Генка Петрова



СНИМКА

Далечност, по която стъпва близостта ми,
любопитна и безсловесна,
словоред на меката ми тъга,
на мекотелото в твърдината ми,
катерене по мисълта за дълго пътуване,
за докосване,
за дешифриране на географски ширини
и разплитане на бордeри,
за влизане в Шенген,
за японски магистрали
по пътя през Риш, Искърското дефиле и Витиня,
за такси в ранната утрин на дежа вю,
към което ме водят
една снимка, две снимки…
Тайник на душата.




ДОБРОТА

Добротата е спомен за отворена длан
и легнала в нея обла боязън.
Добротата е южен път, извървян
с мисъл, заплетена в залък отрязан.
Добротата е буква, изпаднала в транс
след темперен полъх на вятър.
Тя е крайпътен слог, отключен дом,
моноспектакъл на светлината.




БЛИЗОСТ,
пораснала в далечината.
Далечност,
порасла в близостта.
Децата ни.




КАРТИНА

Мечтите отъняват в шарж.
А този град е по-далечен
и от спомен,
лизнал самотата.
И трескавият ключ за път
в трамваен звън опровергава майките,
във глухите си нощи сътворили
най-тъжния
постмодернистичен акварел.
Наместо подпис,
навили самотата си във ъгъла,
бездомно куче.




ГРАМАТИКА НА ЖИВОТА

                     На моите седмокласници

Той е непрочетен разказ за мълчание,
издуло бузите,
меховете на гласните възклицания на утрините,
експозиция на живота,
три пъти по-висок от сегашния,
Джомолунгма-та на Слънцето.
Той е път, избол боси крачета
в стърнище от думи, грешно цитирани,
в гора от трудни изречения без запетаи,
със запетаи,
различни по вид изречения
за обстоятелства, причини и цели –
перпетуум мобиле на същия живот,
пълен с изречения
за относителна определеност на понятията,
подчинителни и подчинени по свой начин
на главното –
толкова кратко, толкова сложно изречение:
Бъдеще.
Лично. Безглаголно. Просто кратко. Именно.
Изречение кулминация.




ДУМИТЕ

същински троянски коне
между коне атове,
земята издълбават с копита.
Бликат сладки води,
горчиви води бликат.
Думите газим,
от тях умираме,
все по-жадни за тях.




ДОМ

Две чаши,
две вилици,
къщата станала дом,
момче до момиче,
момичето до момче
катерят небето,
небето катери раменете им.
Две думи
между момче и момиче
въртят полилея.
Светът се върти –
с опашка на куче.
Звъни животът.
Има кой да отвори.




ЛЮБОВ И ВЪПРОСИ

                 На Мария-Антоанета

Тя не ме пуска да си тръгна.
Не вярва,
че някой е влязъл в дома ми,
че е отнел въздуха на юката в ъгъла,
че моят въздух е излетял от прозореца,
и е задушно като в катакомби.
Застанала е на изхода на живота ми
и го връща
към живот с момичета и момчета,
които се учат на любов и въпроси.




СЛЪНЧОГЛЕДОВА ПРИКАЗКА

Слънчогледът на Инес
е тъжен.
Или тъжна е Инес.
Какво предателство на природата
в двуизмерната ѝ същност –
Инес и слънчогледът,
родени за слънцето,
тъгуват.
Усмихни се, Инес!
Колко си хубава, Инес!
Слънчогледът ще ми разказва
цяла вечер за тебе.




ДОБЛИЖАВАНЕ

Между простички думи
сложно свети път.
Боязливо пренарежда света
дума неказана за лека нощ.
Пътят я къпе –
смела да е за утре
и пораснала да проговори.




ПОПЪТНО

             На поета Иван Желев /„Без пепел“/

Стиховете му не са удобни
за четене на път.
Разпалват желания,
но микробусът тресе пътя
и деформира буквите на страстта.
След неговите стихове
негови стихове.




ЛЮБОВТА Е ЛИЛАВА КАРТИНА

Любовта е лилава картина
с разлистена рамка.
Хиляди фенове влизат в нея,
флиртуват с нея на ръба на лятото,
любовта се оглежда дъждовно,
в глътки Jack Daniels преобръща
минало свършено
в сегашно обобщително време,
нехае за всички мълчания
по трасето на негласното да,
което кипи в мълчалив крясък,
самородно израстъче на страстта,
торнадо в градините на отчаянието.
Хич не му е на ум,
че е прозрачна тиха вода, разкодирала пътя,
нарисувала пътя и истината.
Любовта топи рамката,
картината се разлива извън нея.
Любовта не е любов във веригите на
думи изречени или премълчани думи.
Сподавен крясък е любовта,
лилав промеждутък между живота
и всичкото след него.
Любовта обича лилавите мълчания,
катери се по тях,
трънен венец по лилавата стълба към рая.