Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НЕВИННИ СПОМЕНИ ЗА КЕНТАВЪРА"

НЕВИННИ СПОМЕНИ ЗА КЕНТАВЪРА

Станислава Станоева

15 години от смъртта на Добромир Тонев, а сякаш никога не сме се разделяли с него


Имам много спомени, свързани с него. Той e редактор на първата ми книга, а последните 5 години от живота си отдаде на такива като мен в Поетическата академия, която създаде и която ние, неговите ученици, с много любов и признателност кръстихме на негово име, след като отиде на „свиждане със светлината“.
Говорили сме – за поезия, за живота, за битовизми, за проблеми, за хубави, за лоши неща, пили сме, напивали сме се, карал ми се е, хвалил ме е… има-няма една торба сол сме изяли по кръчмите в Стария град, в TV-клуба, в „Куклите“. Разказвал ми е в щрихи живота си, огорченията си, страховете си. Но не натрапчиво и досадно, а с кодове. И не веднага, а постепенно. Поетите се разбират от половин дума, поетите се разбират с метафори.
Той имаше дарба, а gift, както казват американците – можеше да накара всеки човек да се почувства уникален, ценен, значим. Говореше на всички, а сякаш думите му се отнасяха за всеки персонално. Беше надарен с много неща – талант, красота, дар-слово, чар, интелект. Такива хора са избрани. Те имат мисия. Такива хора не живеят в реалния живот дълго. Идват за малко, казват ни много неща и после си отиват.
Добромир Тонев имаше невероятно чувство за справедливост, точно око на психолог, чиста душа на поет, беше страж на божествената хармония, която веднага улавя фалшивите звуци. Искаше всичко да е хармонично, хубаво. Когато беше трезвен, беше вглъбен, затворен, мрачен, дори необщителен, притеснителен, срамежлив, нервен, отчужден, потънал в себе си при всички проблеми, които го затискаха в последните години от живота му – липсата на уют, на сигурност, на пари, на работа. Ядосваше се бурно, аргументирано, справедливо.
Имаше голямо сърце – всички чужди проблеми приемаше лично, опитваше се да помогне по всякакъв начин – и пак по онзи уникален негов начин – ненатрапчиво, без себеизтъкване, без никой да разбере.
Никога не ни позволи (въпреки безпаричието му) ние – неговите ученици от Академията – да го почерпим. Дори напротив – когато имаше възможност, винаги той ни черпеше. Едва последните две-три години, когато ни имаше достатъчно доверие и бяхме станали приятели, понякога с нежелание приемаше да му поръчаме едно питие. Щом прекалеше с алкохола – обръщаше пълната чаша наопаки, изливаше водката и гледаше страховито. Молеше ни да го изпратим до спирката и да му повикаме такси. Никога не го видяхме в неудобна ситуация – колкото и пиян да беше, винаги успяваше да се държи на ниво.
Казваше още – поетът трябва да изглежда добре, да е спретнат, а жената-поет винаги трябва да се облича много елегантно и да има хубава прическа. И беше много прав. Хората посрещат по външния вид. Знаеше отношението на обществото, на пуританите, на скучните хора към поетите. Искаше да имаме самочувствие, че сме значими с талантите си. Казвах му: „Понякога ме е срам, когато ме представят като поетеса“. „Разбирам те, каза той, но знай, че поезията ще ти помогне много в този живот, тя ще ти отваря врати, които за други винаги ще останат затворени.“
Мразеше салфетъчната поезия, рецитирането на стихове по кръчмите, презираше т. нар. женска лирика – смееше се, когато обясняваше нейните механизми – „първи етап – ела с мен в сеното, втори етап – какво направихме в сеното, и трети етап – защо ме изостави, след като бяхме с теб в сеното…“.
Като редактор беше безупречен – напипваше несъвместимостите с един поглед, но ме караше сама да си оправя стихотворенията. Казваше: "Достатъчно си интелигентна и талантлива – оправи ето тази част, намери верните думи“. Научи ни – нас, „академиците“, да редактираме – да премахваме излишните неща без сантимент, до кокал да оголим стихотворението, да остане само чистата емоция. Казваше: „Най-искрени са некролозите, но те не са поезия. Поезията е нещо друго“. Караше ни много да четем, да формираме собствен вкус, да анализираме това, което сме прочели.
Разбира се, жените много го харесваха – винаги, където и да ходехме, се появяваше по някоя, която го боготвореше, ухажваше, сваляше, досаждаше. Но той винаги се справяше.
Когато неговото момиче – Людмила – идваше при нас в TV-клуба (там ни допусна сред приятелите си след 2-3 години познанство и въпреки всичко малко се дразнеше, че навлизаме в тази негова запазена територия), тя му се обаждаше и казваше по телефона – идвам, разпръсни жените около теб.
Смяташе, че най-добрият поет на Пловдив е Александър Бандеров. Към него питаеше нежна приятелска любов, благоговееше пред творчеството му. Харесваше много Борис Христов, Николай Кънчев, Румен Леонидов…
Когато сме го питали защо толкова ни се кара, отговаряше – аз се карам само на най-добрите. Мразеше графомани, самовлюбени, маниакални хора. Такива ги гонеше директно от масата. Радваше се на всички наши успехи като дете на захарен памук. Направо литваше от щастие.
Казваше, че първата книга е като паспорт за твореца. Тя не трябва да бъде издавана прекалено рано, но не и прекалено късно. Според него до 30-годишна възраст един поет трябва да е издал първата си стихосбирка.
В писането ни съветваше – не обяснявай, не разказвай, опитай се да внушаваш, да опредметиш, да покажеш, да синтезираш израза с някоя интересна метафора. Учеше ни на стихотворни стъпки, непрекъснато ни изпитваше, даваше ни задачи с рими, стихове, които да довършим. Всичко беше една прекрасна игра. Той обичаше да играе. Типичен хомо-луденс. През последните една-две години на Академията, след като пийнехме по чашка, играехме на прословутата му игра на клечки. Но по принцип той не го правеше почти никога. Не го правеше и с всеки.
Знаехме какви усилия му коства във вторник да идва на Академията в Синята къща, вместо да отиде при приятелите си в TV-клуба. Но той винаги беше точен, винаги беше там, каквото и да му струваше това. С изключение на един последен вторник – 27 март 2001 г., когато Добри не дойде. И тогава започна тъжната приказка.
Емблематичното му стихотворение „Теза“ не беше негово любимо. Много си харесваше поемата „Синьо равновесие“, както и всички поеми, гордееше се с тях. Според критиката Добромир Тонев е написал и едни от най-добрите поеми в българската литература.
За смъртта казваше, че е една от постоянните теми в поезията, да не си мисля, че откривам топлата вода. Към образа на смъртта трябва да подхождаш на пръсти, така казваше.
Обичаше да получава малки подаръци – неща, които за останалите може и да не означават нищо. Аз например му подарих няколко мидички от Индийския океан и той се радва на тях като дете. Спомням си, че искаше да му донеса един буркан компот от дюли. Така и не го направих, все забравях… Извинявай, Добри, надявам се там, където си сега, да имаш цял скрин с компоти от дюли…
През последната година от живота му сякаш искаше вече всичко да свърши. Оплакваше се, че го боли черният дроб, че не му достига въздух, че се подува, устните му ставаха лилави. Казвахме му, иди да се прегледаш, а той се провикваше към Влади: „Сипи още едно вино на дядо си Добри“. Палеше цигара, кръстосваше крака и започваше да говори.
Когато в онзи злополучен вторник разбрах, че си е отишъл, се почувствах празна и незащитена. Почувствах се сирак. Нашият добър закрилник ни беше изоставил.
Добри умря така, както живя – сам диамант сред фалшиви скъпоценни камъни, сред стъкълца и станиоли от дъвка. Добри имаше много приятели, истински и добри, но просто искаше вече да си отиде. Не можеше да се примири с действителността, със суровото време, в което всички тогава оцелявахме. Неговият красив свят си беше отишъл безвъзвратно. И той го последва.
Най-тъжният 24 март за поезията в Пловдив е през 2001 г. Тогава си отиде Добромир Тонев. Още ненавършил 46.


ДОБРОМИР ТОНЕВ е роден на 15.10.1955 г. в Ямбол, но остава най-пловдивският поет.
Завършва българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски" през 1979 г. Участва в студентския литературен клуб "Гео Милев". Двадесет години е редактор в ДИ "Христо Г. Данов".
Първата му стихосбирка "Белег от подкова" (1979) е отличена с национална награда за дебют. Утвърждава се като самобитен лирик чрез стихосбирките "Нежна машина" (1984) – награда на СБП за поезия, "Свиждане със светлината" (1990), "Арго" (1994) – награда "Пловдив". Превеждан на руски, полски, унгарски, английски, италиански, испански, немски език. Номиниран е в европейския конкурс за поезия – Рим, 1996. Превежда стиховете на Владимир Висоцки – "Нерв" (1984). Последно пише "Под седлото на Пегаса" (1998) – поетически шаржове на известни пловдивчани, "Крахът на един кокошарник" (2000) – хумористична новела, "Голямата лудница" (2002) – лирически злободневки, издадени посмъртно. Посмъртно излиза и книгата с фрагменти "Обратната страна на иконата" (2001).

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево