Йото ПАЦОВ e роден е на 28.12.1949 г. в гр. София. Писател. Журналист. Скитник. Ловец. Фотограф. Завършил българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.Специализирал журналистика във Факултета по журналистика на Московския държавен университет.Автор на хиляди публицистични и журналистически материали. Кореспондент на чуждестранни печатни издания, в т. ч. и военен кореспондент в Албания, Хърватска, Босна и Херцоговина. Пръв чуждестранен журналист, проникнал в зоната на Чернобилската катастрофа двайсет дни след взрива. Пътувал из Сибир, Далечния изток, Средна Азия, Индия. Бил е преподавател и секретар на Пловдивската духовна семинария „Св. Св. Кирил и Методий“.
Член на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и на Съюза на ловците и риболовците в България. Издал е над десет книги, между които „Петелът кълве звездите“, разкази, „Пръчка от леска“, стихове, „Лъжикерван“, роман, „Учителите“, очерци, „Курбан“, стихове, „Великите учители“, исторически очерци „Чудото с българина“ – мистични сказания“, разкази и новели, „Фараонът на лисиците“, къси разкази и др.



МОЛИТВА

Като внуче е прегърнал гайдата си дедо Тачо Рашовски, провесил ручилото отстрани, шава с възлести пръсти по гайданицата, примижал и свил уста, като че ли не от козия мях, а от гърдите му извира тази провлечена мелодия. Плавни са извивките ѝ като билото на синия Балкан, като хълмовете, които се стичат към равнината, като реката между тях, ленива като смок по Благовец. Стара е тая песен, стар е и дедо Тачо и са един за друг — и тя полъх от миналото, и той също — с бозавите си потури и избелелия червен пояс, с черните костени чирени на тежкия нож във върбова кания, стегната с тел, с охлузения си бозав калпак и пожълтелите от тютюн мустаци. Рано е още, в кръчмата на бай Иван Алайджийски са само пет-шест души овчари, Лазар Горския и Първан Вражето, на бира край далечната маса са седнали Лако фелдшера и Тоно Вълчешки. Заслушали са се — кой подпрял буза с юмрук, кой преплел пръсти с лакти на масата, кой скръстил ръце и навел глава на една страна... Свири дедо Тачо, мижи, надува мяха и с тъничък гласец приглася на свирнята си:

Имала майка, имала,
два сина и два сокола,
Всичко им право раздели,
ниви, ливади с конопци,
злато и сребро с кантар,
тежко имане със кринче,
току остаха, остаха,
два коня и два сокола...

Бай Иван се е загледал покрай стареца по площада, където вечерният летен ветрец люлее тежката грива на плачущите върби около чешмата. Лениво минават лъскави биволи, натежали от паша, още мокри от лежането си във вира при Цаловските върби. От ремаркето на трактора несръчно слизат на земята жени, пребрадени с шарени забрадки и заденати накръст през гърдите с цедила. Под наведената на една страна древна черница деца са опънали ластик и подскачат, преплели крака в него.
Като жива е гайдата в ръцете на дедо Тачо, защото с живия си дъх я надува, гуши се под мишницата му и ако не ги гледаш, не можеш да разбереш кой свири, кой думите реди:

Мило им да ги разделът,
по-мило да ги раздружат,
ами ги узе млад Стоян,
па си Петкани говори:
Либе Петкано, Петкано,
аз ще в гората да ида,
конете да си напаса,
соколе да си нахрана.
Ти стани зарана рано,
намеси бели хлебове,
заколи тлъста пауна,
наточи вино, ракия,
в вино тури отрова,
та па повикай брата ми,
брата ми, брата Никола,
та го нагости и напой,
напой го и го отрови,
да ни два коня останат,
два коня и два сокола...

Знае бай Иван Алайджийски тази песен, следващите думи сами се подреждат в главата му, знаят я и другите, ама никой не подхваща да приглася. Негова си е – на дедо Тачо – и тази песен, и тази вечер, и този ден – от онова горещо пладне на северния фронт през далечната 1916-та година...



* * *

Сутрин в Добруджа росата е ледена, слънцето е горещо. Зад окопите – потънали в тежък прах пътечки по в ниското. Пред тях – паяжината на бодливата тел, опъната на колове, карани с магарета чак от Шуменско. Нощта си отива с ветрец, който въргаля топки сухи тръни из угарите. В картечното гнездо придрямва войник, изул цървулите и проснал навущата от вътрешната страна на бруствера. На трийсетина метра зад него – като къртичини на равното – землянките на взвода с входове, завесени със съдрани черджета. Откъм окопите на руснаците вече се чува глъчка, далече някъде настрани чист мъжки глас се надпява с щурците: „Заблестела вся степь, заблестела река...“. И над цялото това безлюдно поле, като семена скътало в браздите на окопите хиляди хора, самотна чучулига ту пропада със свити крилца, ту се емва нависоко в синьото, звъннало от треперливия ѝ гласец...
Седи редник Атанас Рашовски зад картечницата, ранното слънце го е напекло и той прави сметка дали да свали и куртката. Отказва се – даже и за цървулите фелдфебел Цаков, нищо че е замляк, от Лешница е, пак ще ръмжи, камо ли ако завари постовия по долна риза. Става да се разкърши, слънцето блести в очите му, а босите му ходила усещат приятната прохлада на дъното на окопа. Поглежда надясно, към туфите в плитката долчинка, където от час вече пуши ротната кухня, и преглъща. Някой отмята черджето на една от землянките така, че то остава проснато на покрива ѝ, и излиза. Васката.
— Дигай ги, наборе! – виква му той и сочи слънцето. – Виж кое време стана!
Васката се разкършва и пак потъва в черната дупка. И в този момент далеч зад землянката Атанас Рашовски забелязва група военни, снишили се, да идват насам. Той бързешком прибира навущата, започва да се обува и се подхилва:
— Гарги обозни, на кого се кланяте, не знаете ли, че братушките на шега не са гръмвали от две седмици, кажи-речи откакто се навряхме тук... И как ще гръмнат, като едната вечер те са при нас, другата ние сме им на гости...
Стегнал черните върви кръст, на кръст той се изправя и тогава разбира, че става нещо – зад групата офицери се движи верига войници – пушките в ръце, ножовете лъщят. Наближили окопите, те се разделят – повечето наскачват в ходовете за съобщение и заемат позиция за стрелба по бруствера вляво и вдясно от него, а десетина ограждат тяхната землянка с насочени към входа пушки. Причернява му на Атанас Рашовски, идва му да обърне „Колта“ и да запердаши по сивите гърбове, но край него вече са се приближили един кандидат-подофицер и един войник – не приказват нищо, само го гледат настръхнали. Поглежда той над телта, към окопите на братушките – там песента вече е секнала, десетки глави в безкозирки стърчат над бруствера, гледат насам, забелязали очевидно, че става нещо. Когато се обръща към землянката, вижда другарите си строени боси, някои само с брич, с бели ризи, без фуражки. Кандидат-подофицерът го побутва с пистолета си, той посяга за карабината и застива, спрян от вика:
— Не барай!
Дръпва си ръката и тръгва пред двамата като насън, като насън застава до другарите си, единствен сред тях в пълна униформа, с паласки на ремъка и щик на кръста. Изстъпилият се пред тях поручик от артилерията изважда от джоба на китела си лист хартия и чете – ясно и високо:
— Славейко Николов Наковски от Врътеник!
— Тук, господин поручик!
— Васил Стоянов Цацов от Пещерово!
— Тук, господин поручик!
— Личко Найденов Ботьов от Делирът!
— Тук, господин поручик!
— Атанас Стоянов Рашовски от Врътеник!
— Тук, господин поручик! — виква и Тачо, отмалял от усещането на страшното, което иде. Поручикът дава знак на застаналия отстрани мустакат фелдфебел, той минава пред строя и със силна ръка издърпва четиримата за ремъците. Приближилите се войници изнизват коланите им и ги побутват към седналите настрани трима офицери. „Откъде намериха столове и маса?“ – мисли си Атанас Рашовски, а в това време пред офицерите вече е застанал Славейко – строен, чернокос, плещест. Питат го нещо, той отговаря кратко, най-старшият офицер – червендалест подполковник, чиято везана яка се е впила в набъбналия му врат, дава знак и двама войници се приближават и връзват ръцете на Славейко с връв. Същото се повтаря и с Васката, и с Личко, последен пред масата пристъпва Тачо, чува си пак името, черничкият капитан отляво го посочва с пръст и пита, почти без да движи ярките си устни под тьнки черни мустачки:
— Ходил ли си в окопите на противника?
За миг Тачо е объркан, после съобразява – той за братушките говори, ето защо е всичко, и отговаря:
— Тъй вярно, господин капитан!
— Като отговаряш, обръщай се към господин подполковника! – повишава глас капитанът. – С кого си ходил там?
— Сам, господин подполковник! – на Тачо му се струва глупаво един да те пита, а на друг да отговаряш, но послушно е вперил очи в георгиевския кръст на подполковника – същият като неговия, войнишки, гледай ти!
— За какво си награден?
— За пленяване на френско знаме, господин подполковник! – отговаря той и вижда ротния си, поручик Стоядинов, който едва сега се приближава с бърза крачка, притиснал сабята с лява ръка до бедрото си. Набира смелост и добавя:
— Полково знаме заедно със знаменосеца, господин подполковник!
Офицерите се оживяват, споглеждат се, подполковникът пита Стоядинов тихо: „Ама това същият оня случай ли е?“, и Стоядинов пак така тихо му отговаря: „Тъй вярно, лично негово величество му връчи георгиевския кръст в болницата!“. Подполковникът въздъхва, отронва едно „жалко“, и този път сам се обръща към Тачо:
— И за какво си ходил при руснаците?
— Разменяхме ракия за ботуши, господин подполковник! – отговаря Тачо, както са се уговорили.
— Е, кои бяхте тези, които ходихте?
— Сам бях, господин подполковник!
— Но ти каза – разменяхме?
— Чувал съм, че и други го правят, господин подполковник!
— Кои други, нали това те питам?
— Не мога да знам, господин подполковник!
— Е, как става така – французите ги пленяваш, а с руснаците се побратимяваш?
Атанас Рашовски поема дълбоко дъх, вдига поглед към очите на подполковника, вижда в тях любопитството на добър човек и умората на възрастен човек, и казва това, което се беше сетил нощес, на поста:
— Какво да се побратимявам с тях, господин подполковник, ние с братушките сме си братя!
— Млък! – изкрещява капитанът с тънките мустаци. – Да си събираш устата, дезертьор!
— По-спокойно, господин капитан – обръща се към него подполковникът. – Доведете и другите.
Сега и четиримата са се изправили пред масата, изправят се и офицерите. Подполковникът слага малко, като направено от сребърна паяжина пенсне на носа си, вдига от масата лист жълта хартия и започва:
— В името на Негово царско височество Фердинанд, цар на българите...
Но от всичките думи, които прочита, само някои остават в паметта на Тачо – потъпкване на войнишката клетва, сговор с врага, военнополеви съд в състав..., СМЪРТ ЧРЕЗ РАЗСТРЕЛ... И още нещо, което му се стори по-страшно от всичко друго – разстрелът да бъде извършен от военните чинове на поделението, в което са служили осъдените. Отмаля, спогледа се с Васката, видя потта да се стича над гъстите му вежди, видя опъналите въжето побеляли юмруци на Славейко, видя стегнатите като клюса челюсти на Личко. Усети, че и неговите китки вече са подпухнали под възлите, че и неговите зъби ще се изронят от стискане, някаква молба, неясна и смътна, се втурна в мозъка му, усети порив да се хвърли на колене пред този добър възрастен човек, който въпреки волята си произнесе толкова много страшни думи, и да крещи – за това, че е само на 22 години, че Цанка го чака, че майка му ще свърши още като научи, че винаги е бил добър войник, ето кръста — но кръста го нямаше вече, безмилостни ръце го събличаха, събуваха му брича и той се видя по гащи, по риза, бос и разплакан, видя и другарите си, раздърпани, рошави, с нечистите си ризи, фелдфебелът с черните мустаци пак им стягаше ръцете с въже. После ги подкараха зад землянката, покрай кухнята, замириса на боб със сланина, Тачо преглътна слюнката си заедно със сълзите, поуспокои се от усещането на глад, помисли си – жив съм, сигурно още стотина крачки ще живея... Вдигна глава да потърси чучулигата, но нея вече я нямаше, синьото беше остро като бръснач, сряза очите му и той разбра, че оттук, от прашната добруджанска долчинка чак до слънцето няма нищо по-голямо от неговата мъка и нищо по-малко от живота, който му беше останал... Пред тях, четиримата обречени, войници носеха колове — салкъмови, бели, дъхави, зад тях вървяха техните приятели, целият взвод, сега настръхнал от пушките, и десетките войници като че изпод каските поглеждаха с едно лице – потно от тревога и мъка, от ужас и съчувствие. Отстрани някъде, не по пътя, за да не гълтат пепелта от войнишките стъпки, вървяха офицерите – пъргаво и пружиниращо капитанът, уморено – подполковникът, малко вляво и назад от него – според субординацията – двамата поручици.
Спряха.
Поручик Стоядинов се приближи, погледна всеки от тях в очите, каза им по едно: „Дръж се, братко!“, и се завтече да строи взвода си. Четиримата с коловете ги забиха на десетина метра пред строя, ударите на чука сцепиха един от тях, капитанът махна с ръка — и така става. И преди да ги завържат, попитаха ги за последното им желание.
Славейко Наковски поиска половница ракия. И да пишат на жена му и на майка му, че се е поминал от болест.
Васил Цацов поиска лула и тютюн, и чиста риза. И да пишат на техните, че с руснаците не се е бил, че е умрял от болест.
Личко Ботьов поиска боб и ракия. Дадоха му само ракия.
Атанас Рашовски поиска гайдата си. Капитанът каза – глупости.
Подполковникът вдигна вежда, изгледа го и махна с ръка – донесете я. Донесоха я.
Прихвана я Тачо под мишница, наду я, докато не я усети пъргаво изопната до гърдите си, топло сгушена до тях. Пусна ручилото, прекара нежно пръсти по гайданицата. Първите звуци се вдигнаха високо, там, където се рееше чучулигата, и някъде там, горе, и тук, долу, в примрялите гърди на момчетата с шинели и каски, ги застигна гласът на Тачо:

...напой го и го отрови,
да ни два коня останат,
два коня и два сокола.
Петкана била разумна,
че си е рано ранила,
намеси бели хлебове,
не закла тлъста пауна,
но закла курка-мисирка,
наготви гозби всякакви,
наточи вино, ракия,
вино с ракия смесила,
не е отрова туряла.
Па е Никола поила,
догде се Никола упои.
Петкана каже Николу:
Братче Никола, Никола,
я се на мъртъв направи,
като се върне бая ти,
да видим мило ли му е,
мило ли му е за тебе.
Стоян като в гората отиде,
конете пусна да пасат,
соколи пусна да хвърчат.
Като соколи фъркаха,
сиво си орле хванаха,
като орлето късаха
орле си жално плачеше,
майка си люто кълнеше.
Толкози лято голямо,
два пъти, да си мамо, люпила,
та и азе брата да имам,
сеги на помощ да ми е...

Пееше Тачо и плачеше, пееше с него и Славейко, паднал на колене и оборил едра глава на гърдите, пееха и в строя земляците от Врътеник – е ги – другият Тачо, Найден, Доко, Вътко... Пееха и момчетата от Делирът, от Пещерово, от Върбинка... Пееха, и не песен се издигаше към небето – не, там горе в горестна битка двата сокола разкъсваха сивото орле, кръв, перушина и човешка мъка давеше топлия простор, късаше сърцата на войниците, и първо един не издържа, хвърли се на колене пред строя, с лице към подполковника, после втори, трети, а зажумял, прекрачил вече отвъд, където устните са ледени и гайдата е мъртва, Тачо пееше:

Като си зачу млад Стоян,
той си е смамил соколи,
смамил ги и улови ги и
бързо коня воседна.
Отдалеч тича и вика:
Либе Петкано, Петкано,
да ми не бъдеш сторила,
сторила и направила,
каквото съм ти заръчал.
А Петкана му говори:
Сторила, либе Стоене,
и на одър го положила.
Като си влезе млад Стоян,
той си Никола прегърна,
и жално-милно заплака.
Като го зачу Никола,
той се от сън пробуди,
та се двамата хванаха,
хванаха и прегърнаха
по братски с обич гопема...

Целият взвод е на колене, на колене са и осъдените, само Тачо е прав, замаян и тръпен, в бяла риза, в бели гащи до глезенете, разгърден и разрошен, с трескави очи. „Милост“, викат войниците, „Милост“ – викат осъдените, само той мълчи, той своята молитва вече е изпял и сега тези викове като че ли не търсят милосърдие в гърдите на уморения подполковник, не, те са към него, мъченика, той единствен в целия свят може да им прости, не някакъв митичен цар, не някакво задморско величество, не, само Тачо от Врътеник може да простре ръце над тях и да ги благослови да живеят в мир и по-нататък в този най-прекрасен от всички светове...
Но Тачо няма време, минутите му са преброени, капитанът вече нервно крачи към него, кървавите му устни са открили белите му резци в зловеща гримаса, някои от наколеничилите войници полека придърпват левия крак напред, опират на коляно манлихерите. Подполковникът вижда това, той също е разтърсен от скръб, става и виква:
— Капитан Пасков, елате тук!
Капитанът се врътва на токове и притичва послушно, двамата шепнат в такава необятна тишина, че отдалеч, някъде откъм напеченото от слънцето поле, се зачува игривият вик на пъдпъдък. После подполковникът се изправя пред войниците, които продължават да стоят на колене в прахта:
— Отменям разстрела. Осъдените да бъдат задържани под стража. Аз лично ще ходатайствам за тяхното помилване.
После към ротния:
— Поручик Стоядинов, отведете хората за храна. Изпълнявайте.
И уморен до смърт, по-уморен от когато и да било, тръгва към позицията, сподирен от офицерите.
А войниците вече са се натрупали около осъдените, Прегръщат ги разплакани, един вади кесия тютюн, друг – прашно парче небет-шекер, тикат в ръцете им огнива и кремък, и прахан, сядат на земята, свили цигарки и натъпкали лули, сядат от онази немощ, която голямото щастие след голямата мъка изпраща на духа и на тялото за почивка и съвземане. Дърпат от тютюна, мълчат, само от време на време ще се пресегнат да потупат един от четиримата по коляното, по рамото. После някой се обажда:
— Абе Славейко и Личко нали си пийнаха, майната му на другото! – и се залива в смях, повторен от целия взвод.
Отприщват се приказките, отприщва се животът...

* * *

Като внуче е прегърнал гайдата си дедо Тачо Рашовски, провесил ручилото отстрани, шава с възлести пръсти по гайданицата, и звуците полека замират в душите със спокойна топлина. Песента е свършила, свършил е и този ден, главният ден в живота на стареца всяка година – ето вече шейсет оттогава... Другарите му отдавна вече са горе, под салкъмовите, чимширени и кипарисови сенки на гробището, някои са останали по снарядните ями и холерните братски могили на две войни, сам е вече, слаб е, недовижда и недочува, но и тази вечер, изправен пред Лазар Горския, Първан Вражето, Иван Алайджийски като пред онзи отдавна мъртъв взвод, той пак усети десницата си, простряна за благословия над целия свят наоколо – както тогава, пред белите колове, когато всички онези осъдени хора го молеха за милост...

СМЕРТИЮ СМЕРТЬ ПОПРАВ

„Бог не е Бог на мъртвите, а на живите,
защото у Него всички са живи.“
(Лука 20:38)

Гръм падна в къщата на Станчеви. Умря Васко.
Вяра не ѝ се хващаше на Невена – нито когато го докараха с линейката на общинската болница, нито когато, отрупан с цветя и завит с одеялата, които тя беше скътала за сватбата му, лежеше в дъсчения ковчег в гостната. Всичко в къщата беше за него – и холната гарнитура, и секциите, книгите и сервизите в тях, бабините ракли с черги, килими, одеяла, и с оная торба, в която от време оно чакаха първата му брачна нощ кенарени чаршафи... Всичко беше за него – и самата къща, и имота, и живота им... Само Васко го нямаше.
Стоян от онзи ден потъмня и се смъкна, не можеше човек в очите да погледне, речаха ли му „добър ден“ на улицата, гледаше, като че ли са го напсували. Той беше последният от Станчови с мъжка рожба, на всичките трима други братя, все по-големи от него, все с женска челяд, единствена надежда беше синът му Васко да окачи на стената портрета на дедо Станчо, прадедо му, на който личаха май само мустаците и опълченското лъвче на калпака. И да продължи рода им, името им да се не затрие.
Дойдоха на погребението тежки от мъка, насядаха около ковчега. Стаята се смрачи от тъмните им костюми и небръснатите им лица, от очите им без светлик и без живот. „Как така бе, Стояне, как така бе, братко!“ – питаха провисналите им рамене, а Стоян, мокър от сълзи, като от вира изваден, на пресекулки шепнеше клетви към себе си и молеше Васко да стане от сандъка, та да легне той... „Може ли род да стане за векове, та да се затрие за минута, кажи бе, Боже!“ – галеше челото на покойния най-големият от четиримата, Данчо, прихванал през раменете Невена с другата ръка. А Невена, изплакала сълзите си, се тресеше ситно и мърдаше окървавените си от хапане устни в безкраен безмълвен монолог към мъртвия си син...
Този ден сбра пак живота на Станчеви, върза го на възел и го сложи в гърдите им вместо сърце. Започна с ясен изгрев, с ведра сутрин, каквато отива на средата на септември. Всеки си хвана пътя – Стоян към бензиностанцията, Невена – към детската градина, Васко с „балканчето“ – към автосервиза на Тодор Цалов, където се бе хванал да работи като монтьор, колкото да не си губи времето, докато чака повиквателна за казармата. Запали и отпраши по улицата към площада, мина пред читалището и съвета, по нанагорнището покрай училището към края на селото. Там, на кръстовището пред гробищата, до чешмата в тъмната сянка на кипарисите– локва, разгазена от овцете кал. Не се намери никой да каже как е станало – „балканчето“ насред пътя, Васко – до каменната стена на чешмата, свил се на дясната си страна, като да си почине – завинаги...
Заровиха го в гроба на дядо му, пред хората приказваха кметът на селото, негов другар от гимназията в Луковит, попът. Васко не беше кръстен, когато се роди в селото и поп нямаше, само един клисар да бие камбаната при пожар и смърт. И затова Данчо, големия брат, каза на попа – опело и кръщене в едно да направиш, чу ли? Не стана ясно какво пя, но каза – всички ние сме чеда Божии, за нашите грехове Иисус отиде на кръста, всеки с кръста си, за да сме като Него, който смертию смерт поправ, прости, Господи, раба Божи Васко, дарувай го с милост, за да бъде в светлината и нине, и присно, и во веки веков, амин.
А за Невена и Стоян животът се мръкна...
Но не стана като с други в селото. Нито Стоян се хвана за чашата, нито Невена си скри очите зад черна шамия. Имаше нейни другарки, пак към четиридесетте, загубили рожба и се зачернили без време, сбабичосани вече, пречупени, оставили животът да изтече от тях заедно със сълзите им. Сълзите си тя криеше, те бяха само за в гробищата, където тревата полека пожълтяваше около кафявата могила на Васковия гроб. Вървеше с изправен гръб, гледаше хората в очите, работата си гледаше с още по-голяма стръв от преди, като че ли на чуждите дечурлига в групата беше прехвърлила цялата грижа и цялото внимание, които бяха останали в майчиното ѝ сърце. А за това, че вечер, откак се прибереше от детската градина и свареше Стоян да седи в тъмното в кухнята, и двамата се гледаха, хранеха и лягаха, като че ли мъката беше зашила устата им, никой не знаеше. Смъртта беше в къщата им, една вечер Невена се опита да прогони тъмнилото и запали всички лампи, увеличи радиото, пусна за пръв пьт телевизора... Но ѝ стана страшно и съвестно, усети как тъмното не изчезна, а само се сви под сърцето ѝ, и остави нещата така – да си се оттекат без думи в полумрака на потъналата в скръб къща. Животът вървеше както преди, само дето радостта ѝ лежеше под камъка на дедо Васил Станчев, а мъката ѝ си беше винаги с нея, разделена със Стоян, но не намаляла от това...
И имаше още нещо, което хем я плашеше, хем я караше вечер, като си легне, да стиска клепачи в нетърпеливо усилие сънят да дойде по-бързо. Сутрин не си спомняше почти нищо – някакво ласкаво присъствие, усещане за любов и топлина, стремеж за докосване до нещо, отделено от нея с някаква пулсираща мьтнобяла пелена, в която се долавяха блещукания като от кристалчетата в строшено парче мрамор.
Докато една нощ – беше след втората събота, в която прави деветини на Васко, пелената се разстъпи в нещо като коридор и тя се опита да пристъпи в него въпреки страха си, но още ненаправила и крачка, и се вцепени от изненада – към нея от бялата мъгла пристъпваше пъргаво, засмян и с протегнати ръце синът ѝ, Васко. „Ами нали си мъртъв бе, сине!“ – искаше да каже тя, но сълзите я задавиха, протегна и тя ръце, та го прегърна и го притисна до сърцето си. Мина ѝ през ума, че щом са се срещнали, сигурно и тя вече е умряла, и затова шепнеше прималяла от щастие в ухото на сина си. „Слава Богу, сбрахме се, сине, слава Богу...“. А той я целуна още веднъж, отдръпна се, както я държеше за ръцете, та я погледна в очите, все така засмян, и каза онази дума, която тя мислеше, че завинаги е погребала под камъка на дедо Васил:
— Мале... Не плачи, мале. Бях щастлив с вас с татко и сега съм щастлив. Бях жив– и сега съм жив, нали виждаш?
Тези думи, както и всичко останало, което си говориха, Невена си спомни сутринта, когато се събуди сред усуканите си завивки. А в съня си стоеше пред своя покоен син и не вярваше на щастието си, знаеше, че е невъзможно, убеждаваше себе си, че това е само видение, породено от голямата ѝ мъка. А той се смееше на тези ѝ мисли, като да ги изказваше тя на глас, и ѝ разправяше колко много хора е видял тук, с колко се е сприятелил, как са го завели в една потънала в цветя къща, бяла, голяма, с големи прозорци, с хубава наредба, как им е казал, че тя е много голяма за него, като разбрал, че само той ще живее там. А те му казали, че няма да е задълго, и май че ще е така, защото се запознал и с едно момиче, ама много хубаво момиче, Валя, и тя наскоро починала, и двамата много се харесали, и са неразделни, и той е много щастлив, да не плачат за него, да не го жалят, защото му е мъчно и съвестно да ги гледа, потънали в скръб, а той да е толкова щастлив. Това е дошъл да ѝ каже и още, за да му повярват, иска да идат с татко му при родителите на Валя, те са от Кутино, Врачанско, къщата им е до пощата, в центъра, лесно ще ги намерят, майка ѝ се казва Цеца, а татко и е Владо Зарков, работи на тежките машини в кариерата, та да се запознаят...
Нищо не каза Невена на Стоян, изпрати го на работа като всеки ден, отиде и тя в детската градина, но пред очите и беше все Васко, какъвто го бе видяла в съня си – хубав, ведър, здрав. Усещаше все още ръцете му в своите и гледаше дланите си, като че ли можеха да запазят отпечатък от безплътното докосване. А вечерта едва дочака Стоян да се прибере, накара го да седне на масата пред нея и му разказа всичко, едно през друго, задъхано, със страх да не я прекъсне с присмех или невяра, защото се боеше да не би случилото се да изчезне завинаги...
Очакваше, че ще ѝ каже, че така превъртат хората, но той я изслуша внимателно, попита пак за името на селото, стана, та намери пътната карта на България и и посочи къде е Кутино – до синята нишка на някаква рекичка, в зеленото между две жълти възвишения. После се обади на сменника си да поеме работата за утре, обади се и на директорката на градината, че с Невена се налага спешно да заминат за София, припали москвича в гаража и го изчисти, докато Невена извади от гардероба и оглади дрехите, с които бяха на погребението. И сутринта тръгнаха.
Намериха селото лесно, свърнаха от магистралата по разбит път покрай весел поток, потънал във върби, и само след три километра видяха табелата, и зад нея – сиромашко балканско селце, грейнало със златото на есенните овошки и пълните с кехлибарен кукуруз кошове. Пътят ги изведе пред съвета и пощата, и до нея – жълта двуетажна къща, пълна с хризантеми и божури градина, а на вратата, от некролога, им се усмихваше момиче с дълга чуплива коса, закачливи очи и ослепителна усмивка. Невена усети буцата в гърлото си, чак тук разбра, че още не е повярвала на съня си, и може би за да повярва, прочете на глас замъглените от сълзите ѝ думи: „Смъртта.. в разцвета... непрежалимата... Валентина Владимирова Заркова“.
Стоян бутна вратницата и двамата пристъпиха в двора сред цветята, без да знаят какво ще кажат на хората и как ще ги срещнат те. Спряха се пред вратата на къщата, без да смеят да потропат, но тя се отвори, като че ли дребната млада жена в черно пред тях ги беше чакала. Зад гърба ѝ – мрачен мъж, който протегна ръка към Стоян:
— Сигурно сте на Васко родителите. Добре дошли. То не е за вярване, ама добре сте дошли. Право ни каза Валето, че днеска ще дойдете. Добре сте дошли...
Заплакаха жените, като се прегърнаха, захлипаха като една, мъжете си стиснаха ръцете и дълго не ги пускаха, като се гледаха в очите, накрая бащата на Валето преглътна буцата в гърлото си и на пресекулки каза:
— Аз съм Владо, на Валето таткото. А това е майка и, Цецка, влизайте, влизайте, пристъпи... – и като пак погледна в очите Стоян тихо, като че езикът му залепна, добави – свате...
После цял ден жените не можаха да се наприказват. Разказваха си първо сънищата – коя как е сънувала детето си, в какво е било облечено, какво е разправяло. Валя през миналата нощ казала на майка си, че с Васко вече са решили да се женят на Архангеловден, и ще е добре и родителите им да празнуват сватбата им, та да се съберат на тоя ден. Пресметнаха кога се пада – седмица и нещо дотогава, и се условиха да се съберат в дома на Невена и Стоян.
И никого да не канят – нали ги знаеш хората, за такова нещо и в лудница могат да ги пратят. Разбраха се коя какво ще приготви и за гробищата, и за трапезата, мъжете опитаха и виното, и ракията, която беше донесъл Стоян, после слязоха в избата да проберат от кое вино да наточи за сватбата.
А когато на Рангелова задушница раздадоха на гробищата и на съседите за Бог да прости, Невена и Стоян започнаха шетнята у тях, та да приготвят всичко за гостите, а Владо и Цеца на другата сутрин натовариха жигулата с каквото си бяха намислили и тръгнаха за Ъглен.
Сложиха празничната трапеза в лятната кухня, вътре в двора, да ги не гледат хората, сложиха портретите на Валя и на Васко един до друг, но вече без черния креп, а между две вази с бели хризантеми, насред масата рангеловия хляб, този път с две хванати за ръка фигурки, наречени на двамата млади, ракията и виното, купите със салатите и мезетата, пръстения гювеч с овнешкото, панерчето с грозде, круши и ябълки, другите селски есенни благини... И когато наляха чашите с ракия, Стоян се изправи, изправиха се и Невена и Цеца, и Владо, и Стоян каза това, което цяла нощ бе мислил, вторачен в тавана на спалнята:
— То ни е за наздраве, ни е за помен нашата... Ама нека пием за децата, дано е вярно, че са весели и щастливи, да се сберат, да се обичат и почитат, да им е пълна къщата и сърцата, а пък ние каквото даде Господ, криво-ляво да прекараме този живот, да направим тук, каквото можем и за каквото сме пратени, та като ни дойде часът и на нас, да се сберем с тях, както му е редът...
И като помълча, донади:
— И като ни проводи свети Рангел при тях, дано с внуци да ни срещнат, миличките...