Д О К О С В А Н Е
Иван Дойнов живее и твори в Разград. Издал е 9 книги с поезия: „Съдба на птица“(1983), „Хребет“(1990), „Зимно слънце“(1992), „Като въздишка“(1998), „Танцът на пчелата“(2003), „Съдба на птица“, избрано(2008), „Белег“(2011), „Палитра“(2012, „Една вселена“(2013). Съставител на поетичните антологии: „Река от чужди гласове. Диалогична антология на българската поетическа женска традиция“(1994), „Българският Танатос. Смъртта в българската поезия“(1999), „Дъга над Лудогорието“(2004), „Луда земя. Стихове за Разград и Лудогорието“(2010). Негови стихове са превеждани на руски, украински, френски и турски езици.
Д О К О С В А Н Е
На Деница
РЕКА
Сияйно многоцветие. Два бряга.
Предсватбен звън на влюбена река.
И всеки бряг вълшебно цвете слага
в отблясъка на нейната ръка…
УТРО
В сянка на орлица – от небето –
до летяща сянка на орел;
Бог извая слънцето, което
мракът тази нощ ни бе отнел.
ДОКОСВАНЕ
Слънцето от хълма дълговечен,
преди залез ме докосна : – Хей,
искам и луната тази вечер
с мойта светлина да те огрей!
РАЗДУМКА
До крайречна трепетлика
откънтя и този ден...
Във нощта – раздумка тиха –
продължи луната с мен.
БРЕЗА
Една бреза от необята
докосва залеза…
И ето,
загледан в нея – облак златен –
изгубва пътя си в небето!
ПРИЗОРИ
Докосвам всичко, до което
се е докосвала и тя…
И чувам как тупти сърцето ѝ
от премълчаното в нощта.
КОКИЧЕ
Смехът на изгрева!
И всичко,
което свети в мойта длан
е глас на лумнало кокиче –
от тебе само разгадан!
* * *
Зимна вечер!
Мълком търся
нейната ръка…
И докосва мойте пръсти
лятна топлинка!
ЦЪФТЕЖЪТ НА КАКТУСА
В прозирния отблясък на нощта –
столетен кактус
от нейната усмивка
разцъфтя...
ОГЛЕДАЛО
С неволен жест разбито,
но всяко стъкълце –
отекна в дълбините
на нейното сърце...
КЪМ ДЕНИЦА
Не ме рисувай като вятър
от листопадна есен,
а като гълъб – в небесата –
от летен бриз понесен!...
ДЪГА
Грейна пролетна дъга
след безбожно дълга зима...
Тя за двама ни сега
багри от небето взима.
И НИТО ЗРАК…
Без теб ли съм – ни полъх,
ни слънце, ни покой
и нито зрак в простора
от бял светулков рой…
КРАТКА ПРИТЧА ЗА СЪРЦЕТО
Туп-туп!
Между два удара – тире!
Туп-туп!
Една любов да побере.
СМЯХ
Чух смехът ѝ!
Смях, чиято
топлинка прикъта в мен –
звук на гълъбово ято
от един предсватбен ден.
ПЪТ И СЯНКА
Път за двама ни е оня
денонощно устремен
лъч – пред сянката на коня –
бягаща
от теб
до мен...
КЪМ СЕБЕ СИ
Огромна питанка виси
върху стихът ми – дом лиричен;
защо във нейните коси
не свети цвят от мен закичен?!
ДЪРВО НА ХЪЛМА
На Иван Цанев
Върху клоните му – лунна дреха
и припламващ наниз от звезди…
А една звезда – на триста века –
полета му всяка нощ следи.
СЪН
Цветен сън дари ми тя, когато
птичи звън домът ѝ огласи,
а след изгрев слънце – като злато –
ме огряха нейните коси?
Д О К О С В А Н Е
На Деница
РЕКА
Сияйно многоцветие. Два бряга.
Предсватбен звън на влюбена река.
И всеки бряг вълшебно цвете слага
в отблясъка на нейната ръка…
УТРО
В сянка на орлица – от небето –
до летяща сянка на орел;
Бог извая слънцето, което
мракът тази нощ ни бе отнел.
ДОКОСВАНЕ
Слънцето от хълма дълговечен,
преди залез ме докосна : – Хей,
искам и луната тази вечер
с мойта светлина да те огрей!
РАЗДУМКА
До крайречна трепетлика
откънтя и този ден...
Във нощта – раздумка тиха –
продължи луната с мен.
БРЕЗА
Една бреза от необята
докосва залеза…
И ето,
загледан в нея – облак златен –
изгубва пътя си в небето!
ПРИЗОРИ
Докосвам всичко, до което
се е докосвала и тя…
И чувам как тупти сърцето ѝ
от премълчаното в нощта.
КОКИЧЕ
Смехът на изгрева!
И всичко,
което свети в мойта длан
е глас на лумнало кокиче –
от тебе само разгадан!
* * *
Зимна вечер!
Мълком търся
нейната ръка…
И докосва мойте пръсти
лятна топлинка!
ЦЪФТЕЖЪТ НА КАКТУСА
В прозирния отблясък на нощта –
столетен кактус
от нейната усмивка
разцъфтя...
ОГЛЕДАЛО
С неволен жест разбито,
но всяко стъкълце –
отекна в дълбините
на нейното сърце...
КЪМ ДЕНИЦА
Не ме рисувай като вятър
от листопадна есен,
а като гълъб – в небесата –
от летен бриз понесен!...
ДЪГА
Грейна пролетна дъга
след безбожно дълга зима...
Тя за двама ни сега
багри от небето взима.
И НИТО ЗРАК…
Без теб ли съм – ни полъх,
ни слънце, ни покой
и нито зрак в простора
от бял светулков рой…
КРАТКА ПРИТЧА ЗА СЪРЦЕТО
Туп-туп!
Между два удара – тире!
Туп-туп!
Една любов да побере.
СМЯХ
Чух смехът ѝ!
Смях, чиято
топлинка прикъта в мен –
звук на гълъбово ято
от един предсватбен ден.
ПЪТ И СЯНКА
Път за двама ни е оня
денонощно устремен
лъч – пред сянката на коня –
бягаща
от теб
до мен...
КЪМ СЕБЕ СИ
Огромна питанка виси
върху стихът ми – дом лиричен;
защо във нейните коси
не свети цвят от мен закичен?!
ДЪРВО НА ХЪЛМА
На Иван Цанев
Върху клоните му – лунна дреха
и припламващ наниз от звезди…
А една звезда – на триста века –
полета му всяка нощ следи.
СЪН
Цветен сън дари ми тя, когато
птичи звън домът ѝ огласи,
а след изгрев слънце – като злато –
ме огряха нейните коси?
