Красимира Кацарска е родена през 1953 г. в Благоевград. Завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“. Учител с 39 г. педагогически стаж. Базов преподавател в Югозападния университет „Неофит Рилски“. Член на Висшия учебен съвет на МОН. Автор на над 1000 публикации в специализирания печат и на 57 поетични, есеистични, литературоведски и методически книги. Председател на независимото писателско дружество в Благоевград. Председател на Творческото обединение „ХХІ век“ на творците от Югозападна България. Член на СБП.



Сигурно не е толкова лесно да се пише за поет, който отдавна е напуснал тази земя със съзнанието, че е нужен не само на близките си, но и на приятелите, на колегите, на обичаните момичета, на читателите…
Поезията на Йордан Кръчмаров (1948-1986) е израз на желанието за живот тогава, когато смъртта сама се налага като една от основните теми. Библейските мотиви само дообогатяват размислите на младия романтик по душа и реалист по изживяване. И макар че не е трудно да се разбере силното влечение на твореца към маринистичната проблематика, като че ли най-сполучливи са неговите интимни изповеди. Застанал пред големите философски дилеми със сърце, отворено за хората, мислещият човек задава въпроси и търси решения. Двупосочността на пътуването му през света го изправя пред големия кръст на неутолимия му копнеж по хармония в един нехармоничен и често несправедлив свят, в който приятелствата се превръщат в предателства, срещите – в раздели, пътуването – в спиране, животът – в смърт. Доста некрологични строфи минират полето на тази младежка поезия, в основата на която се долавя викът за помощ на един раним по душа щурец, който до края си е продължавал да търси своята светулка, за да победи мрака на негостоприемната земя. Дори в „Светлина“ бунтът е следствие от гнева и предтеча на свободолюбието. А в Песен V „За предателското ми сърце“ той категорично отсича:

Не! Не! По-добре сърдечен удар,
отколкото сърдечна дрямка!

Поезията на Йордан Кръчмаров често е инициална. И това има своето обяснение (не е подготвял сам книгите си за печат). До елегиите стоят баладите, до поемите – лирическите миниатюри, до рубаите – сатиричните откровения на един светъл ум, готов да разсмее другите, когато на самия него му се плаче. И дори понякога не крие сълзите си (когато е сразен от самота или от нелюбов). Така чрез импресиите и лиризираната проза („Балада за летящия холандец“) се закръгля жанровият свод на една лирика, в която човекът иска да изиграе добре ролята си на устойчив срещу капаните на битието човек. Но не забравя да спомене и своите метаморфози в едноименната лирическа миниатюра:

Но без любов съм кръгла нула!
Пустиня глуха. Кух търбух.
Окраставяло старо муле.
Прояден кътник. Облак сух.

За да се влезе в света на Йордан Кръчмаров, трябва да се разкодира смисълът на избраните от него ключови думи. Той стои между стихиите вода (море, тюлени) и земя (гроб, сол, ябълки, цветя, щурци, светулки, прилепи, плъхове, паяк); между въздух (небе, вятър, чайки, гларуси) и огън (слънце). В посветеното на Елка Няголова „Щурче под стряхата“ поетът търси духовното родство между епохите и твореца:

Самотно и печално, преследвано от птици,
то кротичко и скръбно повтаря участта
на дивите поети и бедни мъченици,
на живоизгорелите, недоразцъфнали цветя.

Много често в единоборство влизат светлината и мракът, споменът и мечтата, сезоните и възрастите, приятелството и предателството, земното битие и отвъдното (непознато, но отблъскващо с тайните си). Любовта като че ли не е към земна жена, а към самодива („Сън на самодивска поляна“). Но може би най-тежко е усещането за вина тогава, когато любовта го измъчва с невъзможността да бъде изживяна докрай („Знам…“):

По-добре замълчи,
по-добре не ме питай!
…
Ако можеш – прости,
нищо друго не искай.
…
Аз съм твой мъченик.
Ти навярно си птица.

Топосите в лириката на Йордан Кръчмаров са напълно очаквани: морето, кръчмата, запустялото село, негостоприемният град („В кръчмата на село“, „Миграция“, „Мъртво село“). В това пространство винаги е тясно за духа. Неговите герои са хора от низините на живота, за които днешният ден е всичко, което имат. И само понякога се раждат поривите им за промяна (по-скоро като равносметка за изминатия път, отколкото като реална възможност за придвижване по спиралата на развитието). И точно родството с тези обикновени хора (рибари, пастири, цигани) формира характера на лирическия изповедник като достойна и нравствено устойчива личност („Солници през юли“, „При рибарите“, „Цигански романс“, „Сбогуване“). Тук неизменно са и близките му (дядо, баща, майка, сестра, племенница). С тях той споделя непостигнатите си мечти и стремежи („Райски ябълки“). Ето защо героят търси дълго и търпеливо залива на детството в едноименното стихотворение. А във „Вдъхновение“ споделя:

Всеки си има едно синьо море
с брегове от червени смокини,
с горещи звезди и зли ветрове,
с мъртви течения и бели делфини.

В този свят са и любимите му момичета (назовани с имената им, прегърнати с красиви думи, но останали повече копнеж, отколкото реализирана споделеност). В „Поезия“ пространството е дезориентирано от обичта, превръщаща лирическия изповедник в човек, чист като камбанен звън:

На мен ми стига тая мъка под небето –
да търся бездни, върхове и брегове.

В „Бизоне“ (посветено на град Каварна), е изразено преклонението пред старината:

Един далечен древен земетръс
е глътнал стария Бизоне.
Два камъка не са останали на кръст
и все пак старците го помнят…
…
Да. Може би така ще стане
с мойто тяло и със моя стих –
като Бизоне ще пропаднат
и ще възкръснат като мит…

Времето на лирическия герой е на границата между младостта и зрелостта. Умъдреността му се ражда от вглеждането във всеки пореден погром – но не на духа, а на ниво сблъсък с прозата в живота. Гнетят го срещите със задкулисните игри на юдите. Иска простор за изявите си. Желае стиховете му да стигнат до хората със сетива за красивото и доброто в един свят на девалвиращи ценности. Вижда себе си по-близо до звездите, отколкото до земята, по която ходят нищите духом. Горчи му от самота и неразбиране („Въже в пазва“):

Прегърбен и тъжен, до шията в прах,
допивам през сълзи последната чаша.
Изтрих много сълзи, добро не видях.
Прогни ми устата от кучешка каша.
…
Сега – със сгърчена страхотно душа –
пламтящото вино до зъби издигам.
Допита е вярата… С подивяла ръка
въжето от пазвата бавно развивам.

И затова често се появява паралелът с Христос и ризата за ближния („Риза за Христос“):

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, Господи! Не си отивай!
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Понякога земното и божественото начало се преплитат, за да зазвучат по нов начин познатите библейски текстове (на старозаветния Соломон, на новозаветния пишещ свети апостол Павел и на най-младия и прозорлив евангелист Йоан). Интелектуалният бунт на мислещия човек зазвучава силно в „Само за апостоли“:

Усещам – някой ми копае гроба.
Поти се. Риза хвърля през нощта.
Превърта мънички очи с тревога.
Заплашват го светулки и листа.
Разбира се, не се учудвам много.
Безсмъртни няма. Аз също ще умра.
Не знам кога. Но може да е скоро…
Полезно е да имам всичко под ръка.

Особено омерзен се чувства човекът с принципи от доносите и клеветите, които по правило от векове не отминават никоя творческа личност:

В потайна доба – маска сваля.
С езика на „доброто“ си перо –
гризе, оплюва, черни, каля…
И праща той писмо подир писмо.
…
Апостоли! Добре си помислете,
когато ви целуват със любов!

Интересно е да се видят самохарактеристиките на лирическия говорител в поезията на Йордан Кръчмаров. Много са метонимичните му назовавания. Те изграждат представата на читателя за един многолик, но разпознаваем творец с богата душевност. Той е скитник по вълните, пламнал вятър, вик и стон за светлина, който живее свободен като вятър и носи предателско сърце. Може да се разпознае като неутрален, грешен или праведен, като праведник и грешник и носи в душата си смиреното предизвикателство на времето. Неслучайно в „Море“ той афишира: гладен съм за приключения. Идентифицира се със смазания щурец в „По пладне“ и става постеля за щурец в едноименното стихотворение. Неговият живот го превръща в топъл вятър или в един измокрен плъх; плъх с пяна по брадата, рошав („В дъжда“). В „Сбогуване с морето“ е неспокоен, търсещ и тревожен; волен, нежен,/ страшен и суров; поет, войник; твой син, море. Изживява се като буревестник. А в „Мишена“ е отчайващо самотен; чужд и непознат; превърнат в полюшвана от вятъра мишена. В „Риза за Христос“ споделя, че е смирен и тъжен. В много близката до Пеньо-Пеневата поема „Дни на проверка“ – „Монолог с моя ХХ век“ – героят напомня: Бях мечтател; гневен/ настръхнал/ и горд. И смел./ И непокорен… А в „Участ“ е вече ужасен троскот!/ Жилав. Брадясал. И гладен. В „Болеро на Равел“ е полусломен, полуотчаян. И си остава сам и непознат; момче от село в „До сетен дъх“. И пак не престава да си задава въпроси – като старозаветния верен приятел Йов и като мъдреца Соломон, изпял първата любовна поема „Песен на песните“ („Бране на момини сълзи“):

И ялов да остана, и сладък плод да вържа,
нима ще взема нещо от тоя страшен свят?
…
Окаяна е, Боже, съдбата на човека!...
Единствен той тъгува, докато стане прах.
И няма да узнае, дали пръстта е лека
под момините сълзи, които си набрах.

Сравнително малко са онези творби на Йордан Кръчмаров, които носят по-широко епическо внушение („Светлина“). Посветено на ослепените Самуилови войници, това стихотворение разкрива умението на поета да обхване емоционално един преекспониран през вековете отрязък от историята като човек от бъдещето:

Вместо очи – две кървави сълзи,
два живи въглена блещукат в мрака.
От тях ще лумнат хиляди искри
и ще запалят факела на свободата.

Езикът на Йордан Кръчмаров невинаги е достатъчно ритмичен и метафоричен, но винаги е жив и провокативен. Вероятно тази е и основната причина, поради която през 80-те години на миналия век не би могъл да мине през цензурата (още повече, че са чужди на лиричната му душа гръмките фрази и политическите лозунги – дори когато е повлиян от стила и идеите на елегичния до прозрачност Пеньо Пенев). На него повече му отива да търси простора на морето с носталгията на един Иван Пейчев или с дързостта на Никола Вапцаров. Неговата Добруджа е различна от тази на Дора Габе – но не му е чужд нейният проникновен поглед към философските дълбини на житейските проблеми. В едно време, когато религията се приема като ерес, един млад човек поглежда към библейските символни образи и намира нов зрителен ъгъл към до болка познатите внушения на мъдреца Соломон и към човешката тревога на Христос за човечеството. Единствената риза и пробитите обувки не правят този поет по-малко въздействащ от Андрей Германов и Стефан Цанев. Защото си е завоювал свое място сред онези достойни за обич и уважение несретни мъже, способни да се извисят със словото си в един бездуховен свят.
Като в цикъла „Жив съм“ на Веселин Ханчев Йордан Кръчмаров прави своето ритуално прощаване с дейния живот – непримирен и достоен в „Слединфарктно“:

Стоп! Не може! Забранено!
Нямам право на въпроси!
Всичко ми е разграфено –
въздух, сън, храна, разходки…
Нямам право да сънувам
пропаст, връх, кошмар, жена…
Просто само съществувам.
Може би от суета.

И като философа Владимир Башев предвижда края си.
Както личи – не пиша хвалебствено слово за един отдавна отишъл си и напълно непознат за мен автор. По-скоро влизам в неговия свят като изкушен читател. Такива като мен има сигурно все още на тази грешна земя. И е добре това, че има кой и кога да се сети за това пораснало момче, да се върне отново към стиховете му, да се замисли над тях, да отхвърли някои от хрумванията му – и да ги преподреди сред останалите поетични постижения на миналото време. Защото всеки, роден с дарба, трябва да бъде почетен по достойнство.

ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ е роден на 24 юли 1948 г. в с. Гурково, Балчишка община. Учи в Първа гимназия в Добрич. По-късно служи като матрос във Варна. Носител е на първа награда за поезия на националния конкурс "Дъга под Лудогорието". На 16 май 1986 г. почива от инфаркт. Приживе издава цикъл стихове "Цялото ми богатство" в поетичната антология "Общежитие" на издателство "Народна младеж". След смъртта му, с помощта на неговите приятели, излизат стихосбирките: "Нощен залив" (1987), "Сол за живите" (1992), "Риза за Христос" (1993), "След XX века" (1998), "Полюшвана от вятъра мишена" (2006; 2008). Името на Йордан Кръчмаров се налага все повече със своята значимост в съвременната българска литература. За неговото творчество пишат поетите Стефан Цанев, Георги Константинов, литературните критици Светлозар Игов, Стефан Влахов-Мицов, Иван Карадочев, но творчеството му тепърва предстои да бъде истински открито, изследвано.