства, поетът извежда своята реч до крайностите и бързо преминава от едно преживване към друго – сменя радостта със страданието, доброто със злото и под влияние на ново настроение се хвърля от една противоположност към друга:
Ласките на ръцете ми са домашни потреби.
Уж човек, а отдясно аз приличам на гребен.
Уж човек, а отляво аз приличам на кламер.
И сълзите ми бистри – за прошение бланки.
И душата ми зее като пещ от сто века.
Как ли утре у мене ще открият човека?
(„Хомо Фабер“)
Завръщането към миналите преживелици е надежда на поета и единственото му убежище, преди да се върне онова. Заедно с това тя, чистата поезия, е и безкрайно важен обществен и морален акт. Само чрез нейното създаване и удържане става възможно да се види и нейната противоположност – „чистата действителност“, избликваща като физиологичен удар, разграничаваща дивата си сериозност и от ироничната игра с поетическия глас, и от лепнещите от сладост клишета и мумифицирани идеологии: („И все по-трудно в дрехите си скрит сърцето си едва докосвам./ Покрит от мамещия електронен бит, духът ми сякаш под въпрос е./ И как ще се учуди този свят, когато ненадейно го целуна./ На челото му оксиженов мак от устните ми парещи ще лумне.“ – „Парещи устни“).
В „Улична поезия“ няма помирение между природата и човека, няма го работещото отстояние на тихото и тайнствено дълго време (времето на въображението, въобразената темпоралност). Словото в книгата е израз на особения статут и на самата поезия. Поетическият морализъм е дублиран от дълбинно-утробни, физиологически удари върху подсъзнанието и телесната усетност на читателя: притчовите парадокси, противно на собствената си природа имат съпровождащ „утробен“ ефект. На принципа на огледалната симетричност (дело на дявола, както знаем) веднъж времето е тихо, дълго, тайнствено и смислотворно, но следващият път то идва с резкия темп на падащия във водата камък:
На колене – толкова хора –
пълзят.
сякаш на екзекуция.
А няма изстрели, няма повод
за тези сцени от революцията.
На Гоя фрески, сред ежедневие
на демагози и на артисти.
Виждал съм човек на колене,
но до стената, след изстрел.
(„Сцени от революцията“)
В рамките на стихосбирката конкретно-историческото значение на творбите, както и поводът за написването им, са се сринали и затрупали входа към дълбочините на нейния истински смисъл; или иначе казано – предметното съдържание тук продължава да потиска истинното съдържание. Нещо като отглас на съвременния разрушителен статус на свобода, сриваща и поругаваща всички свои символи. Така става забележимо и едно от посланията: в един свят, в който сетивата за неговото възприемане са табуирани – и в който акцентът върху негативното се смята за неуместен и поетически неприличен жест, забележимо протича открита и повсеместна адаптация към обезчовечаването и обезмозъчаването. Парадоксално отново основен герой и двигател са неговите жертви, възжелали подсъзнателно щастието да не мислят и закономерно докарали самите себе си до една оскотяла стадност:
На площада – купчини слово,
паради и мраморни бюстове.
А животът е сив,
нищо ново
за тези сцени от революцията.
По върховете герои и гении,
венцехваления важно скрибуцат.
По низините никакво мнение
за тези сцени от революцията.
(„Сцени от революцията“)
Размисълът за съдбата на човека, съдбата на поета, колизията между високите принципи на личността и еснафската действителност, непрекъснато скача между възвишеното и низкото, между романтичния символизъм, религиозната мистерия и плебейския цирк. Поетът в „Улични песни“ не е наблюдаващ, а участващ, той е въвлечен в описваното (тази позиция е различна от цялата традиция на 90-те). Нещо повече – осезаемият в Сашо-Серафимовите стихове поетичен Аз не е наблюдаващият театъра на абсурда, а е играещ в него – при това в редица случаи е натоварен с главната роля. Той не е имунизиран нито спрямо пъплещите амеби, нито спрямо мускулестите момчета и трупащите пари – и точно тази липса на имунитет е най-същностният белег на неговото достойнство и кураж. И на неговата поезия – където дистанцията между поета и нетърпимо отблъскващите аспекти на реалността да е в такава степен заличена – и той да е в такава степен уязвим. Това е и една от причините книгата „Улични песни“ да изисква не просто да бъде прочетена, тълкувана и обяснявана. А да бъде прочувствана и оставена да ни въвлече в своите лабиринти, и да ни остави там, късайки пътьом нишката на Ариадна. Това е нейната функция, това е и поетовото разбиране за творчество. Мисията на поета като отрицател, като несъгласен с посредствеността и мизерното масово битие, е осъзната при Сашо Серафимов в може би най-високата степен от цялата ни поетична традиция. И ако този мисия се реализира в текстове, чиято значимост едва сега осъзнаваме, то това се дължи на две обстоятелства, заслужаващи особено внимание – гаранцията за истинност и въздейственост на неговите стихове („Животът ми е няколко минути, в които се надвиквам със света./ Една планета трябва да запазим./ една планета – дом и свобода./ Аз нямам време./ Ето ме накрая./ Човек ли съм./ Обичам ли?/ Не знам!/ В кутията на мозъка е края...“ – „Ненаписаното за века“).
Поети като Сашо Серафимов, открили пътя си опипом сами по тъмните пътеки на една твърде култивирана колективна душа, каквато е душата на нашия народ, не могат да не защитят изкуството си пред Великия инквизитор – времето. Неговият съвършено жив свят, един живописен свят без уловки и увъртания, събужда чувството за време, когато остатъците от екзистенциално човешко време вече постепенно се изгубват в хоризонта на съвременните ни несъвместимости (“Компютри отмерват умрялото време./ Червени нишки кръв пробягват/ по нервните възли на скалата./ Във вените ми тече отдавна ток./ Аз съм включен в атомната машина на бъдещето.“ – „Ненаписаното за века“). Вечното и ефимерното в своята плътна сплетеност, в сцеплението на живеенето, осеяно със скрити парадокси, не са плод на случайно или инцидентно хрумване, а са дълбоко обосновани от силни външни и вътрешни фактори... Сашо Серафимов лиризира не през тенденцията към есеизъм, а през граденето на образи чрез увеличените елементи на ритмиката, чрез множеството символни смисли – не само библейски, но и лични авторови, съвкупността от които изграждат наситен и богат свят. В стиховете от „Улични песни“ плътта е метафора – в същия дух и смисъл, в който предметният свят е метафора в стиховете на Далчев. При това не е метафора във фрагментарния смисъл на думата, не е средство за себеизразяване, нито пък крехко мостче между два свята. Метафората е глобална – тя няма за цел да ни разкаже или покаже света – а има за цел да ни въведе в неговата единосъщност, сбъдваща се именно през болката, именно чрез страданието. Всичко това се превръща в онази единствена вътрешна сцена, на която грубият утилитаризъм отстъпва мястото си на една по-висша естетика, а човекът на поета заживява без мизерия и духовно обезличаване:
Теглете небето надолу с дъждовни въжета.
Хайде, пресъхна устата на истината
и тялото на земята ни е с тръне и камък обрасло.
Хайде
да сипваме огън от нашите здрави тела,
да пламнат безкрайните думи – сухите листи,
скрили пътеки и кръстове,
водещи към върха.
(„Хайде“)
Зад мигновения трепет се улавя едно духовно присъствие, един по-дълбок душевен драматизъм, доковане до основите на духовната личност, придаващо чувство за трайност на моментната изява. Дори и незримото човешко присъствие тук е облечено в конкретни, зрими материални форми, в повишен емоционален копнеж, в усилване на волята за прелом, за полет:
Да се докоснем до победата, момчета,
че здрави са ни мускулите още и яки зъбите,
че бързи са краката ни
очите гледат стръвно.
...
Да се докоснем до победата, момчета,
тълпата нас да аплодира, да ни носи,
да се окъпем в лудостта ѝ
до следващия опит за финал.
(„Опит за финал“)
Разпадането на додесетоноемврийския свят оголи и заостри снопове от спорни въпроси за съдбата на различните творчески поколения, за техните исторически и метафизически вини, за избора на съвременните им жестове. Съзнателно манипулираните двусмислия – кои са „добрите“ и кои „лошите“ – старите или младите – крещящо разпалиха дебата има ли днес някакво достойство в смирението пред идващия край, някакъв лъх от осъзната вина, някакво гордо съзнание за излишество. Никой не може да избяга от вината си, която е преди него, но въпросът е как работи поетът върху това съзнание за виновност. В повечето стихове от „Улични песни“ патосът отстъпва пред смирената възвишеност на колебаещия се Аз и разтерзаното пред неустановимата си правота битие. В представлението на тоталното онищостяване на света според Сашо Серафимов има само абсолютни роли – на минало, което не е минало и на настояще, което не е настояще, на равносметка, която никога няма да бъде равна (“Да не би навън да е война?/ Политиците казаха,/ че ще настъпи вечен мир,/ а настъпи вечна самота.“ – „Изброявам нещата“). Оказва се, че всяка нова епоха ражда нови необходимости. Нашата като че ли се опитва да се отърси от призраците на миналото и да се вгледа в настоящето. А то седи пред нея неподготвено, мъгливо, опиянено от временни успехи, неясно, неразкодирано. Само че в случая завръщането назад в тази книга не е като сладостно възпоминание, а завръщане в раздяла може би с един свят, с илюзията, че си нужен някъде. Оттук и твърдението, че почти всички текстове в стихосбирката оставят впечатление за уловено мигновение, за фотография.
. . .
Без да превръща в постулат Иван-Динковото: „Докато гриза решетката, съм жив.“, Сашо Серафимов се превърна през годините в своего рода етичен коректив, ако не за всички, то поне за онези, които мъчително преживяват инфлацията на словото и жестовете на нашето съвремие. Любопитството към различното го доведе постепенно до проблема за идентичността, едно огромно предизвикателство, което трябваше във всеки стих постоянно да дефинира, макар словото и жестовете на днешнотията да са навлезли в спираловидна инфлация. В логиката на времевата дистанция той положи поетическите си цели отвъд видимите хоризонти на битовата задоволеност на родовата общност, разшири проблематиката на словото в един неголям по обем, но широк смислово диапазон – от историческата обусловеност на словото до съкровената самота на индивидуалния творчески акт. С времето разбра, че от човека по всяка вероятност не ще остане повече от мелодия или стих, но и те, както политиката на гения налага, ще се окажат „несъвършени“. По този начин с изостреното си до крайност усещане за бита като заплаха за основанията на поетическото творчество неусетно се превърна в универсален скептик от типа на Чоран.
Но често откривам в стиховете му и онзи античен герой, носител на романтическия мит за „търсенето на съвършенството“ и въплъщаващ в себе си идеалното– света на идеите и мечтите, на бляна и реалността в полза на духовното спасение– преживяването на живота в неговата максимална интензивност и великолепие. Изключителното му чувство за форма, умението му да пресъздава ярки емоционални състояния му дават възможност не просто да надскочи границите на жанровете и да трансформира шаблоните, но и да съвмести специфичното романтично усещане, че човекът следва да осъзнае света, да намери себе си, да осъществи духовната си същност. Именно това превръща стиховете му в нещо повече отвиртуозно слово. В тях пълноценното въздействие идва от къде лиричното, къде иронично разкриване на характерите-идеи, които са специфични начини на мисленето му за света:
Дете ще си остана – отдавна съм орисан
на всички да се сърдя, на всички да съм драг.
Дете ще си остана така ми било писано,
на бързея в живота да спирам като рак.
...
Дете ще си остана, макар и стогодишен,
с брадичка и с бастун, и даже със имот.
Дете ще си остана – безгрижен и потиснат,
без да узная смисъла на случая – живот.
(„Случаят живот“)
. . .
Човешкият край по правило у нас идва негероично, заслужено и някак като че ли между другото. Но все пак благословени да са тези, които имат смелостта да влеят поне капка зехтин в светилника на изкуството. Към последните бих причислил и Сашо Серафимов – най-малкото с десетилетните му усилия на полето на поетическото да възпита у нас усет за нетърпимото, за онази конституция на абсурда, която той пророчески описва в стиховете си – и по която живеем именно днес. „Улични песни“ в този смисъл е едно свидетелство, валидно за историята и нравите, както, разбира се, и свидетелство за пристрастията на самия автор. В нея Сашо Серафимов разбулва много от привидностите на нашия живот и литература, но и сам е жертва на други привидности.
