Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НОВАТА ГОДИНА НА СЕМЕЙСТВО БУЧКОВИ"

НОВАТА ГОДИНА НА СЕМЕЙСТВО БУЧКОВИ

Владо ТРИФОНОВ е български журналист и кинодокументалист, театрален и филмов критик, преводач, автор на публицистични и художествени текстове, публикувани в българската и чуждестранната преса и специализирани издания.
Сценарист и режисьор на повече от 20 документални филма с международни участия и отличия, между които „Хабери до поискване“, „Приказка от камък и дърво“, „Черна стъпка-бяла длан“, „Мъртва зона“, „Маестро Аличко“, „Раят с две лица“ „От билото на планината“, „Протести-2013“.
Носител на награди за проза, поезия и фотография, както и на отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция APA – Writing for Central and Eastern Europe.



ПОНЕДЕЛНИК

Каза: „мамка му“.

— Мамка му – повтори и ритна възглавницата.

Понеделник беше денят, в който му се искаше да е на хиляди километри оттук.
 
Никога не го беше обичал, а днес му се стори особено противен. Лежеше в леглото, гледаше в тавана и се настройваше да стане. Извикваше всевъзможни позитивни мисли в главата си, за да направи започването на седмицата по-поносимо. Например как след работа щеше да се види със Стела да изпият по чаша вино в онова кръчме с дюля на двора. Защо пък само по чаша, можеше и по две или направо литър – там предлагаха добро наливно вино.

В понеделник особено остро се проявяваше нежеланието му да живее в държава, в която полицаи, прокурори и бандити заедно въртят търговия с наркотици, министърът на вътрешните работи е заподозрян в незаконно облагодетелстване, депутатите са корумпирани до ушите типове, а президентът е най-мрънкащото и противно същество на планетата.

Протегна се открай докрай и кокалите му изпукаха.
 
В понеделник искаше да е на мястото на онзи единствен хартисал от племето си индианец в джунглите на Амазонка, на когото бразилското правителство беше осигурило 80-километрова буферна зона около колибата. Мечтаеше като него да отглежда маниока, да ловува с лък и стрела и да събира мед от диви пчели. Трябваше обаче да бърза, защото учените предвиждаха, че след някоя друга година басейнът на реката може да бъде напълно унищожен.

Събра сили и стана.

Повтори си няколко пъти, че трябва да е благодарен, задето днес слънцето пак е изгряло, и че навън пее някакво птиче, и че има въздух за дишане, а той си е платил сметката за интернет и телефон. Взе да си тананика и влезе в банята да се бръсне.

Пи кафе на гладно, качи се в колата и потегли. Шофираше, гледаше лицата на хората в автомобилите отляво и отдясно и си мислеше кой, кога и как успя да направи от българина толкова навъсено, намусено, неугледно, недодялано, злобно, баято и дебеловрато същество.

— Преувеличаваш – каза си. – Не всички са такива. Има интелигентни, възпитани и добре изглеждащи мъже и жени, на които и държанието им е държание, и усмивката им е усмивка.

— Може и да има, но къде са? Защо не ги виждам? – продължи да спори със себе си, като местеше бързо поглед от огледалото за задно виждане към двете странични огледала и обратно.

Спомни си как миналата седмица седеше на една пейка в Мола на „Стамболийски“. Щяха да ходят на кино със Стела, той беше дошъл на срещата по-рано и докато я чакаше, наблюдаваше хората наоколо. Млади и стари трътли, облечени като за панаир на грозотата, се щураха безцелно нагоре-надолу, бебета в колички се деряха, деца крещяха... – беше отблъскващо и потискащо.

Стараеше се да мерне поне една физиономия, на която да си спре окото и да каже: ето тази жена или този мъж приличат на човеци! Но не откриваше такива. Най-изнервящо от всичко беше ужасната смесица от провинциален диалект и уличен жаргон, която се носеше отвсякъде.

„В България имало над 200 села без нито един жител в тях. Селяните били на изчезване“ – мислеше си. „Е, как да има жители в селата, след като всички са се преселили в София! И селяните изобщо не са на изчезване, ами са тук, в Мола. Тук си живеят, тук купонясват, хем е топличко, 22 градуса през зимата, не плащат за ток и парно, а тийнейджърките могат спокойно да разхождат смъкнатите си задници „ – продължаваше да си мисли.

— Здравей! Защо си тъжен? – Стела стоеше до пейката и го гледаше състрадателно. – Случило ли се е нещо?

— Нищо не се е случило. Чакам да видя нещо хубаво. Добре, че дойде.


В киносалона всички стискаха кутии с пуканки и кока кола. Към стотина души хрупаха, мляскаха и се оригваха, някои се замеряха, един подхвърляше пуканките нагоре, зейваше широко уста и чакаше да паднат в нея, а от екрана гръмотевично трещяха рекламните тийзъри на новите филми.

Единствените без пуканки и кока кола бяха те двамата.

— Представят си, че са американци – каза Стела.


Нещо голямо и черно го задмина отдясно. Малко след това бълваща пушек таратайка го засече отляво, без да даде мигач. „Почна се“, каза си той и извади ментов бонбон.

„Няма да се ядосвам. Каквото и да се случи, няма да се ядосвам. Нека ме задминават – отляво, отдясно, ако щат да ме прескачат, аз няма да се ядосвам“ – говореше си, смучейки бонбона.

Стана задръстване и колите спряха. До него се залепи зелена лимузина, карана от персона с ярко червена коса и черни очила. В едната ръка държеше цигара, с другата потропваше нервно по волана. „Сутрин е, а тази вече откача от нерви. Как ли щеше да изглежда в края на деня?“ – гледаше я със смесица от съжаление и неприязън.

Персоната допуши, отвори прозореца на колата и с трениран жест на китката хвърли фаса на земята. Усети, че е наблюдавана, и обърна лицето си на другата страна.

Кое караше тази появила се сякаш от приказките за зли вещици „гражданка“ да постъпва така? Липса на възпитание? Сбъркан генетичен код? Със сигурност не беше само това. Със сигурност някой ѝ беше стъпкал самочувствието рано сутринта или може би преди десетина-двайсет години, или може би още в деня на раждането ѝ, и сега тя си го връщаше. Добре, че не изхвърли целия пепелник.

В този момент, сякаш беше прочела мислите му, „гражданката“ с червената коса и черните очила наистина взе, че го изхвърли. Направи го със същото тренирано движение на китката.

В каква ли среда се движеше, сред какви хора? Представи си как влиза след нея на работното ѝ място, и я пита пред всички: „Извинете, не сте ли вие онази, която преди малко си изхвърли пепелника на улицата?“ А тя се засрамва, изчервява се и моли за извинение.

Колоната помръдна.
Взе да рецитира на глас дядо Петко Славейков:

Не сме народ, не сме народ,а мърша
хора, дето нищо не щат да вършат.

Рецитираше високо, хванал волана с две ръце. Отвътре му се надигнаха киселини, най-вероятно от кафето на гладно и бонбона, но продължи с двойна сила:

... Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Огледа да види дали не му се присмиват, задето сам си рецитира насред пътя, но никой не му обръщаше внимание.

Червенокосата беше изчезнала, сега нейното място беше заел възчерен тип със сребристо беемве. Приличаше на преподавател от НАТФИЗ, старшина на рота, наркодилър и общински съветник взети заедно. Беше си бръкнал дълбоко в носа, извади оттам нещо, дълго го мачка с пръсти, сетне го изтри в седалката. Бръкна отново – този път по-дълбоко – и продължи да рови.

Прииска му се да отвори прозореца на колата и да изреве: „Спри, селяко, ще се нараниш!“ Но си каза, че няма право да го прави. Носът си беше на човека, и пръстът си беше негов, щеше да му наруши правата, ако се намесеше.

Колоната бавно напредваше. Вместо мургавия с беемвето там вече се беше настанил мерцедесът на някакъв брадат поп с калимявка, който ядеше баница, от която половината полепваше по брадата му. Отстрани приличаше на сериен убиец и нищо чудно да беше въоръжен. Познаваше един поп с ланци на шията, който се напиваше от сутринта, а щом приключеше неделната литургия започваше да млати богомолците с дръжката на пистолет. Беше му подарък от местен бос – спонсор на църквата. Спомина се от цироза на черния дроб, а в деня на смъртта му енорияшите направиха голям банкет в селската кръчма, пиеха и го проклинаха.

Не обичаше поповете, смяташе, че носят нещастие, затова направи ключ с показалеца и средния пръст и си плю три пъти в пазвата.

Лампичката на бензина светна червено. В понеделник лампичката на бензина винаги светеше червено. Не че през другите дни от седмицата светеше инак, но в понеделник това особено го изнервяше. Реши да погледне и на този проблем позитивно. Например че червената лампичка го известява да слезе от колата и да използва градския транспорт. И че трябва да си купи велосипед и да уреди въпроса с придвижването кардинално, така хем околната среда ще бъде замърсявана от един автомобил по-малко.

Омразният понеделник! Искаше да прекарва понеделниците на друго място; някъде, където пътищата са равни, гражданите си дават предимство, усмихват се един на друг и никой не си бърника в носа пред очите на всички.

Някъде, където хората ще са значително по-малко, за сметка на природата.

Да, човек е създаден да не бъде сам, но тия му идваха в повече. Нуждаеше се от разстояние между себе си и тях. Като онзи индианец с буферната зона от бразилската джунгла. Изчисли набързо, че всичките му спестявания ще отидат само докато се добере до Бразилия. Но защо да ходи чак дотам, като и тук можеше да си направи буферна зона. Просто ще говори, без да казва нищо, и ще гледа, без да вижда никого. Можеше да я направи 80-метрова, 800-километрова или безкрайна– зависеше единствено от него.

Онзи амазонски индианец най-вероятно си приказваше с маймуните, питоните и крокодилите. Той също щеше да намери с кого да си приказва. Ще купи една кратуна от „Женския пазар“, ще я изчисти отвътре и ще ѝ издълбае очи, нос и уста. Ще я кръсти някак и ще си говорят винаги, когато се наложи. Ще подбере някоя средна по големина, жълта на цвят, с розов оттенък и здрав вид. Щеше да се грижи за нея, да я забърсва от прах, да ѝ купува шоколад за празниците и най-важното: можеха да започнат общ бизнес.

Оставаше да реши въпроса с препитанието. Разходите нямаше как да ги намали, и без това ги беше свел до минимум. Може да отглежда маниока на балкона. Вярно, токсична е, но пък е богата на калории. Или да смени професията. Стига е бил независим поет на свободна практика. Ще стане независим бандит на свободна практика – ще отвлича депутати и ще иска откуп. Нощем ще ги отвлича, а през деня ще съчинява стихове.

Мина му през ума, че президентът също си струва да бъде отвлечен, нищо че е циция и е свикнал да взема, а не да дава. Най-добре щеше да е да действа сам, а после да седне и да напише роман: КАК ОТВЛЯКОХ ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКАТА.

Лапна последния ментов бонбон. Лампичката на бензина продължаваше да свети. Каза: „мамка му“. Вечерта се прибра вкъщи, взе ножицата и изряза всички понеделници от календара.

 

 

НОВАТА ГОДИНА НА СЕМЕЙСТВО БУЧКОВИ


Тази Нова година съпругът и съпругата Бучкови не заминаха никъде. Друг път се натоварваха на колата още по Коледа и отпрашваха към някой от швейцарските зимни курорти. Трошаха пари на воля и чукаха на дърво, че могат да си го позволят.

Сега нещата се бяха променили. Не че нямаха пари – имаха поне за още два живота напред. Скъперничеството обаче така ги беше завладяло, че и най-малкият намек за финансова дестабилизация и увеличение на цените ги караше да започнат тревожно да изчисляват и преизчисляват наличностите си в пари и недвижимо имущество.

Трепереха над стотинката и цента. Толкова излишни вещи бяха насъбрали, че ако човек застанеше в центъра на живота им и се огледаше, щеше да види всичко друго, но не и тях самите. Дотам се бяха изгубили насред цялото си имане. Въпреки това не спираха да искат още и продължаваха да се затрупват.

Понякога спираха и се питаха (всеки сам за себе си), за какво им е всичкото това. После си отговаряха (всеки сам за себе си), че по-добре тъй, отколкото да скръстят ръце и да се задоволят с нещата, които притежаваха. Каква щеше да е тогава мотивацията да са живи? Как щяха да я карат, ако изведнъж престанеха да трупат? Пък и защо другите да го правят, а те не.

„Като пеликани са – каквото не могат да погълнат, си го събират в човките за после“, шегуваха се зад гърба им техни познати.

Той печелеше добре благодарение на героичното минало на своя баща, който сега изживяваше дните си в дом за възрастни. Беше го настанил там въпреки протестите му – по този начин можеше спокойно да се разпорежда с къщата и вилата на 85-годишния склерозирал старец. Не изпитваше никаква жалост нито към лигите, които течаха от устата на някогашния елитен партиец, нито към смачканото подобие на усмивка. Така го беше възпитал някогашният борец против фашизма и капитализма: милост никому! И синът спазваше указанията.

Притежаваше банка, която успешно се самофалира, прибираше наемите от голям туристически комплекс и делеше приходите от няколко фабрики за консерви с един изпедепцан мошеник, бивш негов състудент от Москва.

Имаше дъщеря, на която разчиташе, че ще поеме бизнеса. Щом навърши пълнолетие откри на нейно име фирма за производство на съвременни биологични продукти и веднага ѝ отпусна кредит на стойност 5 милиона щатски долара, невъзвръщаем, с фиктивни гаранции. Направи го от провинциалните клонове на банката си, за да прикрие роднинската връзка. След което изнесе валутата зад граница. Половината се върна при него, другата половина остана за нея, да я ползва както иска, за каквото иска.

После я изпрати да учи в Англия.

Още на края на първата година тя престана да пише. Обади се колкото да съобщи, че нямала намерение да се връща обратно. Не изпитвала никаква носталгия към България. Нямала там нищо, за което си струвало да се връща.


Присви го под лъжичката. „Неблагодарничка“, ръмжеше ядно. „Без мен нямаше да помирише Англия, а сега ми се прави на принцеса. Келешка! Трябваше да я оставя да мухляса в някой български университет и после да ѝ гледам сеира“ – не спираше да се ядосва. Ето и за тази Нова година нямаше да си дойде. Щяла да кара с приятели, били се уговорили отдавна. А той какъв е, да не би да е по-малко важен от приятелите ѝ? Същата кокона като майка си.

Напълни чашата за трети път. Пусна телевизора и седна в кожения фотьойл в хола, с вдигнати крака върху махагоновата масичка с нарисувани слончета.

„Простаци... абсолютни бездарници“... – превърташе нервно каналите. „И това ми били журналисти, и това ми било водещи. Безобразен слугинаж“ – продължаваше да се нервира. Отсръбна глътка от 15-годишното малцово уиски, примлясна шумно, погледна към тавана и отправи молитвата, която напоследък често си повтаряше: „Да е жив и здрав Запада, господи, че без него ни български комунизъм щеше да има, ни български капитализъм, ни малцово уиски“.

Влезе жена му. Видя, че си е вдигнал краката върху скъпата масичка, която специално си беше докарала от Индия:
— Ако обичаш да си свалиш краката.
Той продължи да седи с крака на масичката, само демонстративно ги намести по-удобно.
— Помолих те да си свалиш краката. Празник е, дръж се прилично поне веднъж в годината – продължи тя, без да го погледне. Намери каквото търсеше и излезе от хола, оставяйки го сам, втренчен в екрана, с чаша в ръката.

Така беше през повечето време. Рядко си разменяха по някоя дума, с незаинтересоваността на напълно отчуждени един от друг хора.

Живееха заедно по инерция, ходеха заедно на почивки по инерция, хранеха се заедно по инерция и спяха в отделни спални. Той отвреме-навреме лягаше с някоя от асистентките си (така ги наричаше), тя пък назначи на работа една 20-годишна едрогърда брюнетка и уталожваше нагона си с нея.


Видяха се чак вечерта, когато трябваше да седнат на празничната трапеза.
Дъвчеха мълчаливо, той не спираше да се налива, вече беше минал на ракия, по-късно щеше да продължи с вино и накрая щеше да завърши с кубински ром.
Тя проговори първа:
— Погледни назад. С какво ще ни запомнят хората? С какво ще ни запомни дъщеря ни? С измислената ти банка и консервите с патладжан.
— Да, ама тази банка и патладжанът я заведоха в Англия, нали? И изобщо не ме е грижа дали някой ще ме помни, или няма да ме помни. Не-ме-е-гри-жа ! – произнесе бавно и на срички той.
— Теб изобщо било ли те е грижа за някого? Дъщеря ти е същата – и нея не я е грижа за нищо и за никого.
— А теб с какво ще те запомнят? С непрекъснатото ти врънкане и капризи. Гражданката тя! Софиянката от София тя...!
— Циник. Дебел български циник-алкохолик! – прекъсна го.
— Дебел алкохолик, значи! Български. Тогава защо се омъжи за мен? Защо не си взе някой кльощав африкански трезвеник? Да ти кажа ли защо? Защото днес щеше да живееш в барака без клозет и вместо на „Лексус“ щеше да се возиш на гърба на някое африканско магаре.
— Нямаше да ми е по-зле.
— Ами не е късно. Заминавай, не те задържам.
— Нещастник! Без моите грижи щеше отдавна да си един пропаднал Господин Никой.
— Без твойте грижи? А какво щеше да си ти без моите пари? Една голяма Госпожа Нула.
— Какво каза? Добре ли чух? Твоите пари? Ти нямаш твои пари, драги. Ти имаш чужди пари, които открадна от хората.
— Откраднах, значи! Ами ти защо живееш толкова години с откраднати пари бе, госпожо? Защо не каза, че ти се гади от тях, ами си купуваше диамантени обеци и огърлици на килограм? С моите откраднати пари.
— Страхливец. Как веднъж не намери смелост да кажеш, че си един най-обикновен крадец от село Бобораци. Един селски хитрец, който натика баща си в старчески дом.
— Ооо, така ли било? А кой му викаше дъртак? Кой непрекъснато опяваше да сме му вземели апартамента и вилата, че и без това нямал нужда от тях? Кой? Не беше ли ти?
— Ако бяхме една истинска държава, отдавна да си в затвора. Заедно с цялата ти агентурна рода.
— Внимавай какво говориш!
— Ти внимавай. Сещал ли си се, драги, че и аз може да съм от нечия агентура? Идвало ли ти е на акъла, че моята агентура може да е по-мощна от твоята? Кажи!
— Вдигай си тогава чукалата и отивай при твоята агентура! Аз оставам тук при моята.
— Ще си ги вдигна, само че заедно с къщата и банковите сметки – усмихна му се тя зловещо. – По-добре ти си вдигай чукалата, докато наистина не съм се ядосала.
— Искаш ли да живееш, а? – нервите не му издържаха, стана от стола и я стисна за гърлото. – Искаш ли дъщеря ти да си има жива майка, а? – стискаше я все по-силно.
Ударът, който получи с коляно в слабините, го накара да изреве от болка и да я пусне на мига.
— Мръсницо... мразя те – шепнеше, свит на две.
— И аз те обичам – ритна го тя още веднъж.

. . .

Драги сънародници,

От векове хората посрещат Новата година с пожелания за здраве, късмет и успехи. Когато си пожелаваме късмет и успехи, нека да помним, че те не идват като новогодишен подарък, че благополучието на България е постижимо, ако имаме разбирателство и единение като народ, като общност.

В празничната вечер по традиция сме със семействата си, с приятелите, с любимите си хора.

В тези мигове нека си пожелаем повече уважение и грижи за нашите възрастни родители; признание за техния труд...


Новогодишното поздравление на президента на републиката се точеше петмезено от екрана в хола на семейство Бучкови.
 
В старческия дом 85-годишният борец против фашизма и капитализма тъкмо предаде Богу дух, но все още никой не знаеше.

... Новогодишната нощ ни изпълва с радостни очаквания и добри чувства. Иска ми се да вярвам, че ще запазим и пренесем напред тази добросърдечност, която като дебелите преспи на януарския сняг ще покрие грубостта, озлоблението, враждебността... – продължаваше президентът.

Малко преди края на поздравлението съпругът Бучков стана от масата, извади законно притежаваното си огнестрелно оръжие и го насочи към телевизора. „Бум“, рече.

Засмя се и обърна оръжието към жена си, която тъкмо завърташе баницата с късмети. „Бум, бум“, рече. После опря дулото до главата си: „Бум, бум, бум“.
Драги сънародници, нека през новата година да се сбъднат желанията и мечтите ни...

Думите на държавния глава се сляха с фойерверките от съседните къщи.


Разказите са от новата книга на автора „КУЦИ АНГЕЛИ“ – издател „Жанет 45“.

Владо Трифонов

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево