Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЧИФЛИКЪТ КРАЙ ГРАНИЦАТА на сцената на Драматичен театър <Йордан Йовков> "

ЧИФЛИКЪТ КРАЙ ГРАНИЦАТА на сцената на Драматичен театър <Йордан Йовков>

Павел Павлов

Режисьорски тълкувания


Исьоренският чифлик у Йовков е въодушевено същество. И като всяко въодушевено същество, той има памет, пазител е на спомените. В този смисъл той е едно от действащите лица в тази драма.
Чифликът е край границата, но се оказва на самата ГРАНИЦА. Ето това е една от скритите подводни реки в творбите на Йовков. Наглед всичко наоколо изглежда спокойно под мекото есенно слънце. Не всички действащи лица усещат бученето на подземните реки, докато тътенът достигне неподозирани предели и не избликне в клокот на повърхността, превръща се във въртоп и угробва човешки съдби.
Чувството за ГРАНИЧНОСТ носи онова драматично напрежение.
Нона е сред онези герои, които не само долавят подземния тътен поради своята свръхчувствителност, но и сред онези, които стихията ще повлече и отнесе. Тя умее да провижда като езичница напора на събитията, които се надигат над довчера спокойната и мирна равнина, но ги разчита и в тревожните звуци на изсъхналия генгер, предвещаващи не само настъпващата есен, а и нещо друго, небивало.
Грешна и свята в любовта си, хубавата жена у Йовков е повторение на рода и миналото и винаги е в дълбоко единение с природата. У нея се борят двете начала и я правят грешница и светица.
Нона слуша всичко, което ѝ разказват за нейната майка и две сили – езическата и християнската, борили се в душата на Антица, я хвърлят в двете крайности. Това я прави грешница и светица едновременно.
Божият свят с доброто и хармонията са правечни. Затова и Нона се радва на слънцето и се усмихва. Радостта и усмивката са израз на тая съзидателна сила и хармония в света. В нея се хармонизира всяка дисхармония, грях, мъка, идещи от тъмната езическа стихия.
Вътрешната нравствена борба – „кое е добро и кое е зло“, я отвежда към осъзнаване на страхотната, необятна сила, която е тласкала майка ѝ, тласка и нея – дъщерята, и я кара да изтръпва пред невидимото и пред смъртта. Но видимото, външният хубав свят, слънцето, небето, туй, което виждат очите ѝ, е отново зов на инстинктите ѝ към живот, към „лекомислието“ на Антица.
Нона изпитва самовнушението за посещение на душите на умрелите, защото носи дълбоко в себе си противоречията на майчината натура – двете предвечни противоположни сили в душата на човека. Но от двете винаги побеждава светлата добра сила, хармонията на природата, в чиито обятия се възвръща отново жизнерадостта ни, благодарността към Този, който ни е създал и побеждава всичко тъмно и грешно. Възтържествува всепобедната чистота и невинността на битието, на Божията всемогъща воля за щастие и светлина.
Грешница и светица едновременно, Антица е символ на творческата сила на Природата-майка, отдето извира и съдбата на хубавицата-жена: красота, доброта, щастие, отдаване и оплождане. И у нея вечната съзидателна хармония иде от дисхармонията на езическата стихия: хубавица-грешница-светица.
У Нона любовта е единение с природата и света, религиозно-поетическо вдъхновение за самопожертвование. Това е тържеството на езическата любов, светата, предвечна оплодителна сила на битието – щастливото материнство на земята. Затова тя е цялостна единна натура – грешница и светица – с трагичен край.
„В съчетанията на контрастите по-рязко изпъква същината на нещата“ – заключава Йовков. Но законът на привличането събира противоположностите. Иронията на съдбата възправя Галчев и Нона един срещу друг. Бедният офицер, който трябва да се грижи за овдовялата си майка и невръстната си сестра, сиракът на свръхсрочния фелдфебел, загинал в касапницата при Чаталджа, и богатата чифликчийска щерка, годеницата на чужденеца. В обаянието на Галчев има нещо от младия Йовков. Фаталната им среща, в която той я възприема като „самодива на житата“, ще отведе и двамата до смъртта – той ще падне от „свой“ куршум, тя ще прекрачи по своя воля в отвъдното. Тяхната любов е обречена. Затова и двамата се втурват в нея задъхани, сякаш за малкото им отредено земно време да изживеят вечната любов.
Социалният бунт на селяните не пита нито Галчев, нито Йосиф за неясните им отношения с господарската щерка, с дъщерята на „кожодера“, въпреки че е дъщеря и на Антица – „майката на селяните“. Тая нежност и човещина е вече извън морала на разбунтувалите се ратаи и слуги. Но този народ от вековни ратаи и слуги не е способен да прави политическа и социална революция. Той е дребнособственически народ и прави всичко на дребно, за себе си – „нас си да гледаме“.
Гробът на Галчев е оплакан от майка му и Нона. А другите – безкръстните на хората от народа – ратаи и слуги на чифлика, сварили само да се простят с майките си, които ще ги оплакват сами.
Заветът на Антица се изпълнява, но не чрез подаряване, а чрез изкупуване земята на чифлика, която Бог знае кога ще изплатят. Нищо не остава от чифлика, освен трите гроба: на чорбаджията Манолаки, син на овчари, на хубавицата „грешница и светица“ Антица и на Нона, „самодивата на житата“. Гробът на Галчев ще остане в селските гробища, защото и той е един обикновен слуга на Държавата.
Събитията в творбата нямат само реални причини, а и свръхестествени, иреални. Всичко тъй се нарежда, сякаш едно Провидение държи съдбините на героите в общ възел, който ще трябва с общо правосъдие да бъде развързан. Йовков предпазливо разбулва тази двойственост, но тя се чувства като едно свръхестествено съвпадение, намеса на някаква невидима сила и съдба, която ги връхлита. Тъкмо в това раздвоение е „чудото“ у Йовков.
Случайност у Йовков няма. Тук се борят вечно две сили – разрушителната езическа и съзидателната християнска, хаос и порядък, зло и добро. И Нона трябва да съгреши с Галчев. След като е отприщила езическото начало и инстинктите си, сега трябва да заговори у нея християнското начало, съвестта, чувството за доброто и злото.
Ето тия две начала определят вътрешния живот, конфликтите и композицията на творбата. Това е ЕЗИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ – религиозно християнски осмислен. Цялата психология и темперамент на всеки Йовков герой не остават само в реалния свят и реалистичния план, а придобиват своето обяснение и оправдание в религиозно-мистичния им смисъл и план – борбата между доброто и злото – основата на битието.
Защото магията на Йовковите творби е в това, че в реалния селски декор той не се вторачва в бита. Той изследва битието.
Йовков рисува личното, реалното с цялата му конкретност и релефност, но ни кара да надзърнем и съзерцаваме и мистичното. Чрез видимото да прогледнем в невидимото, чрез външното – във вътрешното, чрез временното – във вечното. Затова неговите образи имат характер на символи, а неговите събития – на легенди и митове. Тъй възвежда действителността в легенда и мит, а мита, легендата възвръща към действителността – обратно. НЕОБИКНОВЕНОТО Е ОБИКНОВЕНО.
Нека обобщим, че похватът на Йовков да мотивира героите си по пътя на истината, навика, завета, обичая, наследствеността, подсъзнателните сили, а не по пътя на разума, убежденията, идеите, теориите, го прави голям художник-реалист, дори когато идеализира и мистифицира. Ненадминат е при описание на първичните инертни сили, които определят живота, психиката и съдбата на своите герои. Той следва някакъв музикално-симфоничен начин на мотивировката на действието и постъпките на действащите лица все по пътя на инстинкта, навика и подсъзнанието. Като автор той събужда най-дълбоки чувства у своите герои в мигове на отчаяние и безнадеждност, в безизходица, за да изтръгне омрачената и страдателна душа от онова, за което е създадена – това е първият светъл, съзвучен акорд на основния мотив – патосът от труда, чувството за Бога. И тутакси ще заглъхне, за да изпулсира човекът-герой в дисхармонична посока – към греха, към пропастта, дето трябва да падне, за да излезе от нея прероден с присъщото му светло епическо чувство на любовта и смирението. Така реалното се възвежда към идеалното. Тукашното, видимото, красивото привързва и заробва; отвъдното, невидимото, глъбинното развързва и освобождава човека. Затова там, където в творбите му има смърт, няма ужас от нея. В смъртта си Антица и Нона се сливат. Сблъсъкът на романтичния свят със суровата действителност е трагичен, но по Йовковски просветлен. Смъртта е граница – начало и край на трагедия. И ако рисува миналото, то не е само заради това, че по-добре го познава и не защото го предпочита пред съвременността. Той превръща сегашния момент така, че миналото започва да се схваща като бъдеще. Затова остава връстник на всички поколения.

Момент от представлението

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево