ИЗВЕСТНИЯТ АДОНИС
представен от Кадрие Джесур
Предизвикателно-радикалният глас в арабската поезия на 20 век, е роден през 1930 година в Сирия. До 1961 година когато приема ливанско поданство е известен с истинското си име Али Ахмет Саит. Преподава арабска литература в Бейрутския университет. През 1989 година е културен съветник на арабската делегация в Юнеско. Особена роля в ранната му светавна известност играят двете литературни списания “Поезия” (1957) и “Мевакъф” (1968) които той издава в Бейрут. Тези списания целят да изведат арабския стих от традиционната норма и да запознаят читателя с чуждоезична поезия. Темата за Аза и Другия в поезията и есетата на Адонис се появява още в тези страници и остава трайно в поетичната му орбита. Имайки предвид задълбочените му познания в областта на европейската и американската литература, едва ли е нужно да подчертаем важното възлово място, което заема в развитието на съвременната арабска поезия. Адонис е задълбочен критик и преводач, есеист и философ. Специално място сред заниманията му заемат калиграфията, пластичните изкуства, колажът. През 1983 е избран за чуждестранен почетен член на Академията Маларме във Франция. Превеждан е на над десет езика, носител на много литературни награди, сред които: Награда на Международния форум в Питсбърг-САЩ (1971), Орден на изкуствата и литературата-Франция, (1984), Голямата награда за поезия на Международното биенале на поезията в Лиеж, 1986, Награда за поезия Jean Malrien „Etranger“, 1991 и др. Адонис е носител и на Международната награда за поезия Назъм Хикмет (1995). Номиниран е за Нобелова награда, която в тази година се присъжда на Орхан Памук. Най-известните и най-много превеждани негови произведения са: “Система и реч”, “Книга на метаморфозите”, “Името ми”, “Театърът на огледалата”, “Апотеоз за неясните неща”, “Текстът на Корана и хоризонтите на мисълта”, “Единствено число във форма за множествено“, “Суфизъм и сюрреализъм“, както и трилогията му „Книгата“.
Живее във Франция, чете лекции в различни университети по света. Предложените тук стихове са от поетичната му книга “Гроб за Ню Йорк”
МИР
За лицата, навлизащи в самотата на пустинята
за Изтока, облякъл огън и трева
за пръстта, която морето мие
и за нейната любов - мир
омайната ти голота ме дари с дъждовете си
в мен се врича светкавицата,
в моята гръд възмъжа времето
погледни тук - не е ли кръвта ми сиянието на Изтока
поеми ме, както вода се попива и бягай
изгуби ме в светкавицата и ехото на бедрата си
поеми ме както вода се попива, с тялото ми се покрий
триангулация е огънят ми, звезда е
а посоката - моя рана
сричам
звезда сричам една, лика й рисувам
беглец в родината е моята родина
звездата, която тя изписва сричам
по стъпките на поразените й дни
eй, пепел на словото
съзираш ли нейде в нощта си,
дете на моята история?
лудостта остава само
ето от прозореца си я виждам
сред камъните чакащи я, очаква детето,
което в пръстен историята носи
и щом под болката
угасне огънят,
и нощта се стопи в хладната пепел
детето научава от врачка, че
жена иде от морето
и очаква своето бъдеще там,
където камъните чакат него
... и видях историята в едно черно знаме
с облик на напредваща гора
(кога бе това, не записах датата)
в копнежа съзрях и огъня и бунта
в магията на съзидателната отрова
тази искрица е моя родина
тя е тази светкавица в мрака на бъдещето
***
Като стана на осемдесет на осемнайсет години ще бъда
най-много. И преди съм го казвал, колко пъти
го казах, Бейрут не ме чу обаче.
Трупът, трупът омесва човека с дрехата.
Този труп, който лежи като книга,
а не като мастило.
Трупът, който не се вмества нито в телесното притегляне
нито в словореда.
Трупът, който чете земята не като река, а
като камък четящия труп.
(Да, случва се да обикна пословиците и поговорките понякога:
Труп щеше да си, ако не бе познал страстта.)
Казвам и повтарям:
Дървото е мой стих. От клон на клон,
от листо на листо, и майчинството само на стеблото.
Казвам и повтарям:
ветропоказател е стихът. Не е вятър ала харман
на вятъра е. Не е завъртане ала е орбита.
И така отменям правилата и за всеки миг
налагам негово собствено. Поемам на път и не се завръщам.
Посока септември, към вълните.
И така на раменете си понасям Куба в Ню Йорк,
питам: Кога ще пристигне Кастро? И чакам
между Кайро и Дамаск, извървял половината
на пътя, който трябва цял да бъде извървян.
..Със свободата се срещна Че Гевара. С нея влезе
в ложето на времето, заедно заспаха.
А като се събуди, повече не я видя. Тогава заряза съня и
влезе в мечтата, в Беркли и Бейрут, където
всичко се кани да стане всичко
в други пчелни кошери.
И така оставих Ливан да тече
като бясна вода,
между две лица-
eдното, защитено от нощния мрак, напомнящо марихуана
и другото, подкрепяно от студа на слънцето и твърде близо до IBM.
На единия бряг бе застанал Гибран
на отсрещния - Адонис.
Напуснах Ню Йорк
както от постеля се излиза:
угаснала звезда е жената, а леглото почти се разпада,
дърво без корен,
куцо време,
кръст, забравил за тръните.
И ето аз,
този, когото донесе първата кола по водата,
тази, с образите, наранили Аристотел и Декарт
се раздвоявам между
Ашрафие и книжарницата Рас Бейрут,
Между Захрат ел Ехсан и печатницата Хайек и Камал
там, където писмото във фурма се превръща,
а фурмата в сив гълъб,
там, където 1001 нощ се ражда,
а Бутхайна и Лейла се загубиха,
там, където Жамил обикаля сред камънаците
а Кайс се затри.
Ала,
мир за розата на тъмнините и пясъка,
мир за Бейрут.