ЕСЕННА ПРИЧИНА
Селвер АЛИЕВА
Селвер! Името в превод на български значи прииждащ порой. Такава е и поезията ѝ – чувствена, образна, изживяна. Бих казал, че това е поезия – мантра. Тук ви представяме учудващите стихове на една жена родена в Севар, живееща в Кубрат... и която е пред първа поетична книга. Успех, Селвер!
Пламен Пначев
КОЛКО ДЪЛГО
„Може би съм някой,
който е по-стар дори от морето.“
Дидем Мадак
Едни пияни думи ме връхлитат.
Залитам като сънен облак.
Октомври е, косите си разплитам.
Но себе си – не мога.
За повече небе не съм готова.
За толкова ми стигнаха ръцете.
Гърлата ни пресъхнаха от обич.
Но никой не усети.
Защо ни е да помним всяка рана,
като дори не знаем докога сме.
Което е със вкус на урагани,
все някога угасва.
Износват се зениците и ходилата.
Причините за полет избледняват.
По падащите стъпки на листата
разбирам, че те няма.
Разбирам колко дълго съм живяла.
Като писмо с червени срички.
Като тревогата за нещо бяло,
когато те обичам.
Искам да ми кажеш нещо
Искам да ми кажеш нещо.
Тихо, сутрешно, беззимно,
огледално, безнадеждно…
Нещо прекалено синьо.
Да прилича на предишно,
но да е за постоянно.
Нещо полетно, клавишно,
за което да се хвана.
Като пръстена за вярност.
Като сянката на птица.
Нещо тънко, разпиляно.
високосно и сребристо.
Искам да ми кажеш нещо –
като край, като начало.
Нещо прекалено нежно.
Нещо бавно и мълчано.
Нещо шарено и дълго.
Като цвете, като пяна.
Нещо, дето да ми пълни
всичките въздушни ями.
ЕСЕННА ПРИЧИНА
Улиците в мене са мъгливи.
Може би ноември няма край.
Някой ми рисува със моливи
пътища към мидения рай.
Някой ми говори като птица.
Прави облаци от пухкав сън.
Вярва, че съм повече от мисъл
за море. Но аз не съм. Не съм.
Думите ми нощем са солени.
От морето е. Не е от мен.
Есен е по всичките ми вени.
Гледам през ключалката навън.
Мидите през август нямат устни.
Затова сега говоря с тях.
Може би, ако успея да те пусна,
пак ще мога да летя.
Някои от нас са вече птици –
за баланс на земното кълбо.
Може би ноември е причина –
есенна причина за любов.
ЗАЗИМЯВАНЕ
Обратното на птиците е есен
във някакво стихотворение за теб.
Отлитат ято жерави от вестник
от съботния сън на късен слънчоглед.
Октомври е със дълги коридори –
да може всички облаци да побере.
Да има въздух между всички строфи.
И малко слънце. Мъничко поне.
Подреждам си мъгливите тераси.
Но слагам най-отдолу всичката вина.
И преговарям пак чупливостта си.
Презапасявам се със много тишина.
Като етажите на пчелен кошер –
разместваш горните и долни редове.
За да спасиш, каквото можеш.
Така се зазимявало сърце.
ОЩЕ МНОГО
Минава през очите ми безкраят.
И става по-дъждовен.
Събирам ли, раздавам ли – не зная.
Но имам още много.
Минутите след мен са хризантеми.
Но ти не се обръщай.
Отлитат кораби. И няма време
да сме едни и същи.
Това, което птиците ме питат,
е вече разпиляно.
Стрелките на часовника отлитат.
А друг часовник няма.
Зениците ни пак са раковини.
Далечното ни плаши.
Говоря ти за нещо много синьо,
за да не се разплача.
И пускам всяка запетая
да отлети високо.
Обичам ли, забравям ли – не зная.
Но имам още много.
ТОВА Е
Това, което трупам в сън,
което са ми казали лалетата.
Което няма как да знам…
И думите, които ме намериха.
Дъждът, септември, есента.
Петната слънчеви по раменете ми.
И многоъгълната пустота.
И изгревите – още непосрещнати.
Което си е тръгнало от мен.
Неравностите ми, наклоните.
Несвършилия още ден,
и хапчетата против главоболие.
Това, което ме гори,
което ми отвързва лодките,
което нямам, но боли –
мелодиите, тишината, нотите.
Пространствата, които ни делят.
Лъжите, на които съм повярвала.
Мечтите и последният билет.
Тъгата във очите на приятели.
Морето. Цялото море.
И корабите, дето съм очаквала.
И още много цветове.
Това е, от което съм направена.
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
„Навярно светът е изгубил гласа си,
щом никой не шепне – обичам те...“
Валери Манолов
Не си ме чакал, затова ме няма.
Сега съм сянка на оранжев стих.
А есента е толкова голяма.
Нахлува през прозорци и врати.
Представям си етажите на август.
Гласът на лятото във тях.
Не зная, въздухът ли намалява
или е просто обичаен страх.
Или е полет, който не разбирам.
А имам да довърша куп неща –
да пиша, да задрасквам, да обичам.
И да запомня пролетта.
Да се наситя на море и бури.
И най-накрая да се примиря
с причините за скъсаните струни.
С причините за всеки край.
Дъждът вали, причините остават.
И не светът да е изгубил своя глас.
И не светът да се отдалечава.
А аз изчезвам. Аз изчезвам. Аз.
Селвер! Името в превод на български значи прииждащ порой. Такава е и поезията ѝ – чувствена, образна, изживяна. Бих казал, че това е поезия – мантра. Тук ви представяме учудващите стихове на една жена родена в Севар, живееща в Кубрат... и която е пред първа поетична книга. Успех, Селвер!
Пламен Пначев
КОЛКО ДЪЛГО
„Може би съм някой,
който е по-стар дори от морето.“
Дидем Мадак
Едни пияни думи ме връхлитат.
Залитам като сънен облак.
Октомври е, косите си разплитам.
Но себе си – не мога.
За повече небе не съм готова.
За толкова ми стигнаха ръцете.
Гърлата ни пресъхнаха от обич.
Но никой не усети.
Защо ни е да помним всяка рана,
като дори не знаем докога сме.
Което е със вкус на урагани,
все някога угасва.
Износват се зениците и ходилата.
Причините за полет избледняват.
По падащите стъпки на листата
разбирам, че те няма.
Разбирам колко дълго съм живяла.
Като писмо с червени срички.
Като тревогата за нещо бяло,
когато те обичам.
Искам да ми кажеш нещо
Искам да ми кажеш нещо.
Тихо, сутрешно, беззимно,
огледално, безнадеждно…
Нещо прекалено синьо.
Да прилича на предишно,
но да е за постоянно.
Нещо полетно, клавишно,
за което да се хвана.
Като пръстена за вярност.
Като сянката на птица.
Нещо тънко, разпиляно.
високосно и сребристо.
Искам да ми кажеш нещо –
като край, като начало.
Нещо прекалено нежно.
Нещо бавно и мълчано.
Нещо шарено и дълго.
Като цвете, като пяна.
Нещо, дето да ми пълни
всичките въздушни ями.
ЕСЕННА ПРИЧИНА
Улиците в мене са мъгливи.
Може би ноември няма край.
Някой ми рисува със моливи
пътища към мидения рай.
Някой ми говори като птица.
Прави облаци от пухкав сън.
Вярва, че съм повече от мисъл
за море. Но аз не съм. Не съм.
Думите ми нощем са солени.
От морето е. Не е от мен.
Есен е по всичките ми вени.
Гледам през ключалката навън.
Мидите през август нямат устни.
Затова сега говоря с тях.
Може би, ако успея да те пусна,
пак ще мога да летя.
Някои от нас са вече птици –
за баланс на земното кълбо.
Може би ноември е причина –
есенна причина за любов.
ЗАЗИМЯВАНЕ
Обратното на птиците е есен
във някакво стихотворение за теб.
Отлитат ято жерави от вестник
от съботния сън на късен слънчоглед.
Октомври е със дълги коридори –
да може всички облаци да побере.
Да има въздух между всички строфи.
И малко слънце. Мъничко поне.
Подреждам си мъгливите тераси.
Но слагам най-отдолу всичката вина.
И преговарям пак чупливостта си.
Презапасявам се със много тишина.
Като етажите на пчелен кошер –
разместваш горните и долни редове.
За да спасиш, каквото можеш.
Така се зазимявало сърце.
ОЩЕ МНОГО
Минава през очите ми безкраят.
И става по-дъждовен.
Събирам ли, раздавам ли – не зная.
Но имам още много.
Минутите след мен са хризантеми.
Но ти не се обръщай.
Отлитат кораби. И няма време
да сме едни и същи.
Това, което птиците ме питат,
е вече разпиляно.
Стрелките на часовника отлитат.
А друг часовник няма.
Зениците ни пак са раковини.
Далечното ни плаши.
Говоря ти за нещо много синьо,
за да не се разплача.
И пускам всяка запетая
да отлети високо.
Обичам ли, забравям ли – не зная.
Но имам още много.
ТОВА Е
Това, което трупам в сън,
което са ми казали лалетата.
Което няма как да знам…
И думите, които ме намериха.
Дъждът, септември, есента.
Петната слънчеви по раменете ми.
И многоъгълната пустота.
И изгревите – още непосрещнати.
Което си е тръгнало от мен.
Неравностите ми, наклоните.
Несвършилия още ден,
и хапчетата против главоболие.
Това, което ме гори,
което ми отвързва лодките,
което нямам, но боли –
мелодиите, тишината, нотите.
Пространствата, които ни делят.
Лъжите, на които съм повярвала.
Мечтите и последният билет.
Тъгата във очите на приятели.
Морето. Цялото море.
И корабите, дето съм очаквала.
И още много цветове.
Това е, от което съм направена.
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
„Навярно светът е изгубил гласа си,
щом никой не шепне – обичам те...“
Валери Манолов
Не си ме чакал, затова ме няма.
Сега съм сянка на оранжев стих.
А есента е толкова голяма.
Нахлува през прозорци и врати.
Представям си етажите на август.
Гласът на лятото във тях.
Не зная, въздухът ли намалява
или е просто обичаен страх.
Или е полет, който не разбирам.
А имам да довърша куп неща –
да пиша, да задрасквам, да обичам.
И да запомня пролетта.
Да се наситя на море и бури.
И най-накрая да се примиря
с причините за скъсаните струни.
С причините за всеки край.
Дъждът вали, причините остават.
И не светът да е изгубил своя глас.
И не светът да се отдалечава.
А аз изчезвам. Аз изчезвам. Аз.
