Интервю на Красимир Бачков с доц. д-р Иво Драганов

Доц. д-р ИВО ДРАГАНОВ е медиен експерт, преподавател по телевизионна драматургия и телевизионно програмиране в НАТФИЗ и по управление и регулация на електронни медии в НБУ. Професионална реализация във филмопроизводството и киноразпространението. Въвежда през 1992 г. продуцентската система във филмопроизводството на БНТ. Програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993-95), директор на Телевизия Европа (2002), генерален мениджър на телевизия ВВТ (2009). Секретар на НСРТ (1997-02). Специализации в BBC Англия, Франция, САЩ. През 80-те години сценариите му за документални филми и радиопиеси печелят награди. Автор на много статии за кино и на книгите „Особености на телевизионния мениджмънт“ и „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“. Член на СБФД и Българската филмова академия. Носител на годишната награда за оперативна филмова критика за 2010 г. на Българската филмова академия. Член на журита на различни фестивали в България. Името му е в сборника „Кой кой е в България“ и енциклопедията „Българското кино от А до Я“.



Впечатлен съм от изключително точното Ваше посочване на проблемите в културата на днешния българин! Тъй като това все пак е огромна тема, какво според Вас е най-тревожно днес при подрастващите?

Благодаря за оценката, а темата наистина е огромна и много важна. Има много тревожни неща относно младите. В моята област – кино и телевизия оценявам като изключително тревожни следните фактори във възпитанието на младите хора. Търговските телевизии като сила на влияние изместиха семейството, училището, църквата. Никога преди традиционните български семейни, духовни и национални ценности не са оставяни на институции, които единствено мислят за печалба.
Младите гледат много филми с насилие по телевизията. В тези филми героите са хора на грубата сила и внушават нещо много опасно – проблемите в живота се решават само и единствено чрез насилие, а не чрез дебат. Проблемът има и второ ниво. И то е по-страшно от първото, защото ерозира нравствеността на много хора. Това е банализирането на насилието. Филмите привикват аудиторията към него. Постепенно те се превръщат в част от ежедневието, престават да будят негодувание и несъгласие. Вниманието се разконцентрира, сетивата притъпяват. А грубостта край нас всеки ден ескалира. Според професор Джон Гарднър: „Телевизията – както всяко друго повече или по-малко художествено средство за масова комуникация, е нещо добро /а не зловредно или празно/ само когато оказва ясно положително нравствено въздействие, като ни показва достойни за подражание примери, вечни истини, които си струва да се запомнят и благотворни възгледи за възможното, които да ни вдъхновяват и подтикват, към добродетел и утвърждаване на живота вместо към разруха или безразличие.“

А какво става не само във филмите, а около нас? Според правилата, установени в държавата, печели не умният, способният и образованият, а грубият примитив с бухалка и огромен черен джип.

Днес с тъга можем да констатираме, че България напомня нивото на взаимоотношения, характерни за първобитните племена от амазонската джунгла. Според д-р Клод Леви – Строс в племенната йерархия там челни места заемат най-здравите и силни представители на грубата физическа сила, които с тояга налагат ред. У нас на практика стана същото в сферата на икономиката. Процесите на трансформация, чиято цел бе да се създаде средна класа, бяха деформирани от т.нар. борческите групировки. Преди промените те са намирали убежище в спорта, толериран специално от бившата власт. Материалните белези на лукса, постигнат с лесно спечелени пари, бе крайната им цел. Без възпитание, образование и култура, без ценностна система и нагласа за духовни стойности, те се превърнаха в модел за поведение на много деца, изгубени в прехода, безвремието, сиромашията и липсата на ценности. В тяхното неоформено съзнание именно тези мускулести персонажи са знак за успех3. Докато тези „герои“ манифестират символите на гангстерския лукс, ще бъде много трудно да бъдат убедени децата, че ключ за успех е образованието и системният труд, а изкуството и културата са възможност за духовно извисяване. Децата на България станаха жертва на алчността, корупцията, политическото и културното късогледство през последните десетилетия. Цената, която младите трябва да платят, е непосилна и застрашава бъдещето на нацията. В публичното пространство този кардинален за всички проблем е интерпретиран и художествено обобщен в много български филми като „Светото семейство“ на Красимир Крумов, „Раци“ на Иван Черкелов, „Лов на дребни хищници“ на Цветодар Марков, „Източни пиеси“ на Камен Калев, „Подслон“ на Драгомир Шолев; „Стъпки в пясъка“ на Ивайло Христов; „TILT“ на Виктор Чучков; „Кецове“ на Валери Йорданов и Иван Владимиров; „№1“ на Атанас Христосков, особено гневния „Баклава“ на Алексо Петров; „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и т.н. Всичките тези филми не са шаблони и клишета, а изкуство, което по природа е нравствено. И не само те. Тези филми обаче стоят далеч от публиката поради липсата на киносалони и безразличието на телевизиите към българското кино. Вместо да ги показват и да приучават зрителите да си съчувстват и да уважават българските творци, масово медиите сринаха действителната йерархия на авторитети в обществото и ги замениха с някакви персонажи, които проф. Крикор Азарян наричаше: прочути нищожества. А от Макс Вебер се знае, че общество без ясна, отчетлива йерархия на авторитети е сган, в най-добрия случай маскирана сбирщина от някакъв карнавал.
Изключително тревожен е проблемът, че ние нямаме споделени ценности, на практика народът е силно разединен, а това стеснява хоризонта на развитие. Затова по-амбициозните младежи напускат държавата и търсят реализация в чужбина. У нас хоризонтът е много нисък и се свежда до крадене, корупция и партийно угодничене. Критицизмът като форма на обществено поведение и съществуване е заглушен, телевизиите рядко представят смислени хора, не поставят на дебат важни проблеми от нашето съществуване, а в 90% от случаите, когато ги поставят, водещите и гостите им не ги анализират, а банализират. Според мен тревожно е, че 15% от хората водят смислен културен живот, около 20% са потребители на масова култура – филми и литература, а останалите близо 65 са потопени в задушливата атмосфера на риалити форматите, затъпяващите сапунки и сериали, чалгата… Според мен базата на едно общество не са средствата за производство, както е формулирано от Карл Маркс. Ние видяхме, че у нас за 50 години на два пъти се сменя формата на собственост на средствата за производство и ние икономически все сме зле. И това е функция на сбъркания алгоритъм в мисленето на материалистите. Базата на едно общество това са религията, културата, образованието и науката. Само те могат да дадат качество на мисленето, да формират личности, от чиито среди да се формира по естествен път националният елит. За мен това е основната причина за окаяното ни състояние…

Защо регулаторните органи за медиите – телевизия, радио, вестниците и списанията, не „доглеждат“ голям брой продукции, спрямо тяхното ниво и отрицателния ефект, който могат да предизвикат у зрителите, слушателите и читателите?

Регулацията засяга единствено електронните медии, но по своя замисъл регулаторните органи не могат да се месят в програмното съдържание. А за съжаление у нас се харчи простотия, битово-телесна проблематика, агресия, която генерира омраза към различните… Сложна зависимост е общото образователно и културно ниво на аудиторията и е фактор, който е извън възможностите за корекция от страна на програмните директори. Картината продължава да бъде тягостна. На 27 септември 2012 г. по бТВ бяха изнесени смразяващи данни от изследване на Българската стопанска камара. Те гласят, че 500 000 души са неграмотни, а 1 500 000 души са с четвърти клас образование. Една трета от населението на страната. От телевизионна гледна точка те са ядрото на масовия зрител и следователно фактор, който влияе върху програмната политика.
Това е сериозен, бих казал, за сега непреодолим проблем на телевизионното програмиране. Програмата трябва да бъде адресирана до възможно най-широк кръг зрители, но дали ще привлече максимална аудитория е възлов конфликт за художественото ръководство на телевизията, програмирането и маркетинга. В ежедневната практика на телевизионното програмиране този проблем се свежда до елементарния критерий „харесва се, не се харесва на масовия зрител“. Това както е известно, не е естетическа категория, а персонална, емоционална реакция. Точно в този миг пазарната гледна точка надделява над естетическата и резултатът е налице – всяка вечер пред всички телевизионни зрители. Можем да заключим, че интересът на собствениците на търговските телевизии единствено и само да формират печалба оформи мощно и доминантно аудиовизуалния пейзаж на България.
Целта на телевизията се изкриви по посока не каква програма с какво качество ще произведе, а какво и как ще продаде.
Но философията на телевизията, нейният смисъл е да повишава нивото на информираност, образование и култура, способност за анализ. Поне според ценностите и стандартите на ВВС, на принципите, залегнали в европейските директиви, и в критериите по лицензирането на НСР2.
Телевизионните предавания трябва да разискват действително актуални проблеми от нашия живот, като включват всички обществени групи в публичния дебат и да откриват казуси, чрез които активно да стимулират развитието на общественото съзнание. Не да го отегчават и отблъскват.
Електронните медии променят ценностите, а ценностите от своя страна ще променят природата на нашето общество. Необяснимото е, че ние вече живеем и се развиваме в това променено общество, все още не сме в състояние да го дефинираме докрай.

Чалгализирането на българина тенденция ли е или обществено-икономическа закономерност? Как бихме могли да вдигнем обърнатата вече кола на българската култура?

Борис Айхенбаум бе казал, че един народ се унищожава само с култура. Не с оръжие. Ние се убиваме с огромната простотия на една субкултура, но тя се търси и харчи. Клипът се превърна в мощна индустрия и на практика е най-масово възприеманата телевизионна форма сред младежта. За клиповете на рап – изпълнителите и текстовете на техните песни може да се посвети цяло изследване. Клиповете на поп-фолк изпълнителките е триумф на първични страсти и дразнене на размножителни инстинкти. Млад мъж с потискащо тъпо излъчване стои, надул мускули, създадени с много усилия във фитнес зали, а до него полугола фолк певица с умопомрачителен силиконов бюст стене на три ноти желанието си той да ѝ направи всичко. Тези клипове издигат в култ грубата сила и първичните инстинкти, но внушават и модели на поведение.
Няколко телевизионни канала бълват такава продукция и я излъчват 24 часа в денонощие. 44% от младите харесват тази музика, дори ВВС ѝ посвети специално предаване.
Лирическият герой в такъв клип стои в интериор, чийто лукс крещи, и съзерцава своя мерцедес кабриолет на двора. Това е визуализираната мечта на мъжете с нисък социален статус от предградията, но и на внезапно забогателите – техният бит и душевност, надлежно визуализирани. Модел за успех на героите на нашето време. Внушението на тази продукция е, че жената е играчка, луксозен реквизит, която трябва да бъде красива и мълчаливо да изпълнява сексуалните фантазии на мачото. Схващане, което носи носталгия по ориенталщината, патриархалността и други взаимоотношения на семейно-племенно ниво от преди век. Необходими илюзии за масите, които телевизиите предлагат.
Проблемът може да се обобщи по следния начин. Във всеки един музикален клип доминира карнавализацията, спектакловото начало, които създават екранен образ на лирическия герой, който излива възгледите си в музикална форма. Разбира се, той е подчинен на зрелището като механизъм за привличане. Сред най-лансираните образци са клипове на Шакира и Мадона. Двете пресъздават свои сценични (екранни) образи, които са еквивалент на търговски бранд. Този образи имат една задача – да продадат музикалния продукт. И затова разчитат на атракцията, show изпълнение, скандализиращи костюми и ярък грим, ракурси, светлини – в крайна сметка, на високо качествено зрелище. В реалността нещата стоят различно. Шакира е посланик на добра воля към ООН и когато се появява в тази организация или посещава страни от Третия свят, се облича като милиони хора по света – прилично, строго, с вкус. Мадона е известна със скандалното си сценично поведение, но когато представя авторската си книга за деца, тя бе облечена като английска учителка от начално училище. Проблемът е, че за масовата аудитория сценичният образ е модел за подражание. И млади момичета подражават на това поведение на чалга-певиците в делника – скандални, предизвикателни, разголени, агресивни, на ръба на вулгарното. Защото за разлика от Мадона и Шакира, аз не откривам огромна разлика от скандалното им сценично поведение и това в обикновения живот. А повечето млади момичета нямат качествата и подготовката да разграничат зрелището от живота. Нийл Постман в есето си „Да се забавляваме до смърт“ е анализирал в детайли този феномен. Авторът поставя акцент върху нравствеността на посланията, които изпраща телевизията, и които формират модели на поведение, задавани на обществото. А те са прости – всичко да се карнавализира, да се превръща в shоw, в самоцелно забавление без смисъл – всеки ден, 365 дни в годината. Моделът на поведение, който задава тази продукция, е ясен – забавлявайте се, вместо да се замисляте. А резултатът е т.н. MTV generation, чийто modus vivendi е, че животът е забавление и нищо друго. Затова един от най-важните британски етични стандарти е този за подражателството. С влиянието на телевизията върху аудиторията се занимават много учени в САЩ. Британските експерти си дават сметка за феномена и въпреки, че не е възможно да се поставят рамки на младежките субкултури, те се представят от определен ракурс и специална гледна точка. Проблемът е на територията на психологията на възприятията и според мен все още не е изследван достатъчно.
В Интернет се пускат дори порноклипове, които разкриват реални сексуални подвизи на тези певици, телевизионни звезди и „прочие прочути нищожества“, според израза на професор Крикор Азарян. Желанието за публичност вече доминира над всякакви ценности, дори от най-интимен характер. Това се превърна в модел на поведение. Медиите с упоение разказват за сексуалните подвизи на незначителни жени и мъже. Техният живот минава по страниците на жълтите списания, като натрапват съответни модели на поведение. А те се свеждат до манифестация на силикон, фитнес, барове, скъпи коли и луксозни, макар и кичозни интериори, упражняване на съмнителни музикални дарби с песнички от четири тона, за което се плащат няколко хиляди на вечер. В резултат на подражателството през последните години най-ценният подарък за абитуриентките от фолк-целевата група се превърна силиконовият бюст. Постиженията на пластичната хирургия са спорни, но пораженията сигурни. Обезобразени са стотици момичета на 18 години.
Физическите поражения са по-малки от психическите. Внушението, че жената е обект – задължителен реквизит от играчките на богатите и силните, а не субект на собствената си съдба, е откровена дискриминация. За съжаление, у нас гражданското общество все още стои безучастно пред този феномен. Асоциациите, навявани от музикалните клипове, в повечето случаи са триумф на деструктивното, разрушителното, агресивното и неаргументирано отрицание или мечта за бърз материален успех с цената на всичко – достойнство, самоуважение, личен периметър на дискретност. Превърнати в клише, в масова продукция с компютърни, зрелищни ефекти, те създават начин на мислене и поведение. Никой учен-психолог няма да бъде в състояние да определи до каква степен на отстранение насилието се приема като игрова ситуация и до каква като модел на мислене, поведение и отношение към заобикалящата действителност.

Само печалбата ли диктува интересите на българските издателства? Защо не се издават български талантливи автори, без те да са принудени да си плащат? Кога ще реагират издателствата адекватно на пазара и кога ще започнат да плащат хонорари на български автори за бестселъри?

Не се чувствам компетентен, за да отговоря в тази област. Аз имам написани две книги за проблемите на телевизионния мениджмънт и за телевизионното програмиране и съдържание. Едната я издадох сам – продаде се, издадохме второ допълнено издание – приходите отидоха само за производствените разходи и за разпространителите. Втората ми „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ я издаде НБУ. Очаквах по-голям интерес по отношение на желанието хората и специалистите да научат повече за това, което гледат по четири часа всеки ден и което телевизиите извършват с децата им и със самите тях…

Има ли начин предварително нагласените литературни конкурси да станат по-обективни, безпристрастни и почтени спрямо истински талантливите участници в тях?

Всичко опира до качествата на личността. Пак ще повторя, базата на едно общество са хора с изградена ценностна система; етични, с чувство за лично достойнство и изострени сетива за справедливост. Личности, които поставят общественото служене над личните си интереси. Както е казал Ерих Фром – хора, които са избрали да бъдат, а не да имат. За съжаление, ние имаме критично висок коефициент население с нагласи за азиатско раболепие и манталитет на ратаи. Включително и т.нар. от мен интелектуални прислужници.. А конкурсите се превърнаха в част от безкрайния карнавал, в който се лутаме от десетилетия…

Къде според Вас е изгубен ключът за направата на хубаво българско кино?

Всеки сам търси таланта в себе си. Имаме много хубави филми – документални и игрални, но те няма къде да се видят от публиката. „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Светото семейство. Нина и Мариян“ на Красимир Крумов издават огромен талант, висока социална чувствителност, универсален хуманизъм и ясна позиция на авторите… И не са само те…В моята книга много място съм отделил за проблема за програмирането и показа на българските филми по кината и телевизионните екрани. Проблемът е, че без възможност за създаване на българска аудиовизуална индустрия и култура се самоунищожаваме като народ в социо-психологически, културен и исторически аспект1. От гледна точка интересите на нацията са необходими финанси за духовно съхранение и развитие. Проблемът не е в парите като самоцел, а във финансите като стратегическа инвестиция в бъдещето. След промените у нас механично бе възприет монетарният модел, който по типично балкански маниер бе свит до възможността всичко да бъде продадено. Преди повече от половин век Андре Малро – първият министър на културата в Европа, обявява, че картината „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи не се продава, защото няма цена. С това ясно поставя разлика между цена и стойност в изкуството. Цената е търговски израз на много преходни величини като общо културно ниво на обществото, неговите финансови възможности, пазарна ситуация, финансова (не)стабилност. Стойността не се променя. Картината е една и съща през вековете, променя се публичното и експертно отношение към нея. Въпросът с българските филми е по-сложен – как българите ще се научат взаимно да се разбират, опозна
1. България ще остави твърде малко аудиовизуални културни следи за историята.
ват и си съчувстват, след като телевизиите не им предлагат българска продукция в достатъчна степен? Зрителите няма как да разберат и да съчувстват на Нина и Мариян, на Доката и Дебелия, на Хани, Спейса, Бети, Лимката, Ицо и Георги, 45 годишната Тони, Джоре и Коце, на Аве и Камен и толкова много други български деца – клетници в миманса на антихуманни отношения, наложени в имитативния преход, наречен демокрация, а всъщност гарантирано разширение на пазара на глобално свръхпроизводство на ненужни стоки и услуги и транзитиране на финансови капитали натрупани по полукриминален начин в офшорните зони. По законите за бърза печалба и волята на програмните директори на телевизиите обаче зрителите страдат за Фикрет, Инджи, Зейнеб, Анхела, Изаура, Мария, Игнасио и т.н... Проблемът е, че собствениците, та дори и ЗРТ разглеждат телевизиите единствено като предприятия, чиято цел е да добиват печалба. А цената я плаща цялото общество… Телевизиите като социокултурни институции трябва да имат обществена мисия. В очите на Европа именно телевизиите са инструмент и елемент на демокрацията. Можем да заключим, че интересът на собствениците на търговските телевизии за печалба оформи мощно и доминантно аудиовизуалния пейзаж на България. Тягостната констатация е, че целите на търговските телевизии се свеждат до простото търговско правило – какво и как ще се продаде. Според Лестър Търоу: „За пръв път човешката култура и човешките ценности се формират от максимизиращи печалбата електронни медии. Никога досега обществата не са оставяли изцяло на комерсиалния пазар да определя техните ценности и ролеви модели. Медиите се превръщат в светска религия, на практика изместваща споделената история, националните култури, истинските религии, семействата и приятелите като основна сила, която създава нашата умствена картина на действителността. Дали телевизиите са контролирани от един човек или от група хора? Те просто доставят това, което се продава. Онова, което се продава, са скоростта и моменталното удовлетворяване – телевизионните зрелища трябва да приключват за тридесет до шестдесет минути, филмите – за два часа; и едните, и другите преминават много бързо от епизод към епизод. Индивидуалното потребление се възвеличава (както в „Как живеят богатите и прочутите“) като единствен прицел за личната амбиция – индивидуалното осъществяване става единствената законна цел. За телевизионния герой смъртта и всички реални ограничения не съществуват; няма нито дълг, нито жертвоготовност, няма роля за обществото, няма общо благо; всяко поведение се описва като законно; приема се, че не действията, а чувствата демонстрират ценности. Под натиска на един посредник, който не вярва, че готовността да чакаш има някаква стойност, процентът на хората, които вярват в ценността на усилната работа, само за десет години е паднал в пъти. Разрушаването на миналото и елиминирането на социалните механизми, които свързват опита на даден човек с опита на по-ранните поколения, в края на двадесети век представляват един „зловещо мистериозен феномен“. В света на медиите никой (с изключение на ченгетата и търговците на наркотици) никога не работи. Телевизионният свят е свят на консумация без производство. Не е нужно в миналото да е било направено нещо, за да се породи консумация в настоящето; нищо не е нужно да се прави в настоящето, за да се гарантира консумация в бъдещето. Капиталистическата и телевизионната култура се съчетават отлично, тъй като и двете са заинтересовани от правенето на пари. И все пак техните ценности не съвпадат. Едната трябва да има известен поглед към бъдещето. Другата не вижда никакво бъдеще, което да си заслужава жертвите. Единственият начин да се измени съдържанието на медиите е да се убеди гражданството, че нещо, което сега се смята за скучно, е всъщност вълнуващо, а това е много трудно да се направи. Знам колко е трудно да убедиш хората да изгледат един документален филм от началото до края, защото това изисква интелектуално усилие от тяхна страна.“ Тези редове от книгата му „Бъдещето на капитализма“ се отнасят до телевизиите в САЩ, но са валидни и за България.

Пожелайте нещо на читателите на сп. „Антимовски хан“!

Да бъдат живи, здрави и щастливи, защото като читатели на „Антимовски хан“ попадат сред хората, които водят културен живот, а не вегетират пред телевизорите.