Драгомил ГЕОРГИЕВ 

Мария Донева е поетеса с колоритна творческа територия като стилистика, образност, житейски и художествени алюзии, видения, пристрастия и метафорична приказност, в която делникът и празникът са доближени в тяхната уникалност, защото в макрокосмоса е винаги време за „любов, мъдрост и творчество“/Анатолий Некрасов – „Живите мисли“, Хермес,2009, 447/. Нейните поетически книги от „Очи за красотата“ и „Сбогом на читателя“ през „Меко слънце“ и „Перце от дим“ до „Чисти стихотворения“ /Жанет 45, 2014,64с./ са едно метафорично и красиво „пътуване към себе си“/Блага Димитрова/ на българката и европейката, на жената, която е белязана от Бога да създава дом, семейство, деца и светове.
Някога големият естет и хуманист Николай Лилиев издигна нравствената чистотата до равнищата на извисеност на душата, на помислите и дори на съновиденията. В един апокалипсис на две световни войни неговият герой тихо навлезе в световете на мълчанието и на съзерцанието,на музицирането в словото като конрапункт на варварския вик и гняв на авангардиста от Раднево, а тяхната млада посестрима от Стара Загора в началото на 21 век тревожно възстановява повика за „чисти“ изповеди. Около нас в последните години се натрупа жестока деформация на морала, на човешкото и в процеса на озверяването има потребност от друг ракурс, в който свободата, съвестта, честта и достойнството са ценности без алтернатива.
Героинята в творческия свят на Мария Донева е с „натрупани мълчания“/Павел Матев/, с биография от „видяното и чутото“, от „преживяното“/ Иван Вазов/, а идва времето на самотата, която понякога стига до крайностите на отчаянието и болката, „нещастието ни е в кърпа вързано.“ Продължават студените вихри на „отчаяната, тъпа упоритост“, но ние сме с южняшка кръв, която надмогва „северните сияния“/ Христо Смирненски/. Така „вечната и свята“/ Елисавета Багряна/ българка побеждава оскаруайлдовската болка и стига до виталното прозрение, „че сам не се живее.“ Снеговете на зимата, „голямата и хранителна тишина“ са отблъснати „някъде далече…“, макар че остава да трепти и премигва „най-трудната задача“ за жената на 21 век, защото отдавна не сме в лекокрилата младост като нация. И все пак никога няма да се отречем, да се разделим от родовата си сила и памет, дори когато ни идват в повече и сме готови да изречем по хамлетовски „понякога семейството е бреме.“ Победени са ледените ветрове на мрачните видения, всепобеждаващата усмивка се връща на мястото си и…“дъхът на тишината стихва нежен, и става топло и уютно в мене.“
Сменят се сезоните в човешкия живот, преживяното извисява характера, опитът и годините не са напразни стъпки, а душата съзрява за памет и спомени, майчински звучат заръките „запомни това“, „не мога да го изоставя“, „дишам светлина“, „липсва ми топлият май“, за да се стигне до библейското „ и каквото трябва – ще се случи.“ Това не са лесни победи над профанното и самодоволното живеене, а са крачки в търсенето и самопознанието – мъчителни и тревожни, „капитал“ в личното пространство на търсещия дух с колумбовската енергия на откривателствата и на рождествата.
Новото и различното при Мария Донева е в живописния свят от цветове и багри, звуци и съзвучия, истории и човешки преживявания. Героинята върви по стъпките на героите на Яворов и Димчо Дебелянов, на Атанас Далчев и Никола Вапцаров, на Валери Петров и Стефан Цанев, но и на Елисавета Багряна и Дора Габе, като към традицията се тръгва с неподкупващата сила на артистичността да виждаш света, другите и себе си в магическото богатство на познатото и непознатото. В миниатюрата „Ябълка“ Азът е диалогичен и разговаря с дървото за страховете и смислите на живота, за обичта и старостта, за потребността „да мислиш, да имаш, да значиш!“ Двамата мъдреци – човекът и дървото, както в Библията, се изправят пред универсалния въпрос:“ Знам и не знам.“ Другото, алтернативното Аз на съзнанието е гласът, който не ни оставя спокойни в тайнствата на индивидуалната душа, а тя е част от душата на Космоса в пътуването по Реката на Живота към Океана, но в този процес са необходими устрем, активност и движение. Друга миниатюра в богатата традиция на Пенчо Славейков от „Сън за щастие“ и както при Валя Добринчева е за шипката. Тя е визуализирана свежо и игриво като в детски куклен спектакъл – „Шипката е разпростряла /родова, зелена, бяла/ циганска пола с волани“ и в срещата с човека в любовната игра, карнавал и история, протича процесът – „ще настръхнеш, щом те галне/ с нокти ситни и нахални,/ ти-докоснат лично,/ тя-засмяна безразлично.“ В тази по валерипетровски пресъздадена история-видение има толкова естественост и „интуиция“/Гео Милев/, иносказателност и притчовост, защото се доближават и докосват познатото и непознатото, а в делничното тихичко навлиза празничното. Това феноменално го може големият Йордан Йовков от „Вечери в Антимовския хан“ и „Ако можеха да говорят.“
„Старопланински легенди“ на добруджанския митотворец е книга за любовта, такъв е и последният текст на Мария Донева „Чисти стихотворения“ за българката на 21 век, която като лунатичка няма да се умори да върви по пътеките на Любовта– „но само да я срещна, нея/ сто пъти ще я преживея!“ Смисълът на живота е на Земята да бъдеш творец като Сали Яшар и да оставиш своя „себап“, героинята на поетесата върви „все по теля“ и открива своята „бяла лястовица“-„хем нежна, хем проклета.“
За почитателите на Мария Донева последната поетическа книга ще донесе естетическа радост, топлота и уют. Тя ще роди светлина в душите и ще подскаже очарователно много от истините в живота, а това е богатството на литературата като изкуство.