Никола ИВАНОВ


Сред най-откроените имена в българската лирика от втората половина на ХХ век е поетът Петър Алипиев. Самият Алипиев посочва като свои поетически учители Пушкин и Тютчев, Вазов и Дебелянов, Заболоцки и Ахматова, Багряна и Далчев. Той се родее и с лирици като Кирил Христов, със символистите ни, с Фурнаджиев, Славчо Красински. Всъщност така са озаглавени и неговите стихосбирки – просто ЛИРИКА. Те преминават една в друга, като поетът във всяко седващо издание прибавя по няколко нови стихотворения. Неговите лирични творби не преливат като буен поток, не са стотици. Напротив – всичките му стихотворения са не повече от стотина. Но сред тях няма нито една слаба или посредствена творба. Лириката на Петър Алипиев е тематично хомогенна и стилстично единна. Докосваме се до един раним свят, който търси хармонията и без сълзливи интонации достига до стаени емоции.
 Творческото верую на Петър Алипиев ще открием в стихотворението „Поезия“. В творбата е същността на неговата лирика, тематиката ѝ, проблематиката, мотивното ѝ богатство, отношението на поета към света, към околните и заобикалящото го, впечатляващото, интересуващото го, което той ще претворява и превъплъщава художествено със сетивността и дарбата си:

 А ти наистина не мреш,
 ти съществуваш
 в росата, в утринния скреж,
 в душите плуваш.

 Изпълваш с нежен аромат
 над нас небето
 и влизаш като благодат
 сама в сърцето.

 Ако не лъха вятър, то
 сняг весел пада.
 Трептиш в самотното листо
 и все си млада.

 Все викаш нещо вътре в нас
 ведно с тревите
 и ставаме и лъч, и глас
 и ний самите.

 В мъзгата, въздуха, пръстта
 живееш, пееш –
 душата светла на света
 във скут люлееш.

Предметният поетичен рисунък приближава по особен начин човека към тези стихове. Човешкият дъх се усеща в тях. Така се създава и поетика на баналния предмет. Поетът слива конкретно и измислено, движение и покой, видимо и невидимо, живо и неживо. Лирикът елегантно и смело докосва и създава фрагменти от реалното и необятното, обагря ги с красив словесен колорит и ни запраща в светове, където можем да съзерцаваме и мечтаем, да бродим в търсене на жизнени опори, да сблъскваме нравствени категории и да поемем дъх преди нови домогвания към отвъдното. Това е поет с тънък усет към детайла, който умее да улавя нюансите на видимия свят и да ги превръща в своя съкровеност. Стиховете му се отличават със сдържана и стаена емоция, едва прикриващи болката на душата, пропити са с размисъл. Той пише за наглед обикновени неща от живота – утрото, нощта, дъжда и т.н. – уж маловажни и незабележими от ежедневието, но преминали през неговия нравствен зрителен ъгъл, те придобиват неочаквани дълбочини и нюанси.
 Самите заглавия на лиричните творби на Петър Алипиев подсказват и разкриват същността им: „Снежно утро“, „Пладне“, „След бурята“, Щурци“, „Сняг“, „Жерави“, „На Мусала“, „Поток“, „Великденче“, „Дъжд през юли“, „Пеперуда“ и т.н. и т.н. А стихотворението „Детство“ е съвсем обяснимо за творческия натюрел на Петър Алипиев:

 О, детство, минало в игри,
 в пързаляне по склона,
 аз не прочетох в теб дори
 за Худ и Робинзона.

 Не чух в дома нито веднъж
 за палми и морета,
 но крачих бос след всеки дъжд
 из селските дерета.

Специфичнто светоусещане на поета преобразява конкретно-делничното отвътре, като му придава естетическа дълбочина, променя го и отвън чрез поетиката на детския поглед. В това чисто и спонтанно стихотворение изплува образът на детството. В творбата става дума за първичността, автентичността, чистотата на детството, където предразположението и дарбата неусетно се развиват и универсализират. Подобни стихотворения са униврсални, защото изразяват детското битие на цели поколения български деца, израсли сред селската природа. Те събуждат мили спомени у мнозина, изпитали същите усещания и чувства, защото детството е голямото убежище за тях. Тези стихове показват, че Петър Алипиев не се ограничава в описание на природата, той изразява психологическо отношение, тъй като проектира и своите собствени настроения и емоции. С най-чиста съкровеност той възпява родния край, родните реки, планини, гори, поле. Носталгичната обич на поета към родния край надраства обаче конкретиката и словото му придава по-универсален смисъл, като преклонение пред природата-майка въобще. Той се чувства частица от нея и нейно продължение. Продължение на темата за детството ще открием в стихотворенията „Детето на приятеля“, „Понякога и щастието може“ и други, където акцентите имат и друг, по-философски ракурс, но общата тоналност е запазена, защото заедно с радостта от спомена се появява и тъгата от безвъзвратно отминалото блажено детство. Стихотворенията впечатляват с чистота, свежест и непринуденост, в тях няма нищо нагласено, съчинено, неискрено. В тая лирика липсва каквато и да е литературна преструвка, поза и неискреност. Поетът не разчита на орнамента и на украсата, а на завършената картина. На път през света поетът поема неговите движения и ритми, които дишат понякога ласкаво, друг път грубо, с цялото си същество усеща многозвучния, многостранен и многоцветен живот – безкрайния, раздвижения, яркия.
 Много откроено при тоя поет е усещането за безвъзвратно изтичащото време, за преходността на земния човешки живот, но и за неговото продължение, неунищожимост и безкрайност:

 Трепти земята от вечерната им песен.
 Ще кажеш – не умират и са вечни.
 А всъщност като всичко мрат. Но тези,
 които идват за живот, отново
 запяват същата мелодия и тъй
 от нощ във нощ, во веки и безкрай... („Щурци“)

Затова подобно на Гьотевия Фауст лирическият Аз иска да спре мига, за да се наслади на прекрасната песен на щурците. Но уви, кръговратът на живота е неотменим, защото така е отредил Създателя. За преходността и изтичащото време става дума и в „Планинско цвете“:

 Нали красивото не мре,
 а виж: листа то свива.
 При изгрев-слънце тук дойде,
 при залез си отива...

Краят на „Късна песен“ е със същото звучене:

 Само пустош сред къра студен.
 Почернява отсреща баира.
 Глъхне всичко във краткия ден
 и тъй тъжно и бавно умира...

Поетът едновременно е съкровено потопен в миналото, тревожно вгледан в хаоса на днешното, опитва се да провиди в бъдното. Многоточията в края на строфите носят своя смисъл и подсилват поетичното внушение.
 В стихотворенията „Трева“, „Гробище“ и „Римска баня“ темата за Смисъла намира своя завършек в посланието, че той е в съзиданието, в сътвореното, които ще оставим след себе си, което ще ни надживее и ще напомня на следващите, че ни е имало и не сме живели напразно, защото всички сме „мъртвото стръкче в безкрайното време“. Бихме прибавили и красивото стихотворение „Пеперуда“:

 Със тези жълто-сини точки, лудо
 разхвърляни, с кафявото по тях –
 ти си едно ненужно малко чудо,
 едно сияние от златен прах.

 Но за какво ти е на тебе тази
 феерия от цвят необяснен,
 тез линии и пръски, и талази.
 За да живее всичко само ден?

Поетът елегантно и смело докосва и създава фрагменти от реалното и необятното
 Екзистенцията в лириката на Петър Алипиев е силна и откроена. Тя придава дълбочина и трайност на поетичните му творби. За това говорят и стиховете, в които лирическият Аз мисли за старостта. Това е главният мотив в стихотворения като „Заболяване“, „Старец“ и още няколко. Подобни творби са също част от екзистенцията на лиричните послания на тоя поет. Стихотворения като „Храсти“ впечатляват със своята притчовост на подтекста. Злото и Доброто и вечната борба между тях също са сред мотивите в лириката на Петър Алипиев. Песента и плачът вървят ръка за ръка, защото така е в живота. Затова в много от стихотворенията на поета се усеща тревожност, откриваме и тъга. Ето го началото на стихотворението „Кукувица“:

 С потайността на своя глас,
 във всеки звук пропита,
 ти като мислите си в нас
 и като тях си скрита.

 Ти като моята мечта
 самотна се обаждаш,
 изпълваш с тъжен зов света,
 изчезваш и се раждаш...

За да завърши лиричната творба още по-тревожно:

 Зови настойчиво, зови
 от хълм на хълм, незнайна,
 за мене винаги, уви,
 недостижима тайна.

Поетът се мъчи да преодолее атавистичния страх от преданието за кукането на нощната птица, което зловещо и неумолимо отброява отреденото ни земно време. Уж „природни“ стихотворения, а на места усещаме оловна тежест. Красив, но тежък, солиден и неотменим е полетът на жеравите:

 Своя дълъг полет без да спира,
 плавно въздуха като гребе,
 техният огромен клин раздира
 пепелявото небе.

 И когато чезнат от очите
 и се сливат с есенния здрач,
 нещо странно ляга във душите –
 като песен, като плач.

 Природата е не само красива и ласкава, тя може да бъде и опасна до жестокост:

 Не мина и минута май,
 Откак бучеше, вреше,
 Изскочи слънцето и – край.
 Каквото беше – беше. („След бурята“)

Асоциативно си спомняме за Яворовата „Градушка“. Творбите си приличат с лаконизма на нещастието, с неговия коварен, ненадеен и жесток удар, но и със силата да се преодолее и продължи, защото животът е ненищожим, въпреки обстоятелствата човекът е способен отново да се въззема и въздига. Остава подсъзнателният атавистичен страх от възможния апокалипсис. Подобно внушение асоциира у читателите и „Наводнението във Флоренция“:

 Какво небето над Тоскана
 разсърди толкоз изведнъж,
 че в облаците зейна рана
 и рукна непрестанен дъжд?

 Потече Арно страшна, мътна
 и в гневната си паст без жал
 дървета и мостове глътна.
 Флоренция потъна в кал.

„Смъртта на една птица“ е продължение с подобни внушения. А кадънката е апотеоз на майката, която е готова на саможертва, водена от своя майчин инстинкт. В това отношение кадънката дори превъзхожда човешката майка.
 Изобщо поезията на Петър Алипиев е лаконична, фразата е нагнетена, без каквато и да е словесна разточителност. В лириката му ще открием драматизъм, което ѝ придава динамика, в нея няма меланхолия. В лириката на Петър Алипиев природата рядко е по-статична. Макар на пръв поглед движението често да отсъства, това е само привидно. При внимателен прочит ще усетим скритата динамика на изживяванията, нищо не е застинало дори при съзерцанието, макар че прочитът предполага вглъбяване и съпреживяване. В стиховете на тоя поет властва хармонията между мисъл и чувства. С мирис и цвят са изпълнени стиховете му. В тях има нещо първородно и девствено, красиво и фино. Колоритът на стиховете му се получава от майсторското съчетание на по-ярки и по-студени цветове и тонове, от забележителната комбинация между хладината и зноя. Стиховете му понякога са меки, ласкави, гальовни.
 Природата в лириката на Петър Алипиев е преимуществено българска. Твърде редки са стихотворенията, в които присъстват небългарска флора и фауна. Поетът много рядко рисува в лиричните си творби градски пейзажи, той определено не е урбанистичен поет. Очевидна е неговата автентичност, той се доверява на преживяното и усетеното още в детските години, когато сетивността е по-свежа и впечатленията са трайни до неизличимост. Тоя поет се чувства на място и предпочита полето, въздуха, гората, върбите, водните кончета, тръстиките, тихият ветрец, дърдавеца и т.н и т.н. Те му създават усещането за свобода и уют. Голяма част от родната флора и фауна населяват лириката на Петър Алипиев. Дори урбанистичната картина в „Балкон“ поетът превръща в природен пейзаж:

 Зелените му перила,
 петте саксии със мушкато
 ще бъдат хълми и била,
 гори далечни, птиче ято.

Макар че в това стихотворение става въпрос и за несвободата, в която се живееше, за оковите на ограниченията ни в живота. Жаждата за свобода е главното послание в „Песен на морските миди“ и „В зоологическата градина“:
 
 Вече толкова време не спираш
 своя дълъг, мъчителен труд:
 да лежиш, да ядеш, да умираш,
 уж величествен цар, а пък – шут.
. . .
 Но да кажем, че махнат вратите
 и те пуснат навънка – честит, –
 ще забегнеш ли всъщност в горите,
 презрял гневно затвора си сит?

В тези творби можем да усетим и протеста на лирическия Аз към системата, когато въздухът не достигаше. Затова тъгата понякога е твърде осезаема и отчетлива. Той вижда самотната калинка като „една печал червена“. Красиво и тъжно!...
 Величествена е природата в „Мусала“:

 В покоя на минути редки,
 над величави стръмнини,
 достигаща до всички клетки,
 изцъклената вис звъни.
 Пълзи отдолу бяла пяна.
 Като библейския Христос
 бих тръгнал със душа пияна
 от чистота по нея бос
 и бих вървял под небосвода,
 усетил тук за първи път
 духа на вечната природа,
 а свойто същество – без плът.

Стиховете неусетно ни завладяват, поетът ни е принудил да съзерцаем планината, да потръпнем от нейната мощ и сила, активно да съпреживеем красотата, сътворена от Създателя. Тук можем да говорим и за порив към себенадмогване.
 Словесният рисунък при Петър Алипиев не може да се определи като пъстър. В пейзажите на неговата лирика по-скоро преобладават два или три основни цвята, които изразяват и предават най-характерното по солиден и устойчив начин. В този смисъл лириката му не е колеблива и прекалено цветна – бялото, опаленото, изпепеленото са сред предпочитаните цветове. Този усет не се придобива, подобна дарба е вродена, тя е твърде специфична, нужно е око на художник и ухо на музикант. Петър Алипиев е от ония таланти, които владеят магията на звуците, формите, багрите и словото. Притежава тънка чувствителност и наблюдателност. Лириката му е заредена с подтекст и нюанси, които будят мисли и асоциации и облагородяват читателя, пораждат у него непринудени размисли в екзистенциална посока. Дава ни перспектива, усъвършенства сетивата ни, прави ги по-чувствителни и фини, зрението ни по-внимателно и съсредоточено, слухът ни – по остър, започваме да забелязваме тънките нюанси.
 Съдбата на пейзажа – казва Ортега-и-Гасет – е да бъде фон на нещо, което не е той самият, защото музиката и живописта са от този вид неща, които са създадени да бъдат фон и обкръжение на други. Подобно нещо постигат и пейзажите в лириката на Петър Алипиев. Това е достатъчно да го определим като значим български поет.
 Интимната лирика на Петър Алипиев се характеризира с чистота и дълбочина на чувствата и изживяванията:

 но никога деца не ражда
 голямата любов. („Голямата любов“)

Вижте колко красота и финес има в „По стълбите в галерия „Уфици“:

 По стълбите в галерия „Уфици“
 като видение вървеше.
 Горяха в здрача златните къдрици.
 Материя и дух тя беше.

 Тя бе на твоя тъжен блян венеца,
 бе с кротка светлина огряна,
 бе тайнственото дело на твореца,
 излязло от самата пяна.

Колко ефирна до безплътност е любимата! Наистина материята и духът са слети в тия стихове. Но друг път любимата е по-осезаемо усещана:

 Дъждът внезапен по лицето ти се стича,
 а моята душа в душата ти наднича
 и тъй безсмислено събрани двете,
 додето превали, ще си държат ръцете,
 след туй ще литнат много надалече
 и няма никога да се завърнат вече,
 защото взеха от света каквото взеха,
 но взетото преди нима ще е утеха... („Дъжд“)

В лириката на Петър Алипиев любовта не е страстна, разюздана, сексуална, а има преди всичко духовни измерения и въплъщения.
 Аз не споделям твърдението на някои критици и изследователи, че социалността отсъства от неговата лирика. При внимателен прочит ще я забележим и открием, но в поезията на Петър Алипиев социалността не е тезисна, пряка, яростна, декларативна и агресивна, ако щете. Тя е по-притушена, някак си по-мека, по-фина, по-мъдра и по-художествена. Това се наблюдава в стихотворения като „Старица“, „Повест“, „Късна сватба“, „Залез“, в които упрекът за вина на обществото към съдбата на лирическите герои в творбите е осезаем. Социалността в тази лирика има нравствени измерения. Изразява се не чрез крясъка, а чрез тихия вопъл и стона. Ясно се усеща болката от нерадостните съдби, макар и попритушена. Старостта е сред темите, които Петър Алипиев художествено интерпретира в своята лирика. А старостта сама по ебе си не е много радостна:

 Във малка тухлена барака
 под календара завехтял,
 старица в черен скъсан шал
 стои и никого не чака.

Обстановката в творбата е нерадостна, тягостна. Социалност можем да открием и в „Ненавистта си има връх“, където поетът ни внушава, че в злобата, ненавистта, омразата няма нищо градивно, те са разрушителни до смърт. Тази тема е водеща и в „Лисиче“, в което малкото лисиче става жертва на човешката жестокост, с нищо непредизвикана от него. Безпричинната жажда на човека да убива просто така, а после да се кае за стореното зло е тотално антихуманна. Колко страшен става човекът, когато заговори звярът в него. Така че социални мотиви не липсват в поезията на Петър Алипиев. Драматизмът в подобни творби е осезателен, въпреки привидното спокойстие и даже епичност стиховете са вътрешно напрегнати.
 В творчеството на Петър Алипиев няма да открием определено трагични стихотворения, той не обича прекалено мрачните картини, образи и метафори, наситеното черно, абсолютния мрак, крайното отрицание, зъзнещите стихове. От поезията му винаги някак си ни полъхва топлина, винаги съзираме свещичката в тунела. Не усещаме безнадеждност и безперспективност, макар да има недоволство и протест.
 Немалка част от стихотворенията на Петър Алипиев са сюжетни творби, с основание можем да твърдим, че този поет е майстор на сюжетното стихотворение. Но неговият лрически разказ никога не е тезисно оголен, всякога е убедително художествено защитен. Стиховете му са с богата образност, достатъчно поетични и метафорични. В тях не ще открием съчинителство и преиграност, неискреност, отсъства играта на думи, той винаги постига единство между форма и съдържание, казва ни важни неща чрез впечатляваща хармония между мисъл и чувства. Това е така, защото при него поезията идва естествено, както се случват нещата в самата природа. Този творец е такъв, каквото е било неговото детство. Както се убеждаваме от лириката му, детството на Петър Алипиев е било вълшебно, пълноценно, автентично. При него детството е фундаментът на лириката му, на творческите му художествени превъплъщения. Самият поет споделя творческото си разбиране: „Имал съм само една задача: да кажа нещата колкото се може по-просто, по-ясно и по-кратко.“ Като поет Петър Алпиев докрая си остава дете, защото твори безхитростно по порива на сетивата.
 Лириката на Петър Алипиев е асоциативна, философска, метафизична. Отличава се с първична простота, но няма нищо общо с примитивното, елементарното. Притежава предметност, пантеизъм, тя е премерена и изчистена до пределност, резигнациите са без отчаяние, той приема човешката съдба такава, каквато е отредена от Бог. Метафорите при Петър Алипиев често на пръв поглед са чисто предметни, конкретни, но са артикулирани чрез думи, които уж всички познаваме и смятаме за „ясни“. Но всъщност се оказва, че тези думи могат да имат и други значения, да придобиват нови нюанси и смисли. Чрез стиховете си поетът ни убеждава, че светът живее, диша и твори безкрайно много образи и асоциации.
 Петър Алипиев е сред неколцината поети от своето поколение, опазили се напълно от изкушението да пишат идеологически партийни стихотворения, за да се харесат на тогавашната власт и да получат облаги. Тази вероятно е основната причина да бъде анатемосан от критиката за стихотворението „Смъртта на една птица“, което е определено като безполезно за обществото. След това Алипиев просто е забравен за години. Поетът не се занимава със злободневни политически теми, не откликва на призивите да бъде певец на настоящето и още по-светлото бъдеще, стиховете му да населява съвременният положителен герой и т.н. Това е също сред неговите достойнства като поет и характер.
 Длъжни сме да отбележим музикалността на Петър-Алипиевата лирика. Стихотворението „Бах“ е сред най-ярките в този мисъл:

 ...И пак наново полетяват
 божествените звукове,
 в магията им се стопяват
 предмети, хора, ветрове,
 събират се в едно и ето,
 спокойно, като тишина,
 отиват бавно към небето,
 превръщат се във светлина
 и светлината с мрака спори,
 зове и пее, и лети,
 и не със бога – с теб говори,
 защото бог – това си ти!

Универсално хуманистично стихотворение! В тази творба звукописът е забележителен. Тиха музика звучи от тези стихове. Тиха, но безкрайно дълбока. Петър Алипиев не е шумен поет на крясъка, на екстаза. Той предпочита „Болеро“ на Равел вместо фанфарните мелодии, защото тази музика е адекватна на неговата чувствителност и натюрел, тя е съответна на дарбата му.
 Словесната живопис на Петър Алипиев със сетивното си въздействие пренася лиричните му преживявания в най-висока степен в зоните на чувствеността. Експресивните му преживявания му дават най-пълната възможност да въплъти в поетични образи своята непосредственост и интуитивност, мощния емоционален импулс, свободния и широк поетичен жест. В тая лирика откриваме богати хармонии, които са сложни и наситени със смисъл, но са по-звучни и озарени със светлина. Тоя поет умее да визуализира състояния.
 Петър Алипиев притежава фини поетични сетива. Владее стиха до виртуозност. Очевидно е привърженик на класическия стих. С лириката си доказва, че възможностите на класическия стих са практически безкрайни. Стига да си майстор.
 Петър Алипиев е класически лирически поет.


Петър Алипиев е роден на 14 март 1930 година в село Босилковци, Русенско. Завършва основното си образование в град Бяла. Професионалният му литературен живот минава в София, село Койнаре, Врачанско и Варна. Работи като литературен редактор в Радио София и Държавно издателство „Георги Бакалов“, Варна. В последните години от живота си е на свободна литературна практика, включваща както издаването на собствено творчество, така и множество преводи на автори от световната поезия. Поезията на Петър Алипиев е превеждана на почти всички европейски езици. По-важни книги: „Лирика“ (1961), „Без малко Тиртей. Картини от една изложба“ (1992), „Българска поезия. Антология“ (1994). Умира през 1999 г.