Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ОТ ДЪЛБОКИЯ ДЖОБ НА СУКМАНА…"

ОТ ДЪЛБОКИЯ ДЖОБ НА СУКМАНА…

Никола Радев
През 1973 г. завършва литературния институт „Максим Горки“ в Москва. В продължение на седем години служи във военноморския флот и параходство „Български морски флот“ като първи помощник-капитан и плава във всички райони на света. После работи като журналист и книгоиздател.
Десет години е бил директор на издателство „Профиздат“ и осем години — на издателство „Земя“. От 1999 до 2003 г. е председател на Съюза на българските писатели.
Никола Радев е автор на 14 книги в общо 29 издания в България. По-значимите измежду тях са: „Истина без давност“, „Когато господ ходеше по земята“, „Маримани“, „Море на вторите бащи“, „Няма мъртва земя“, „Седем ключа на вода“. Има преведени книги на немски, унгарски и руски. През 2006 г. печели литературна награда на страните от ОНД „Михаил Шолохов“, с което става първият носител на наградата от страна извън общността.




Като насън ми е: летен архангел Гавраиил, мама е варосала стените, а пода – замазала с кафява пръст и говежда тор. Баща ми е заклал шилето, курбанът къкри в харанията още от сутринта. Към обед дворът вече е пълен с разпрегнати каруци – дошли са на сбор лелите, осемте таткови сестри. Аз трябва да мина и на всяка от тях да целуна ръка. След целувката ръката се пъхва в дълбокия джоб на сукмана и вади от там я шепа орехи, я ошав или паричка. Бързо я грабвам и сигурно още тогава съм се досещал, че хлябът се изкарва по два начина: с труд или с целуване на ръка…
По икиндия, тате вече пийнал, разнежен – нали съм кръстен на баща му, което значи, че царската фамилия няма да се затрие, – ме хваща за ръка и ме води на сбора в корията. На сбора – пъстър народ от близките села. Мъжете, оковани в шаяк, жените в алени сукмани, с морави роби, по които блестят пайети, с копринени кордели в плитките. Напевно подвикване, кикот в шепа. И сергии, сергии. По тях накамарени джобни ножчета, огледалца, хармонички, мяукащи „котета“, свирки, захарни петленца, книжни фунийки. Духнеш във фунийката, изскочи шарена змия с червено езиче, спреш да духаш – прибере се…
Тате, който общо взето е стиснат човек, подпитва: „Туй да ти купя?“. „Тц.“ „Онуй да ти купя?“ „Тц.“ Явно още тогава съм нямал вкус към кича. „Какво да ти купя тогава?“ Обърнал съм се – насреща брезентова палатка, под нея две големи бъчви и мъже с халби в ръка. „Вино!“ – казал съм тогава. Още на четири години съм бил настроен срещу вещоманията и съм мислел повече за душата си… Но това е първото разочарование, което съм нанесъл на баща си. Едва сега разбирам отчаянието в пророческите му думи: „От това човек няма да стане!“
Тия думи са напирали и зад моите зъби, когато се е случвало да се изправя срещу някое от децата си… Тате се оказа прав, но впоследствие разбрах колко трудно се възвръща веднъж загубеното доверие. Още тогава той прехвърли надеждите си върху по-големия ми брат. Пращаше ни да пасем овците. Бате, облечен в доверието на баща ни, се прояви като истински ръководител – полягваше на сянка и единствените му движения през целия ден бяха да си пъди мухите и да се тътре подир сянката, щом тя се измести. Аз търчах да завръщам овцете, до кладенчетата за вода и въобще вършех чирашката работа – комай цял живот това и правя. Както потръгне…
В стадото имаше едно въртоглаво кочле, пубертетче. Чукахме с бате слънчогледови пити и с очуканите го замеряхме. Но веднъж то се ядоса, наведе рога, засили се и – право върху мен! Изби ми предните зъби. От тогава знам, че с пубертета трябва да се съобразяваш, още повече че напоследък той се разтегли – започва от предучилищна възраст и завършва към края на следдипломната квалификация… Вече внимавам, не останаха зъби за избиване.
Когато бях на пет години, в село откриха лятна детска градина. Кака ми, тогава десетгодишна, се зае да ме води там, та и тя да си поиграе с куклите. Не ща и не ща. Що бой ме би под една черница! Въпреки това не отидох в градината да играя, но от тогава свикнах на бой и съм все вън от играта. Поначало игрите са ми чужди и се пазя да не участвам в тях, макар и да си тегля от това. Но знам: покрай тебе и заради тебе често други си оправят играта…
Веднъж, пак по това време, с бате бяхме хванали три бели котета. Пред хамбара, където бе вързан Шаро, моят приятел, бе оставена печка-машинка. Ние вкарвахме котетата през вратичката ѝ, те жално мяукаха, но изпълзяваха по долапа и се показваха през отвора за кюнците черни. Заливахме се от смях… Изведнъж кучето се нахвърли върху мене – и досега глезенът на десния ми крак пази белези от зъбите му. Тогава научих, че жестокостта и тиранията винаги се наказва. Жестокостта разделя приятелите, понякога събира враговете. Така пред очите ми куче и котка станаха приятели…
Зимата е единственият сезон, който ме връща в детството. Там някъде, в неговата райска градина, баща ми разрива снега всяка сутрин, аз се събуждам от простръгването на лопатата в плочите, изпълзявам от чергата по ризка, провирам глава между железните пръчки на прозореца и залепвам чело на стъклото, дъхам в него. От дъха ми ледът омеква и аз го чегъртам с нокът, правя си малко кръгче, през което виждам двора, биволицата, която дъвче ластуна и ме гледа с огромното си черно око, а от ноздрите ѝ избива пара като от локомотив; виждам и пъстрия петел как важничи около кокошките, тревожи се за тяхното целомъдрие. Дочувам гласа на мама – вика ме да се облека, да не настина. От съседната соба мирише на пилешка каша с джоджен, а край печката, върху чердже лежи слабичко шарено агънце – родило се е на съмнало, майка му го е облизала, засукало е, но силицата му още е крехка и тате го е донесъл да се постопли… Споменът ми е мил, разнежва ме и ме връща в онова безметежно време, когато тревогите ми и страховете са чезнели от мене само от лекото докосване на мамината ръка… Сега е друго, сега знам, че животът ми от детството отдавна и безвъзвратно е разрушен от другия живот, който съм водил след него…
А един от първите ми трайни спомени са червеноармейците на 8 септември 1944 година. Селото се е скупчило край чешмата, мама ме е вдигнала на рамо. Танковете, които идат от Добрич, преминават обкичени с цветя. Спира танк, скачат засмени прашасали солдати, подават им дини, круши, грозде. Помня и друго: в нашата къща са настанени за ден-два жени с лъскави пагони. Бате ме хваща през кръста, повдига ме към прозореца да ги видя. Интересът ми към жените не е от вчера… Изведнъж прозорецът се отваря, синеока северна красавица ме грабва, от очите ѝ бликват сълзи, целува ме тя, грабва ме друга, после трета… Когато след малко излязох на пруста, държах полата на пелената си, а в нея – мармалад на резенчета, марципанчета. Колко щастливо завърши първата ми среща с жените и как диво ме помами след туй да изпотроша години време подир тях, а сладките марципанчета все намаляваха и намаляваха…
Морето също ме полъга, та и там прахосах седем години, въпреки че носех обица на ухото си – на два пъти съм се давил. Първия път – в кочината. Мама занесла кофа вода на прасето и се прибрала вкъщи. Да гледаш в чинията на съседа си не е толкова атавистично. Веднага съм се покатерил на плета, любопитството ме теглило, загубил съм центъра на тежестта и съм забил глава в пълната кофа. Прасето пило, пило, водата намалявала, освободила носа ми да дишам… Така прасето става мой спасител. Разбира се и него не го е отминал ножът по Коледа – често и спасителите имат незавидна съдба… След няколко години ме пратиха на лагер в „Карантината“ край Варна. Нагазих водата, а кога съм отървал дъното, не помня. Извадили ме, отръскали, дошъл съм си. Едва след много години, когато кръстосвах океаните и ме лашкаха ураганни щормове, на няколко пъти изпитах като животно страх от морето. Поне си признавам, ако не друго. Защото съм човек с крайбрежно възпитание и морски характер.
Със зор завърших вечерна гимназия. Успех – 3,32, да те е срам. Бях дребно човече, шинелът ми стигаше до глезените, а учителите – безмилостни. Един първи срок завърших с девет двойки при единадесет учебни предмета. Не гимназия, а бастилия! Срещу бастилията – колоездачното ателие на бай Алекси Николов, царят на педалите. Само дето не спях там. Мадам Кизова, стара мома с френска прическа, се смили над мен, защото беше куца. Докато ми разтягаше като мекица ухото, най-дискретно ми пошепна да науча откъса „Льо пти шоз“ от учебника, ще ми пише тройка. Почти щях да го науча, но отидох у тях и въпреки че бях дребосъче, нацепих ѝ дървата за зимата, писа ми тройката.
Лежах дълго с воден плеврит в противотуберкулозни болници и изтърпях осем пункции. От самотата на физическото страдание човек съзрява бързо, помъдрява – жалко, че не съм го казал аз, но затова пък го опровергах. Вечерта, преди да си пререже вените, съседът ми по легло ми подари едно томче. В него прочетох писмата на Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска, прописах стихове. След две години пристъпих прага на Варненското военно окръжие, сякаш пристъпвах към сцена на литературно четене – до повиквателната в джоба си стисках бележник със стихове. Но още същия ден ни остригаха, старшината на ротата ни прибра дрехите, вкара ни в банята на флотската база и оттам излязохме матроси-новобранци. След това започна строевата подготовка на плаца, тактическите занятия с противогази и карабини по баирите на Аспарухово, отвори ни се апетит – дори макароните ядяхме с хляб. Все още тайно пописвах, но в представата ми поетите бяха все с буйни коси – категоричен признак за наличие на талант, а аз стриган нула номер… Тогава реших да премина към прозата. Това решение ще да е било дълбоко обмислено, защото и до днес, вече двадесет и шест години след това важно събитие, продължавам да се занимавам с белетристика и бавно да лисея…
В школата за корабни радисти някой от матросите бе получил колет: курабии, наредени в кутия за обувки. След като изядохме курабиите, взех кутията, инсталирах в нея електрическа крушка с фасунга и шнур, пробих ѝ дупчица с молив. През нощта, когато другите заспаха, сложих кутията до възглавницата си, включих щепсела в близкия контакт – от дупчицата бликна снопче светлина, колкото да освети половин страничка, и ето – писателското бюро бе готово!...
Така за около две седмици върху коравата възглавница изписах със ситен почерк една тетрадка и я изпратих в „Български воин“. Попаднала на писателя Станислав Сивриев.
За какво се разказваше в тази тетрадка? За това, че трудно се става войник, че писмата все се бавят, а понякога тези, най-чаканите, на влюбените момичета, въобще и не идват. Разказвах за другарите си от ротата, за взводния командир и мичмана, за омразата си към отдельонния командир.
Минаха се няколко месеца, бях забравил за тетрадката и мукавената кутия. Но неочаквано ме извикаха в комендантството. Когато ме събуди матросът – почивах след нощна вахта, станах и мърморейки, тръгнах след него. Щом влязохме в комендантството, почнах да се разсънвам – в стаята, в която влязохме, освен дежурния офицер имаше и един цивилен. „Цивилният“ ме огледа хитро, хитро, засмя се, стана, прегърна ме и извади от джоба си малка спретната книжка, подаде ми я. На бялата корица бе нарисувано момиче, а в нозете му като разпиляна синя слама – море. Прочетох си името отгоре, заглавието „Матроска обич“, усетих как за миг кръвта се отцеди от главата ми, а после нахлу с топъл шум в слепоочията… Ние, моряците, сме народ със стара слава, уж сме свикнали с нейните приятно-сладки убождания, но тогава усетих как баретата ми отеснява, попипах я внимателно, защото имах чувството, че се е превърнала в ореол… Не се и досетих, че писането е упорит самотен труд над белия лист, че е свързано с огорчения и кратки възторзи. „Цивилният“ се радваше повече от мене, запознахме се – беше Христо Минчев, редакторът на книгата.
Командирът ми капитан-лейтенант Кабакчиев, ме пусна веднага в градска отпуска. Тръгнах по булевард „Ленин“ – Варна отведнъж ми се стори друга. На витрината на книжарница „Н. Й. Вапцаров“ видях наредени двайсетина мои книжки, една от тях отворена, вижда се снимката ми. Наоколо гъмжеше от хора и аз не посмях да спра и да ги погледам. След три часа, когато „движението“ намаля, застанах пред витрината почти като класик, излязъл от читанката и облякъл матроска униформа. Но скоро след това службата ми показа и нещо друго: колкото и да изглежда близко, хоризонтът е безкрайно далече, както е далече и голямата литература, и за отплаването към нея е нужен мощен кораб и издръжлив екипаж.
Досега съм издал десет книги и на всяка от тях съм се радвал, но споменът за онова щастливо време, когато можех да сложа на корицата матроска снимка, си остана незаличим.
През пролетта на 1968 година в една варненска сладкарница Живко Сотиров ми каза, че щели да изпращат студенти в Литературния институт „Максим Горки“. На две чашки коняк „Екстра“, с лимонче и захарче, написахме молба до Съюза на писателите – да бъда изпратен там студент. След две седмици ме извикаха в София. Поетът Анастас Стоянов, главен секретар на Съюза, ми каза, че съм най-сериозният кандидат, да се стягам. Дори ме запозна с Радка Тодор Г. Влайкова, която беше в кабинета му. Старицата ми се усмихна мило и аз приех тази усмивка като благословия на мадоната.
Но през август отидохме със Станислав Сивриев на улица „Ангел Кънчев“ 5. Оказа се, че документите ми се загубили. Богдан Глогински, тогава референт в Съюза, тръгна да ги търси. Не ги намери, но ги търси дълго, както се търси игла в купа сено. Сивриев кипна, прегази секретарката и влезе при секретаря по прозата Николай Хайтов. Каква родопска приказка си казаха двамата и до днес не знам, но Хайтов пожела да ме види. След виждането с един телефон уреди преводачка и за една нощ преведоха новелата ми „Не се сбогувай“, изпратиха я със самолет в Москва. Подир седмица дойде телеграма, че съм приет…
Още на първото семинарно занятие ръководителят ни Сергей Залигин поиска всеки да каже нещо за себе си. Бяхме двадесет и двама – млади, видели имената си на едва-две книжки, с очи, замъглени от закана срещу литературата – това страшилище, в което са се отъркали много като нас. Сега се опитвам да видя и себе си, и другите – ще да сме били като телета-даначета, вързани край купа сено…
Всеки стана и разказа: от къде е, кое познава най-добре, какво пише. Толкова се мъчехме да бъдем скромни, а се „натрупаха“ петдесетина ненаписани шедьоври, с които трябваше за няколко години да опресним световната литература.
Сергей Павлович се окашля възглухо, благодари ни и рече:
— Ще бъда щастлив, ако от тази зала излязат един-двама писатели!...
С това започнахме спринта, а подир пет години на финала стигнахме осем души. Залигин разгони останалите. Освен другото, той ни приучи да се отнасяме с отговорност към своята работа.
Едно от хубавите неща в института са неговите преподаватели – видни съветски писатели и литературоведи. По време на моите студентски години на булевард „Тверски“ 25 бяха Владимир Лидин, Лев Касил, Фазил Искандер, Лев Ошанин, Лев Озеров, Евегий Долматовский, Виктор Розов, Александър Коваленко, Сергей Наровчатов, Юрий Трифонов, Егор Исаев, Борис Бедний, Евгений Винокуров, професорите Михаил Ерьомин, Александра Динник, Тахо-Годи, Водолагин, Кирпотин, Исбах, Татяна Архипова. На всекиго от тях дължа по нещо.
Младостта си е младост – аз и моите еднокашници бяхме пристигнали в многомилионната Москва изпълнени с творчески планове, за реализацията на които са нужни поне три живота; със самочувствие, което може да се дяла в гранит и да се поставя на пиедестал. Но за пет години страстите прекипяха – наред с теоретическата подготовка нашите преподаватели ни учеха да не се плашим от гениите, а да спорим с тях вежливо. Е, това не го научих и никога не захванах спор с тях – те са безспорни. Затова пък с колегите понякога се ядем един друг…
По мое време в по-горните курсове се учеха Николай Рубцов, Борис Примеров, Юрий Кузнецов – поети, добили широка популярност. В нашия курс бяха Иван Евсеенко, Георгий Бажинов, Надежда Кондакова, Светослав Рибас, Хаджи Расим, Бангуолис Балашавичюс, Гащан Агнаев, Анатолий Данилченко – все силни имена в младата съветска литература. Още тогава те знаеха много за човека и е обяснимо: споменът за войната е още жив; грандиозното строителство върху развалините; огромните разстояния, които сега се преодоляват лесно и за часове те сблъскват с невероятни съдби, характери, страсти; коренно различните климатични пояси с величествено неповторимата природа – всичко това е житейски материал, който се превръща в литература, стига да имаш сърце и очи. А те имаха.
Всяка година, няколко дни преди Девети май, с друг мой състудент – Анатолий Данилченко, отивахме в Информбюро да пита той за баща си, от когото бе останала само една бланка с написаното в нея: в бой за социалистическата родина, верен на воинската клетва, проявявайки героизъм и мъжество, безследно изчезнал… След това с Толя се връщахме в общежитието, отивахме в стаята му, изваждаше бутилка „Особая“, наливаше в чаши. По лицето му, побледняло и стегнато, не трепваше мускул. Поглеждаше ме със сивите си очи и прошепваше: „За татко!“ Пиехме в „залп“ – до капка. За паметта на храбрия съветски солдат Борис Данилченко, положил бели кости на бойното поле. За нас, които знаем войната от гладното си детство и книгите. За децата ни, които ще поемат дълга тя да си остане в книгите.
Книгите!... Винаги ме е удивлявало следното: четеш книга, писана преди петдесет-сто години, писана на другия край на света, на чужд, много рядък език. Преди пет века. И написаното в нея те разсмива, ако е смешно, или натъжава, чуждата мъка става и твоя мъка. Тя събужда в тебе състрадание, неусетно отронваш сълза, буца засяда в гърлото ти и гняв се надига в тебе, жаждата да се бориш, да защитиш слабия и унизения, да опазиш устоите на собствения си живот. Как става това? Как бариерите на времето и пространството, на езика, изчезват и през тях се пренася човешкото благородство, как словото от преди много, много години ти действа така, че онова, което е описано, като че ли става сега пред тебе? В какво е магията: пишещият да закодирва върху белия лист някаква особена духовна енергия и мъртвият лист да я акумулира завинаги? И независимо от времето и пространството, при досега с човека тя отново да започва да излъчва енергия. Колкото по-слънчева е тя, толкова нейният автор е бил по-талантлив. Значи Словото е дадено от Бога. Словото е Божествено!
Животът е стар, проблемите му са вечни: любов и омраза, раждане и смърт, борба за хляба и за душата. Това е. Променяме се ние, променяме отношението си към тези проблеми.
Преди години, в Танзания, нейде на двеста километра от брега, край град Морогоро, сред нажеженото сизалово поле, под навес, покрит с палмови листа, видях стар негър. Той седна, намести се, съсредоточи се, придърпа дъсчица, одуха я, сложи я отпреде си, извади шепа монети и почна да ги брои. Сепнах се – така баща ми броеше пари. Сиромашията навсякъде е еднаква. На сиромаха богатството са децата. Откакто чух тия думи, гледам спокойно на живота, удобно ми е.
Излязъл съм от родното си село Левски на тринадесет години и оттогава живея в град. Девет години отсъствах от България, пътувах по света като моряк, живях живота си. От всичко, което е минало през главата ми, най-много съм мислил за Родината. А какво е Родината за човека? Това е селото му, родителите, братята, децата, приятелите. Така се връщам при дълбоките джобове на сукманите на лелите, за да не забравя как се изкарва хлябът; при баща си, за да оправдая децата си; при белите котета, за да помня, че човек е свободен, когато не завижда и не заробва други…

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево