Мария Пеловска

Откъс от романа „Трева“, който предстои да излезе


Не само Лястовиче пиле, ами и много жаби има в селото ни. Едните си обитават едното си пространство, другите другото си пространство. Жабешкото пространство е водата на Реката, тинята край водата, тревата край Реката и от време на време Парка на бай Кольо Бозата. Туй, последното, е, когато Реката пресъхне през лятото и те, като циганите започват своето Велико преселение.
Тръгнат някоя вечер Жабите, след дълги, дълги препирни, защо ще е пресъхнала Реката? Кой е виновен за тази работа, защото хич не е малка работа да пресъхне Реката. Кой от жабешката управа не си е свършил работата, че дъното на Реката и тинята край Реката тъй са се нацепили от сушата, че като скочи някоя жаба и не дай си Боже се заклещи кракът ѝ в някоя от пукнатините – заклещен остава. Седи си и се пули жабата, заклещила крак в цепнатината на напуканата тиня, пари ѝ, горката, на корема, щото тинята се е нагряла като в пещ и смятай, като гореща керемида е, ама какво да направи. Напъва се, напъва се и по някое време как, тя си знае, събере сили да отскочи и толкова – измъкне се.
Та, надигнат се някоя вечер Жабите и започва тяхното Велико преселение, като при циганите. Започва се вечер, след полунощ. По хладина да е.
Никак не им е лесно на Жабите, защото трябва първо да преминат през Парка на бай Кольо Бозата, сетне да открият в оградата портичката, по простата причина, че Паркът е ограден откъм пътя с ограда. Едно, да не влиза добитък, второ, да не прескачат дечурлига и да правят зулуми вътре, и трето – вечер, като се кротне селото, да има къде младите да се омайват един друг. „Да им е прикътано, уютно“, смята бай Кольо Бозата, с което съвсем шашва хората с тези си приказки.
После, тази ограда задържа водите, като придойде селята откъм Баба Кула. Селята е Голямата вода, дето идва откъм баира. Излива се изведнъж и помита всичко по пътя си. Напролет приижда, когато се топят ледовете, не, ами снеговете, защото големи зими падат по нашето село и снегове големи има, та оттам, като започнат да се топят снеговете – Селя! Вода! Вода! Голяма радост за децата и тревога за хората в селото, защото си е за тревога. Пакости прави. Ха тръгни, та спри водата, я! Нищо не може да я спре! Влиза навсякъде, като нахална циганка и помита всичко. Който си е патил от нея, знае за какво става дума.
Пък Селята приижда и през лятото. Като онова лято, дето отмъкна стадото с овцете на цялото село. Пак суша беше, пек, всичко напечено и изгоряло и като заваля … Голяма вода беше. Тогава се напълни и мазата на училището и заля парния котел. После цял месец Димо Параджията, лека му пръст, чисти котела от тинята.
Оградата на Парка пази да не извлече водата розовите храсти на бай Кольо Бозата, туята, борчетата, червената акация и божигробския босилек... То и други коренища и луковици има засадени в парка, ама те по се намират, за да се засадят отново. Розите на бай Кольо са съвсем друга работа, защото той ги е носил чак от Стара България, от неговия край. Няма в селото такива рози, огромни, залети целите в цвят, и познай как изглежда Парка като нацъфтят…И цяло лято цъфтят, до късна есен, докато падне сланата.
Оградата и портичката в оградата са едното препятствие за Жабите.
После идва самата Улица. И вечер даже е проблемна, не по други причини, а просто защото то не е черна селска улица, дето колкото и да я напича Слънцето през деня, вечер, по някое време просто си изстива. Става въпрос за улица, покрита с черен асфалт.
Е, за това става въпрос. Защото, като го напече през деня Слънцето, като се размекне оня ми ти асфалт… Бозата казва, че асфалтът ставал горещ като лавата от вулкан някой. То кой ли е виждал вулкан, че да знае и лавата му като какво ще е, но може и тъй да му изглежда лавата, като на вулкан някой.
И Жабите, поради тази и друга още една причина, че асфалтът много бавно и трудно изстива, тръгнат ли да пресичат улицата, по време на тяхното Велико Жабешко преселение си имат много, ама много големи проблеми. Как какви? Просто им пари на петичките! В това е проблемът, да не кажа основният!
Макар че тука, на самия път, могат да се случат и много други работи и то какви работи, да не ги приказваме сега, но в крайна сметка, криво-ляво, Жабите някак си успяват да стигнат от другата страна на улицата, ще рече, до оградата на Училището. Защото, нали улицата отделя парка от Училището! Пък то и Училището си има ограда, не само Парка.
И както оградата на Парка си има портичка, тъй и Училището. Само че оградата на Училището има голяма порта, не малка портичка. Голямата порта е с две крила и обикновено едното е застопорено с една желязна пръчка, забита в желязна тръба в земята, която не ѝ позволява да се отваря, пък другото крило е, кажи го, непрекъснато в движение. Не заради друго, ами защото все някой влиза и все някой излиза от Училището.
По оградата, по оградата и вземат Жабите, че стигнат до голямата порта. Търсят портата Жабите, защото оградата е зидан камък. Оттам вече е лесна работа. Промушат се спокойно през портата, защото портата не е нищо друго, освен едно дантелено нещо от метални пръчки, насам – натам преплетени и наистина правят една дантела такава, че колкото пъти мине оттам, човек не може да не се загледа в тази метална дантела и да се опита да я разчете какво може да означава. Пък тя, защото си е дантела, има си и дупки в тази дантела, макар и метална да е. Та през тези дупки се промушват жабите и „туп“ на плочника в двора на Училището.
Дворът на Училището е цял един плочник. Искам да кажа, че е покрит целият с бетонни плочки, наредени насам и натам и правят нещо като една кувертюра. Кувертюра е покривка за легло, но от тези, купешките, дето ги тъкат в „Жакард“ в града. На такава кувертюра прилича плочникът в двора на Училището и на децата никак не им е скучно, когато удари звънецът и трябва да излязат от час, за да си поиграят малко на двора.
На много работи си играят децата, когато излязат в двора на Училището. На дама, например. Или на хаджилък, или на градове и държави… На ей такива работи.
Пък може да се играе на плочника на тези игри, защото децата много лесно по плочката, по плочката и току си очертали с правилни линии коридорите, по които да се движат и да играят. А коридорите по плочките си очертават с изсъхнало като кремък парче гасена вар. Не че няма тебешир, например, за тая работа, ама я някое дете посмее да отмъкне тебешир от класната стая… Просто не може да се случи такова нещо, защото тебеширът си е тебешир и си има точно, абсолютно точно предназначение и всяко дете от Бялото училище го знае. Всяко нещо трябва да си се ползва само за това, за което си е.
Е, може малко сложно да изглежда и да не е за всяка глава, за всеки мозък, ама явно е за главиците на децата от Бялото Училище. Сега, как са го научили това сложното, не знам. Някои казват, защото имали страх. Е, страх, страх… Ама от какво? От кого? И можеш ли само с един страх да научиш едно дете на такова сложно нещо и да го помни, че и да го спазва? Не можеш! Просто не можеш! Друг да питаш, ще каже, че така са ги научили учителите… И туй е донякъде. Даскалите са като човеците – разни. Единият има един тертип, другият си има друг тертип! Как тъй всички с един тертип и по един начин да искат от децата. Не е това. Просто не може да е това.
Виж, бай Кольо Бозата казва, че то не си е било само сега това. Искам да кажа, че не само тези деца, дето сега са в училище, ги знаят тези работи. И другите, вика, преди си бяха такива. И си знаеха тези си неща. Значи, проблемът е по-глобален. Нещата, според както изтъква бай Кольо Бозата, не са отсега, ами са си просто така! Ха сега иди, че разбери за какво става дума. Какво указва тази мисъл на бай Кольо Бозата? И дали туй, че по цял ден той си бърника там, из парка, и си приказва с тревите, с цветята, дето ги кътка като малки деца, че и с дърветата даже, не му е подало тази мисъл? Щото такава мисъл, как да е не може да му се даде на човек! Тъй, де! Или трябва да е луд, или …
Туй, второто, не го изричам, защото, ако някой от село го прочете, няма да дочете книгата до края. Пък знам ли какво ще ми се даде да напиша до края на книгата и за кого какво ще ми се даде да кажа? Ами ако нещото, дето ще ми се даде след малко, е за оня, който прочете туй, дето не щях да го кажа, за Бозата имам в предвид, и затвори книгата, оттук и не прочете какво е написано в нея точно за него? А?
Кой ще е виновен за тази работа? И знае ли някой какво може да последва от всичко това? Аз, дето ми се дава сега да я пиша тази книга, не смея да кажа като какво може да последва. Просто защото не е в моите правомощия. Не искам да си слагам грях на душата и да вземам ролята на Господ, опази ме, Боже, и прости ми, ако това, що пиша, Ти звучи като богохулство. Сакън, да не бъде!
Затова ще се осмеля само да кажа, че това нещо наистина си го знаят децата от Бялото училище като „Отче наш“, макар че много отдавна не се говори вече в училището, и в Бялото училище, искам да кажа, за нашия Отец…
Като таблицата за умножение, тогава да го кажем, макар че съвсем иначе си звучи: като „Отче наш“…
Както и да е. И туй време може да дойде. Защо може, то си е, кажи го, на път! Там, където е текло, пак ще тече, казваше баща ми.
Та, от двете страни на двора има големи градини с цветя, с храсти различни, даже с две големи елхи, които децата кичат по Нова година с най-различни играчки и те стават истински новогодишни елхи. Хем, две елхи за Нова година! Радост, разбира се. Голяма радост не само за децата, ами и за цялото село!
В едната част на градината има Чешма. С голямо корито. Пък Чешмата има кранче, откъдето бай Кольо Бозата пълни сутрин кофата с вода, за да напръска плочника в двора на Училището, преди да го помете. Това трябва да стане, преди да са дошли учениците. Бай Кольо си ги знае тези работи и без да са му казвали, затова всяка сутрин, кажи го, посреща Слънцето там, в двора на Училището. Случва се и Мустака да изпревари, щото и той там осъмва, сякаш там е спал, но то е друга работа.
Още едно чучурче има Чешмата. То е една метална топка, с една бобунка отгоре, откъдето излиза водата. Децата много обичат да пият вода точно оттам, без значение колко са големи вече, колко са пораснали – дали са първолаци или ще изкласяват вече. Няма значение и дали им се пие, или не им се пие вода. Като жабчета.
И туй чучурче си тече денем и нощем. Водата се излива в коритото и от коритото тръгва по алеята.
Един момент, като казвам излиза от коритото, нямам предвид, че водата се изтича от коритото през дупката, дето е на дъното на коритото, то просто си няма дупка на дъното на коритото, а прелива през стените.
И като тръгне водата, изливайки се от коритото, по алеята, тя минава между ябълките в двете градини в двора, отива и до крушата-петровка. Разбира се, че и борчетата и другите дървесни там … ги полива. Но най се задържа край розовите храсти.
А, има и две огромни туфи замбак! Целият двор на Училището се изпълва с миризмата му като цъфне и Улицата чак, та даже и в Парка прескача миризмата… Жените в селото го въдят, защото правят от него мехлем за изгоряло. Той, иначе ако го сложиш в стаята вечер, може и да се изцъклиш, ако не е отворен прозорецът – отровна е миризмата му, не че наистина е отровна, ами много е силна, но пък хубав мехлем става от белите листа на цветовете и жените знаят това. Слагат листата от цвета му в зехтин, престои една неделя поне и готово. После, намаже ли се изгоряло два-три пъти, и оздравява. От огън, от попарено, от слънцето, даже, все тая. Нищо не остава, сякаш с ръка си го махнал. Да, така е! Че то си се знае, откога хем се знае!
Интересното е, че тази водичка, дето тече по вадичка из цялата градина в двора на Училището и отива до всяко дърво и до всяко цвете, не жабурнясва! Наистина да се чуди човек защо тъй става! Викам си, то е, защото детски устица пият от туй чучурче, чисти, както са им чисти душичките, та и водата става такава. Освещават я един вид, с туй, дето е в душичките им
Тъй ще е. Друго не може да бъде.
И защото през лятото няма деца в Училището, пък Мустака е забранил да идват като нямат работа там, защото къде учители да ги надзирават, за да не правят бели, та по тази причина Училището е празно. Е, на опитното поле и при животните има деца, и учители има, ама то е друго. Говорим сега за двора и за градината. Та, по причина, че Училището, кажи го, е празно през лятото и няма кой да щъка из двора му, Лястовичето пиле и Жабите, абсолютно се преселват при вадичката на Чешмата и си провъзгласяват това пространство за свое.
Така – така! Има място за всички в пространството!
Лястовичето пиле, като умно пиле, не тръгва да се кара с Жабата, че е навлязла в пространството на Училището, защото смята то, както казах, че за всяко живо нещо, както и за всяко неживо нещо, друг е въпросът колко е такова, си има място под Слънцето. И по тази причина търси начини за постигане на консенсус, което ще рече – ако трябва да се направи компромис, обикновено Лястовичето пиле прави този компромис, само и само…
Жабата обаче не смята така. Откъде да разумее и как да стане тази работа, като Жабата просто няма сетивото за това, че пространството, дето е заела при вадичката на Чешмичката в двора на Училището, е по благоволението на Някой друг! Ама то, ей така просто, не се стига до някои истини. Узрява се най-напред за тях и тогава. Бедата е, че понякога просто не се стига не само до узряване, ами и не се тръгва в тази посока. То е като онези стипчивите, дивите ябълки, дето пада снегът отгоре им, спаружват се и падат от дървото, или пък продължават на инат да се държат за клонката, обаче слънце не допускат до сърцето си, ще рече до семенцата си. И тъй си отиват – кисели, неузрели за мно-о-го неща…
Какво да се прави.
Та и Жабите. И то не за нещо друго, ами защото просто жабата си е такава! И по цял ден огласява новото си пространство с хвалбите си, като как, представете си, с какви жертви и с еди какви си не знам какви работи, е успяла да извоюва правото си да обитава територията на Вадичката до Чешмичката в Училището.
Вадичката не е Реката. Вадичката си е. Но когато няма река, и вадичката е река.
И сутрин, прегракнала от хвалби, дремуца Жабата из Треволяка, защото Треволякът много бързо и той си завзема пространството край Вадичката, нищо че бай Кольо Бозата все го отесва с мотиката. Той обаче е упорит като…като какво да кажа, като Треволяк, не и трева даже, дето е надушил влагицата и не ще да я пусне.
И сред храстите на градината дремуца Жабата. И си дремуца и се пули прегракнала, чак докато се вдигне росата, Слънцето напече и я прогони оттам и тя, ще не ще, се попремъкне на сянка някъде по Вадичката, по-близо до коритото на Чешмичката.
Жабата се промъква тихичко, мълчешката, пълзейки, доколкото една жаба може да пълзи, ама се оказва, че може, щом трябва. Преминава това препятствие на малки отскоци. Не се засилва, само, както се е сгушила и е прилепнала към земята, просто се отделя от нея и „хоп“ – скок. По-скоро – скокче. Мъничко. Пак се притаи, пропълзи малко, попремига с жабешките си очи, жабата има едни такива … типично нейни си очи и пак скокче. Така, така, докато стигне до коритото на Чешмичката.
А то е затова, защото Лястовичето пиле и то, какво си е от тъмни зори там, при коритцето на Чешмичката, при Вадичката до коритцето не за калчица, ами за да си глътне малко водица или да се разхлади в малкото Вирче, което блещука точно до корена на едната ябълка, защото там Вадичката прави завой и се е забавила малко.
Кротува си Жабата, защото знае, че Лястовичето пиле, макар и да е спало, докато Жабата цяла нощ е пресипнала от огласяване на завоюваното ново пространство, си е Лястовичето пиле.
Знае си му душицата Жабата и нищо не може да я подведе! Пък Жабата няма интерес да обявява открита война на Лястовичето пиле, защото не се знае кой ще излезе победител в тази война, откритата, искам да кажа.
Какво значи война? Трябва ли, например, да си разваля рахатлъка с открити военни действия? Никак даже! По-добре така – тихичко и кротичко – замаже му очите на Лястовичето пиле, попритъпи му зоркото око и това е. Пък Жабата си върши пак своето, има си го, получава си го… Така, де!
Както и да е.
После, къде на друго място ще намери в тези горещилки, например Комара? Което ще рече, че ако го изгуби, а той е в невъобразимо множество тука, около Вадичката, защото около влагата се въди какво ли не, то Жабата ще трябва да се постарава много, да се труди малко по-усърдно, за да се нахрани.
Та искам да кажа, във всички случаи е добре за Жабата да си бъде в добри приятелски отношения с Лястовичето пиле. Даже и заради Комара. Дори най-вече заради него.
Пък ако се погледне в детайли, Комар има не само около Вадичката, ами и над плочника в двора на Училището, над сгорещения асфалт и най-вече между храстите и цветята в градина. И сега – вечер, Жабата си е край Вадичката – Комарът също си е там. Сутрин, след като се вдигне росата и Лястовичето пиле запрелита в посока Вадичката, за да не се създават ситуации, е по-разумно от страна на Жабата да се поприбере, да се оттегли в градината между цветята. Как звучи само… Комарът пак е там! Така че – защо да си създава излишни емоции, нали! Естествено!
По тази причина никой досега не е видял Жаба и Лястовиче пиле да се карат и да делят мегдан.
Пък Жабата не знае една друга причина, поради която не се случват тези работи между нея и Лястовичето пиле. То е, че просто тези неща, които бърникат в иначе заспалия мозък на дремуцащата Жаба, въобще нямат никакво пространство в главата на Лястовичето пиле. По-точно, защото то, Пилето, така си е устроено! И, ако не дай Боже, се наслои някаква такава ситуация, като някоя от тези, дето се блъскат в мозъка на Жабата, Лястовичето пиле или ще мине и ще замине край тази ситуация, без да я е забелязало даже, или още при първата ѝ проява, на ситуацията искам да кажа, просто ще изпадне в нокаут. Недоумение, по-точно казано.
Истина ви казвам! Изумено! Изненадано или неочаквало подобно нещо – са твърде, твърде меки определения за онова, което ще изпита Лястовичето пиле. Е, няма да я търся сега думата, защото просто не ми идва. Не мога да се насилвам за неща, които не ми се дават, като най-точната дума в момента.
А има още една причина и тя е, че наистина, както смята Лястовичето пиле, в пространството има място за всеки. И всичко е много точно разпределено, даже бих казал, много справедливо. Защото какво значи например това – Вадичката при Чешмичката в двора на Училището е само за Жабата, дето обитава пространството на Реката, и Комара, дето обитава пространството около Вадичката, из храстите и цветята в градината, че и над плочника и асфалта, са пак нейна привилегия!
Моля, моля! Това просто не е така и не може да бъде така!
Но тези неща са толкова далече от представите на Жабата, по причина че тя не само че не е, ами и едва ли ще узрее за тези работи.
Така е, има някои, на които просто не им е отредено да се докоснат до определени знания или истини, да кажем... Друг е въпросът, че това са привилегия за избрани. Лястовичето пиле, навярно, е едно от тях, избраните.
Та, ако знаеше Жабата, че сутрин, преди да се вдигне росата, Лястовичето пиле навестява Вадичката и се стрелка над плочника в двора на Училището, не по друга причина, а просто защото трябва да се нахрани, да си посъбере комарчета, мушици рано сутрин и да си пийне водица, как ли би реагирала горката Жаба. Просто нямаше да приеме този факт! Тя си има един начин на мислене и не би приела нещо по-различно. И, понеже не ги знае тези работи Жабата, че Лястовичето пиле се стрелка над плочника с отворена човка – пълни си човката с дузина комари и мушици – еднодневки и не само за себе си, ами и челядта си да нахрани, защото пиленцата на Лястовичето пиле не са като жабчетата на Жабата, да ги изцвъка в тинята и те сами да се оправят, а то си ги храни само, с човчицата си им слага в човчицата им … Както и да е.
Не са ѝ известни тези неща на Жабата и няма откъде да ги знае и затова си кротува не само сутрин, след като се вдигне росата, ами и през деня, защото и през деня Лястовичето пиле се стрелка над плочника в двора на Училището. Пък то не смята за нужно да я просветлява по въпроса, защото на човек му се казва веднъж, да не говорим, че и му се дава веднъж, и ако има уши да чуе, ще чуе. Ако не – не Негов си проблем.
Знае ги тези неща Лястовичето пиле и по тази причина не смята да се занимава с Жабата. Тя просто не е в неговия периметър. Ако знаеше Жабата, горката…