Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПЕСНИТЕ НА НУСАНТАРА"

ПЕСНИТЕ НА НУСАНТАРА

Рада ВЪРТУНИНСКА


: : НЕПОЗНАТИ И ЗАБРАВЕНИ : :


ДРАГИ ЧИТАТЕЛЮ,
Каня те да обърнем поглед към една далечна страна, обгърната от стихията на не толкова тихия Тихи океан – ИНДОНЕЗИЯ.
Какво ни свързва с тази островна държава и какво знаем за нея? Свързва ни робската съдба на два народа от двете страни на планетата Земя. България, поробена през 14-ти век и освободена през 19-ти в., а Индонезия е завоювана от Португалия (16 в.), колонизирана от Холандия през 18-ти в. и окупирана от Япония по време на Втората световна война – 20-ти в. Извоюваната независимост е обявена на 17 август 1947 г.
През вековете на чуждо владичество двата народа са запазили своята идентичност, език и национална култура. Поети, писатели, учени със своите творби са носили високо знамето в борбата за свободa.
Индонезия не е само географско понятие за един архипелаг от 3000 острова между Азия, Индия и Австралия. За мен и моите съвременници тя е свързана с борбата за освобождение от колониалното робство, за национална независимост под предводителството на един известен по онова време национален водач – Сукарно (1901-1970), първи президент на независима Индонезия (1945-1949). По-късно до нас достигаха тревожните новини за военен преврат, замислен и осъществен от генерал Сухарно, президент през 1967-1968 г. Ние повече познавахме политическите събития, отколкото културата на Индонезия.
Сега ни възхищава куражът на ръководството на малкия остров Бали да съди САЩ, Русия, Англия за опитите с ядрено оръжие в този район, за унищожаването на девствената природа и живота в нея. Някои може да си спомнят какво се случи и продължава да се случва на остров Бикини през 60-те години на ХХ век.
Какво е за нас Индонезия с древното име Нусантара и защо пишем за нейната поезия, за оригиналното ѝ изкуство, подчинено в голяма степен на религиозните хиндуистки, будистки, мюсюлмански и католически ритуали? Изкуство със сложна художествена семантика, с тънък усет за форма и детайл, които въздействат като божествена мелодия, достигаща до екстаз.
Днес някои новобогаташи, бизнесмени и сноби, привлечени от екзотиката на тропиците, за да покажат колко са отворени към света, надпреварват се с хвалби, че са прекарали ваканцията си на о-в Бали, Ява или Суматра. Под въпрос е дали са се докоснали до тяхната самобитна култура, до изящните декоративни тъкани (батик) и резби върху слонова кост или дърво; дали са усетили красотата на индонезийските танци, неповторими по своята символика и пластика; дали са видели художествените платна, изобразяващи делника и празника на това население. Дали са влезли в техните величествени храмове и театри с оригинална архитектура? Дали познават театъра на сенките, куклите марионетки, носещи името явайки (от остров Ява)?
През 70-те години на миналия век добричката публика има възможността да се срещне с изкуството на марионетките с няколко представления на Нитренския куклен театър (Словакия). Що се отнася до поезията на Нусантара, тя ни покорява със своята простота на израза, с емоционалността на художественото внушение. Една поезия в която ежедневният труд или природна картина, цъфтеж на дърветата, отлитането на птиците са прелюдия, мост, който свързва природата, труда, дори прозаичното ежедневие с поетичния свят на човека и неговата душевност. Това са онези мелодични фолклорни четиристишия, така характерни за Изтока, наречени пантуни, в които има и любов, и страдание, и възторг и тревога...

В съвременната индонезийска поезия звучи непресекващата любов към Родината, към дома и семейството, култ към свободата, благодарност към паметта на прадедите и техните пориви за независимост от волята на колонизаторите.
Имах щастливата възможност да се запозная с г-н Хазайрин Похан – шарже д’афер в посолството на Индонезия, по време на една от последните срещи на млади балетни изпълнители (1995 г.), както и с г-жа Росица Алексиева, съставител на сборника статии „Индонезия през погледа на българина“. Тя беше (вече покойница) един от създателите на дружеството „Нусантара“ и негов секретар.
Индонезийските гости бяха дошли да се запознаят с българското младо балетно изкуство. Същевременно бе представена една от книгите на Теодор Попов – изследовател на българския балет и педагог, посветил много статии на индонезийското танцово изкуство.
Тогава получих и сборника „Нусантара“. Поетичните текстове ме впечатлиха не само с оригиналността на израза на съвременните индонезийски поети, но и с подкупващата непосредственост, красота и дълбочина на словото, от модерността на младите поети, предадени от преводачите Красин Химирски, Миглена Николчина, Милена Лалова и др.
Аз няма да правя разбор и анализ на индонезийската поезия. Това е направил в най-добрия смисъл на преводаческото изкуство г-н Красин Химирски. Аз искам да предизвикам интереса и да предоставя на добруджанската читателска публика и четящите сп. „Антимовски хан“ една територия на духа малко позната, но с оригинално присъствие в световната култура, носеща полъха на загадъчния ИЗТОК.


/.../ В индонезийската изящна словесност няма граница между проза и поезия. Основни поетични видове са „пантун“ и „шаир“. Пантун представлява четиристишие, чиито първи два стиха са пейзаж, сентенция, пословица. Вторите два са морал, изказване лично отношение, интимна лирика, интимни преживявания, тълкуване на исторически събития. Малайският шаир, далечен по форма и по дух от арабския и персийския, се отличава със свобода на метриката, ритмите, сюжета. Но нито шаир, нито пантун имат самостоятелно съществуване.
/.../ Основни жанрове на индонезийската литература са историческите хроники, епопеята, легендите – магически и космогония, романи и приказки. /.../ Тези основни жанрове подхранват непрекъснато индонезийския национален театър – предимно театър на сенките, който ги популяризира сред народа.“
Владимир Николов


Пантуни

Пантунът е фолклорно лирично четиристишие. Когато майката приспива детето си или младите се задяват, на шумни селски празненства или на дворцови церемонии, неизменно звучат мелодичните игриви пантуни. Плод на живата традиция, те постоянно се обогатяват от местните творци. Римуваното четиристишие условно се дели на две огледални половини. Първите два стиха обикновено рисуват природна картина, случка, конкретен житейски факт и изпълняват ролята на своеобразно встъпление, на чийто фон се разгръща поантата – споделена мъдрост, сентенция, съвет или пожелание. Тайнственият език на символите, мелодията, образността и метриката на пантуна са магически ключ към поезията на съвременните поети от страната на тринадесетте хиляди острова.


* * *
Малка къща на брега белее,
лее се от нея песен струнна.
Кой извая твоя стан лелеян,
та лудея от любов безумна.

* * *
Ако не трепкаха звездите,
нима тъй ярко месецът би светил?
Ако не ме повикаха очите,
как бих към теб открил пътеката?

* * **
Не завивай рязко с платноходката,
да не счупиш тънкото ѝ върше.
Милата прегръщай, момко, кротко –
крехката снага да не прекършиш.

* * *
Снощи царевица пекохме,
билки днес уханни ще варим.
В обич тази нощ се врекохме.
Как ли утре ще се разделим?

* * *
Ятото отлитна в утрин ранна.
Гълъб бял се стрелна над градината.
Погреби ме, мили, в дланите си,
От жестокия ти взор ако загина.

* * *
Изпридат от памука прежда,
от преждата – платно тъкат.
Неверника недей поглежда –
към него вече няма път.





Йоханес Е. Татенкенг (1907)

Роден в гр. Колонган на остров Сангихе, Северен Сулавеси. Министър на образованието (1947) и министър-председател (1949) на кратко просъществувалата държава Източна Индонезия. По-късно ръководи Културната дирекция на провинция Сулавеси. Издал е стихосбирката „Копнеж“ (1934). В стиховете му се чувства влиянието на малайската поетична традиция и холандсаката поетична школа.


ДУШАТА НА ТВОРЕЦА

О, идва ли краят на тази тъмница,
да литна високо над теб, планина,
над дебри и хребети – радостна птица,
потърсила ласка, любов, топлина.

И кой би ме спрял, щом небето е нежно,
обичам високия син небосвод.
На теб да се радвам, вселена безбрежна,
на теб, многоцветен, единствен живот!

Аз искам да служа на тебе, изкуство,
свободен да бъда сред земната твар.
И всички движения, образи, чувства
в душата ми нека намерят олтар.

Обичам живота. И вярвам, душата
събрала любов и искри –
магическа песен, крилата
ще пресътвори!



Амир Хамзах (1911-1946)
Роден в гр. Танджунгпура, Източна Суматра, от аристократичен род. Следвал право във Висшето юридическо училище в Джакарта. Обърнал се към Бога, когато султанът на Лангкат отказал да благослови годежа му с любимото момиче. Загинал в революционните събития в Суматра през 1946 г. Лиричен поет и преводач на шедьоври на древноиндийската, персийската, китайската и японската класически литератури. Издал стихосбирките „Тихи песни“ (1937) и „Копнежи“ (1941). Признат за „раджа на индонезийската поезия“.


НА ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ

По заник слънце идвам на брега,
сребристи чайки плават по вълните,
клонакътмангров вие змеева снага,
цветя-медузи гаснат в плитчините.

Вечерен бриз подухва от морето –
оронва тънката позлата на листата
и запилява се към върховете
над джунглата в мелодия позната.

Небесната дъга изгрява от вълните
и пъстър стяг над залива ветрее.
Орелът стрелва се от висините,
сред царството от багри рее се.

Носталгия в сърцето ми пробуди
творението на красота най-съвършена –
покой копнее то след изневери и заблуди
и нов живот, изпълнен със значение.




ЗАРАДИ ТЕБ

Заради теб обикнали живота,
разтвориха цветята чашки крехки.
Пробуди ти любов в сърцето ми самотно
и тръпни аромати ме обзеха.

Животът ми е сън безкраен –
банално действие в театъра на сенките.
Танцувам ли в захлас или мечтая,
по чужда воля се редуват сценките.

Две кукли сме в една пиеса
на кукловода във ръцете вещи.
Докато пее ритуалната си песен,
разменяме си погледи горещи.

Поиска ли – пиесата ни прекратява.
Героите в кутията прибира.
Две кукли. И какво ли ни остава?...
На кукловода чувствата да имитираме.





Аип Росиди (1938)

Роден в гр. Джатиуанги, Западна Ява. Поет, прозаик, литературен критик. Редактор на литературни издания, издател. Директор на Издателство „Пустака Джайя“, председател на Сдружението на индонезийските издатели. Автор на стихосбирките „Празник“ (1956), „Змията и мъглите“ (1973), „Стихотворения на слънчеви деца“ (1979), на множество сборници с разкази, литературно-исторически и критически студии и др.


ЖЕЛАНИЕ

Мечтая месечина гърба да ми огрява,
да шествам с песен по света.
За тялото ми и духа размирен
домът ми слаб е да ме задържи,
а стаята не ще прекърши мойта воля.
Навън ме викат толкова неща:

Една жена в нощта с мъждукаща цигара,
премръзнала и гладна,
и черните вагони тракащи по релсите.
Да тръгвам време е –
на магистралата намирам свобода.

По-щедри са бродягите от тоя дом,
замръкналите, гладните –
плешиви, с лица безкръвни, бледи.
Поемам още днес на път.
При хората отивам,
при истинските господари на живота.





Кунтовиджойо (1943)

Роден в гр. Йогякарта, Централна Ява. Завършил литература в родния си град, продължил обучението си в Кънектикътския и Колумбийския университети в САЩ. Доцент по история в Университета „Гаджа Мада“. Белетрист, драматург, поет и публицист. Носител на множество престижни национални литературни награди.


ОТЧУЖДЕНИЕ

Безкрайните стени на сградата
пространството на две делят:
вселената и ти.
Огромни халета
в килии строги
живота съхраняват.
Захвърлен си и ти във тях –
за стола прикован,
ръце провесил,
затворен зад стоманени прегради,
заключили дъха ти.

А вън денят обикновено
и монотонно си тече
по булевардите широки
сред пищни декорации.
И слънчев лъч в килията отпраща
тъгата ти да улови.





Ека Будианта (1956)

Роден в Източна Ява. Поет, издател, журналист. Зам. директор на Информационния център на ООН в Джакарта (1987). Редактор в БиБиСи и преподавател по индонезийска литература в Лондон. По-късно преподава индонезийски и явайски език и литература в Корнуелския университет, САЩ. Член на Международния ПЕН Клуб. Автор на стихосбирките „Светът-мой дом“ и „Сутрин отивам на запад“.


ПОСЛАНИЕ

Боя се да не те загубя,
когато влакът отгърми в далечината
и корабите в небесата чезнат.
От суеверие дори не те изпращам.
Дъга небесна срещата ни озарява.
За мен остава твърде много скрито.
Приятелко, какво ли правиш ти сега?

Отиват си един след друг приятелите ми.
Оставят ми писма прощални
с подробни обяснения, забързан почерк.
Дали и аз не правя като тях?

Цветята не оставят знак
кога цъфтят и как благоухаят,
не пазят песните си птиците в архив.
Вълните, дето в моите гърди бушуват,
дали в душата утаяват ехо
на твойте трепети съзвучно?

Не ще попитат птиците и рибите
на моя бъдещ бряг, под твоето небе,
дали живяхме с теб на тоя свят.
И чувствата на две сърца ще стигнат ли
билет за рая да си купим.




ПЪТУВАНЕ КЪМ УОЛСИНГЪМ*

Сега едва разбирам, че животът
не е тъй мимолетен като мигване с окото.
Очите още не притворил,
явяваш се пред мен.
От светлия прозорец и от хълмите,
от профучаващия влак и от градините
с ръка ми махаш и ме гледаш,
тъй както в детството, когато
се сърдех често и сълзите ми рукваха.

Сега живея в Уолсингъм, Северна Англия,
поостарял, самотен.
Приличам на багаж забравен.
За поздрав махваш ми с вечерника
над пасторално стадо крави.
Тук царствам като Хенри VІІІ.
Разхождам се от обущаря до катедралата,
от диви зайци и песен на глухари съпроводен.
А ти ме гледаш неизменно
от небесата с поглед носталгичен.

*Старинен град в Северна Англия





Афризал Мална (1957)

Роден в гр. Джакарта. Следвал философия и дизайн. Работи като художествен редактор и преподавател по приложна графика. Касета с негови стихове е отличена с наградата „Златната вятърна мелница“ на Холандското радио (1980). Издал е литературно-критическата книга „Дебати относно контекстуалната литература“. Редактор на „Антология на индонезийската поезия в 4 тома“. Превел драми от Сам Шепард.



МИТОВЕ НА ТРЕВОГАТА

Града ни охраняват митовете на тревогата. Въоръжени сме
със спомени сърдечни, историйките ни развличат
в минути на гнетяща самота. Изучихме се да четем и пишем,
ала останахме невежи, изправени в противоборство
с омразата на безпросветни дни. Отдаваме се на молитва
като чарди от побеснели биволи, земята потреперва.
Към небесата птиците отлитат. Градищата
затворихме зад чуки. Наоколо е дива джунгла, втрещена от
неудържимото нашествие на хотели, прегазили времето.
Мечти мои, разпилени в непознати краища, кажете ми,
кой властелин могъщ е взел земята ни в аренда?
С каква магия претопяват нашите деца в петрол,
че магистралите дори се гърчат. И нови градове
нон-стоп израстват. Нима не чувате – по радиото
долитат странни гласове от гниещата джунгла, сякаш утре
не ще намерят към кого да се обърнат.



Бележки и превод – Красин ХИМИРСКИ

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево