Елена Попова


„Човекът, който подаряваше мечти“ е седемнадесетата самостоятелна книга на писателя Георги Михалков, който пише на български и есперанто. Тя ме развълнува и породи много мисли у мен. Седемнайсет е число на милосърдието, което е характерно за неговото творчество. Събрани, цифрите дават осем – число на Духа, на връзката между духовния и физическия свят. Всъщност, такава е ролята на писателя – да издига читателя над материалното.
 Георги Михалков го прави, водейки ни, неусетно и спокойно, с една добра усмивка.
 Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добро – без да са изречени, тези нравствени добродетели са втъкани в разказите. Герой е обикновеният човек с неговите радости и скърби, с проблемите си в борбата за оцеляване или издигане, със спомените за миналото и мечтата за бъдещето.
 Ще се спра на няколко обобщени образа от разказите.

МЪЖЪТ, СИЛНИЯТ, ВОДАЧЪТ
 „Понякога си мисля, че целият ни живот е танц с акули“ – казва един от героите. „Страхотно е да намериш себе си“ – е неговото откритие и това го прави силен, доволен, щастлив.
 Иван е отишъл на гурбет в Испания, като много други българи. Излъган от работодателя, подгонен от работниците, на които не може да плати, той търси спасение в България, но... „Идваш от Испания и сигурно носиш цяла торба с пари. Давай ги!“ – влизат в дома му маскираните, за които няма нито морални, нито правни закони. Няма защита вече и в дома-крепост.
 Отрицателните „герои на нашето време“ откриваме в „Хлябът“, „Да не ти пука“, в „Делфинът“, но не те са истинските герои, към които е насочен погледът на автора. Калоян купува акордеона на бившия си учител, останал без пари дори за хляб. Без да се представи, той тихо и скромно извършва това добро дело, след което ще последва и друго: „Ще го подаря на някой уличен музикант да свири по улиците.“
 Дядо Гочо, ходил да види „Американската мечта“, се завръща в старата бащина къща с ореха на двора, посаден от дядо му. Това е неговата опора. Той е донесъл нов урок от Америка: „Трябва да имаш мечта, да те води, да я гониш, защото какво е животът без мечта.“
 Жените в разказите на Михалков са красиви, но и съблазнителки, като Бела Мара или Вероника, която се радва на откраднатата си любов, докато животът я изправя пред изпитание. Не е ли късно да се питаме: „Защо постъпих така?“ Можем ли да избягаме от съвестта си?...
 Вяра има очи „с цвят на лавандула“ и загадъчна усмивка. Тя пробужда у случайно срещнатия мъж забравени или потиснати чувства. Истинска или мечта е Вяра, не е важно. Важен е изводът: „Случва се само това, което си пожелаваме, което много искаме да ни се случи, но не трябва да се надяваме на случайността, а силно да го желаем и търсим.“
 Тук е и „Човекът от миналото“, когото жена му е напуснала, а той се скрива в едно село. И той като Вероника бяга, но решение ли е бягството? Синът му казва: „И татко, и аз бяхме от миналото, но аз не бях сигурен имах ли минало, или не“. Тъжен край за едно семейство и за начало на един живот.

ДЕТЕТО – ДАР ОТ ЛЮБОВТА
 Когато Амур изпраща стрелите си, не се интересува от последиците.
Знайно е, че не всеки човек среща истинската си половинка, че има срещи и раздели. Трудностите идват, когато има деца, за които родителите нямат време, погълнати от проблемите в живота, които искат да скрият, за да не наранят крехката детска душа. Така се случва с „Невидимото момче“. То не разбира и пита: „Господине, виждате ли ме?“; „Вчера попитах мама защо плаче и защо е тъжна, а тя не ме чу, нито ме видя“.
 Още по-трудно става, когато единият от родителите напусне семейството. Като нож се забива в сърцето викът на малкото момче „Чичко, върни ми мама!“ Възниква вечният въпрос – какво да се прави?
 Очарователен е образът на Петърчо, който завежда ослепелия си дядо в родното му село, пожелал да го види за последен път. Той мъдро премълчава за разрушеното училище, порутената църква, запустялото село. Чистото момчешко сърце спестява истината, за да дари последна радост на дядо си. Децата понякога са по-мъдри от възрастните.
 В тази книга от почти двеста страници има още много образи: „Непознатият с черното палто и смешната шапка“, който подарява мечти, „Момчето с петте усмивки“, лудият, който предлага „Безплатен билет за Лапландия“, и този, който дава „Очи под наем“. Всъщност „очи под наем“ ни дава писателят Георги Михалков.
 Книгата ми прилича на река. В началото светла, бълбукаща от младост и ведрост, заразяваща с чистота и усмивки. Постепенно, приела от всичко, което става в нас и около нас, потича спокойна и силна. Жалко е, че някои от надеждите по пътя ѝ са разбити, че когато се влее в морето, няма да може да се порадва на делфина, убит от алчните за богатство.
 Добротворецът Георги Михалков надниква в човешките души, подарява мечти, Вяра, Надежда и Любов. Един мъдрец, който търси устои в човешките ценности, в красивата природа, в родния дом.
 С обич е написана тази книга, нека да е успешен пътят ѝ!
Георги Михалков е главен редактор на сп. „Български есперантист“. Член на Съюза на българските писатели и на международния ПЕН-клуб. Пише разкази, романи, драми, есеистика. Негови книги са преведени на английски, хърватски, руски, унгарски, японски езици. Издавани са в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония.