Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НЕВИННИ ЖЕНИ В БРЮКСЕЛ"

НЕВИННИ ЖЕНИ В БРЮКСЕЛ

Димил Стоилов


Откъс от роман


Кадър ХХХІХ

Всъщност опасности дебнеха от всякъде и не само от вида поредна жена да го придърпа в затъмнено ъгълче, за да му разказва своите чудновати истории. Жените не му бяха виновни. Те просто си бяха невинни жени в Брюксел. Виновният си беше единствено той, защото страдаше от желание да ги предразполага. Въобразяваше си, че колкото повече истории складира в съзнанието си, толкова по-велика ще бъде следващата му книга. На всичко отгоре съпреживяваше тези разкази и се чувстване почти участник. Защото…Защото никога не е късно за нова любов или изневяра. Защото в къщи атмосферата продължаваше да бъде като брюкселското време и той разтваряше бележника. Там бе записано: „Красивото е това, което отчайва“. Казал го е Пол Валери, но той е хем французин, хем символист и някак си по-лесно му се прощава по-странният поглед към нещата. Дим би желал да се отчайва, дори да е мъничко, съвсем умерено отчаяние. Надява се скоро облаците в дома на младите да бъдат прогонени, да грейне хубаво закачливо слънце, да стане толкова красиво, че да се чувства благословено отчаян. Надява се...Знае – и това го има записано – няма надежда без страх, нито страх без надежда. Твърдял го е Спиноза, а Дим все още си няма представа, че само след няколко месеца, като нощна пеперуда, кръжаща около фенер, ще се блъска в паметника на този философ в Амстердам. Не са виновни нито Спиноза, нито жените...Защо търси вина? Защо иска да се изкара прокурор на човечеството. Ако се надяваме по-малко, непременно ли ще обичаме повече? А страховете...
Следващите жени в бележника нямат имена. Въобразява си, че всяка от тях го е впечатлила с някакъв детайл, фрагмент, случка. Или просто си драска нещо по бележника, само и само за да не бъде в хола при младите, да не пречи. Би могло да е и едното, и другото, както страха и надеждата примерно, макар да е твърде далечна връзката с онзи философ и неговия паметник.


Х

Всяко уравнение с неизвестни има своето „Х“. В случая неизвестното е една висока жена с кестенява коса, спусната на бретон отпред почти до очите и две кичурчета отстрани, прихванати с фиби. Около 35. Полата ѝ е лилава, мрежестата фанела отгоре – също, а под нея личи друга фанела – вълнена и бежова, чиито дълги ръкави покриват наполовина китките. Жената нервно за пореден път придърпва нагоре десния ръкав, за да види точния час. Чака пред катедрала „Св. Екатерина“. Към нея се приближава с бавни стъпки Дим и пита на английски.
– Извинете, може ли да ми кажете къде се намира Борсата?
– Съвсем наблизо е. Свивате наляво, после надясно и следват само петстотин метра направо.
– Толкова близко?
– Толкова близко.
Дим не бърза да тръгва. Той поглежда първо не към пресечката, в която трябва да свие, а към катедралата, която се ремонтира, после се взира към жената и казва:
– Благодаря. Много бяхте мила.
Прави крачка, колебливо – втора и се обръща.
– Знаете ли, искам да призная нещо.– жената го гледа искрено учудена, а той продължава. – Вие сте хубава жена. Много хубава, а аз съм щастлив, че ви попитах за Борсата. Можеше и да не ви попитам, но всеки разговор е общуване, а срещата ни е знак. Общуването е подадена ръка. Преплетените ръце даряват енергия, която топли човечеството…
Учудването на жената постепенно преминава от стъписване до гневна уплаха. Започва нервно да търси нещо в огромната чанта, а Дим продължава да говори за красотата и дара на общуването. Всъщност не е красива. Длъгнеста е, лицето ѝ е удължено и едро, зъбите – големи, очите дискретно са очертани с черен молив. Ако си сложи ръка на сърцето би могъл да я види като женско издание на Фернандел. Грубо е, не е справедлив. Тя е миловидна, но просто чертите у нея са уголемени. Симпатична е и на всичко отгоре има нещо неестествено ранимо. Най-накрая ровичкането е приключило и когато вижда дясната ѝ ръка да стиска флаконче спрей, Дим бързо превключва на български.
– Исках само да кажа, че зад онзи афиш за концерта на Горан Брегович се крие вашата приятелка, която чакате и...
Тити вече е напуснала убежището и ухилена размахва ръце. Флакончето със спрея е прибрано бързешката в чантата, а високата дама се усмихва широко, за да се покажат големи хубави бели зъби.
– ...и която през цялото време, когато умишлено ви задявах, ви гледаше сеира. – довърши Дим, но осъзна че е съвсем излишно.
Случката беше семпла. Бяха излезли с Тити за по бира, когато ѝ се обади Х, че била наблизо до спирка Де Брукер и се уговориха да се видят пред катедралата. Х не знаеше, че Тити не е сама, а с провокатор. Тримата седнаха в близкото заведение на единствената слънчева маса отвън. Брюкселци, а и тези които живеят по-дълго в този град, са побъркани от всеки случаен слънчев лъч и му се предлагат като леки жени. Тримата не правят изключение. Те пият бързо донесената бира и се смеят. Дим узнава, че си е играл с огъня и за секунди се е разминал заслепяване със спрей. На няколко пъти Х е била нападана от различни навлеци и след третото му изречение си помислила, че е поредния, от който трябва да се спасява.
Х е завършила първо дизайн, а после това музика. Пее в хор, дава частни уроци по пиано, композира. След като слънцето се скрива, тримцата си купуват пици и отскачат в малкото като кибритена кутийка апартаментче на Х да ги изядат на спокойствие.
 Първият мъж на Х е работил в Постоянното представителство. Дебел връзкар, разбира се – не би могло на такова място да бъде другояче. Когато изтича мандатът му, тя не се завръща с него в България. Довършвала магистратура по композиране, а и била убедена, че само тук ще успее да се реализира. Първият съпруг бил внимателен, грижовен, любещ. И тя го обичала. Умерено. Не бил мъж, който е в състояние да я пощури. Добричък. Близо година общували с имейли и си чатили по скайпа, докато разбрала, че няма да я бъде по-нататък. Нищо против него, но той си оставал в България. Като в лошите криминални филми – нищо лично.
Втория път случила на белгийски музикант. Групар. Дънките му били скъсани, ризите му – мръсни, държанието – отвратително като навика му да лепи дъвки, където намери за добре... Преходът бил невероятен. От белите ризи с тежкарски вратовръзки и изисканите костюми по дипломатическия протокол се потопила в морето от артистичната небрежност на музикалните среди. Белгиецът говорил за своите концерти, за своята музика, за своите изпълнения, а когато тя се опитвала да сподели тревогите си или не слушал, или съвсем се разсейвал. Тя харесвала антиките и постоянно обикаляла антикварните магазини. Той – не. Веднъж, когато се прибирали вкъщи, видели на улицата изхвърлен дървен шкаф. Съвсем запазен, само вратата се нуждаела от малък ремонт. Помолила го да го пренесат до апартамента, а той врътнал задник и изчезнал. Издрала си ръцете като мъкнела шкафа сама, но след като оправила и повредената врата и му намерила място в близост до прозореца, се чувствала като победител. Нищо не носел за храна вкъщи, а на всичко отгоре не отронвал и добра дума за сготвеното от нея. Убедена е, че не одобрявал и музиката, която тя композира, без да го чуе да го казва. Не считал за нужно да ѝ го признае. Една вечер била на кеф и докато го чакала направила спагети Болонезе с кайма, кашкавал, печурки... да не изброява всичко. То само за да открие гъбите колко време ѝ отнело. Бялото вино, което осигурила, било италианско – Антилиябианко от Сицилия. Всичко по мерак. Завърнал се любимият, измил си ръцете, седнал на масата. Тъй като заявил, че е много гладен, Х напълнила голямата бяла чиния със спагети и сос, отворила бутилката с вино, наляла две чаши и зачакала неговата реакция. Той хванал чинията с две ръце и я поднесъл към носа си. Направил гримаса на отвращение, оставил я пак на масата и я побутнал гнусливо към нея.
– Няма ли нещо друго за ядене?
В този момент Х се надигнала от масата и запищяла. Като музикантка, знаела, че звукът, който издава е непоносим. Той може да събори полилей от силата си, а от височината се превръща в бургия, която се забива директно в мозъка. Хванала чинията, хряснала я в пода и продължила да вика. Благоверният запушил с длани уши и напуснал апартамента. След като затворил вратата, тя се разплакала, но не затова, че си е тръгнал. Не. Тя плачела от ярост и несправедливост. Веднъж да има смелостта, за да тресне чиния в пода и тя да остане здрава. Само боклук направила върху паркета и започнала да почиства петната с топла вода.
Сега е пак мома. Каза го, като се заливаше в смях, а Дим обеща да си помисли. Може и да се жертва… Тя не му остана длъжна. Трябвало да побърза, тъй като чакали на опашка. Имало един българин, който се опитвал да я сваля с ловните си подвизи. По-другите му подвизи не били за споделяне, тъй като конкурентните служби, според него, душели навсякъде. Загатнала му, че е вегетарианка и природозащитничка, но това въобще не му попречело да описва как е сладостно да се чака на пусия, как се обира спусъка на пушката, как куршумът се впива в животинското тяло… Като докарал до рецептите за глиганското и сърнешкото месо, не го изтраяла и вдигнала гълъбите.
Този, с който действително припламнали огньове, бил англичанин от Комисията. Влюбила се в гласа му, тъй като отначало се чували чрез компютъра, без да се виждат. Можело дори да стане третия ѝ съпруг, но се оказал, далеко от всякакво английско джентлъменство. Просто си бил женен, а криел. След него в живота ѝ дошъл пакистанец. Цели девет години по-малък от нея. То си било любов, но само за шест месеца. Екстрадирали го, а тя нямала никакво намерение да го придружава при талибаните. Последните истории Х му споделяше на едно одеяло в парк Леополд, където събираха остатъчни лъчи на деня. Чувстваше топлината на жената до себе си. Тялото ѝ беше дълго и кокалесто, гърдите бяха малки, лицето беше удължено с големи бели зъби, но симпатично. Можеше да присегне с ръка. Можеше ли?. Представяше си как тази жена Х крещи във високи октави и тряска чиния върху пода, за да остане учудващо цяла. За флакона със спрей почти беше забравил. Ослепяването не се бе състояло.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево