Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ВСЕ ПАК УСПЯХ ДА ПРОУМЕЯ..."

ВСЕ ПАК УСПЯХ ДА ПРОУМЕЯ...

Драгомил Георгиев


Лирикът в своята идентичност е като Люцкан, Серафим, другоселеца на добруджанския митолог – уникален мечтател, асоциален скептик, мълчаливец или шумен, буен говорител, „верен бард на лудостта“, но е и понякога гневен, сърдит или библейски смирен. Той може и да е отнесен съзерцател, чиито очи са обърнати мъчително навътре към „невидимата мелница“, в която думата е пшениченото зрънце, а виденията са живата вода от сътворените светове чрез песента от ритми и рими, метафори и символи, литоти, анжамбмани и инверсии. безбрежни са хоризонтите на Истината и Свободата, на Доброто и Силата, а в небесата на Красотата и Любовта душата на стария и младия нашепва преосмислените истини за „простата човешка драма“ /Никола Вапцаров/. Такава е участта и историята на барда от градчето на фара Георги Давидов – „ да проумее“. Той бе избран от Него да си тръгне сред първите от поколението, за да ни подготви да гледаме, четем и пишем честно, отговорно, но и до болка неспокойно, дръзко.
Авторът на „Прегръдка за палача“, 1992, ИК „Няголова“ и „Пилигрим“, 1993, ИК  „Няголова“ е от добруджанското ято поети и разказвачи от 80-те и 90-те години на 20-ти век като Йордан Кръчмаров, Иван Атанасов, Сашо Серафимов, Венцислав Славянов, Иван Овчаров и Стефан Жечев, Камелия Кондова, Ирина Янкова, Генка Петрова и Петранка Божкова, Марина Константинова, Красимир Бачков, Ангел Веселинов и Александър Белчев, Веселин Марчев, Валентин Шалтев, Красимира Атанасова, Веселина Атанасова, Керанка Далакманска и Уляна Андреенко. Това е едно търсещо и неспокойно семейство от приятели, което бе белязано от магията на думите. Текстът прерасна за всеки от тях в река, по която като Христос вървиш дръзко и си готов на болката, за да изповядаш, изречеш и облагородиш страданието и мъката, да зарадваш ближния със светлите си видения. Това бяха години на оформянето на приятелства за цял живот, време на естетически спорове, неспокойни разговори за истините на живота и на битието. Първите книги видяха бял свят в новата издателска къща на литературната посестрима Елка Няголова, а над тези брадати и неспокойни натури бдяха с добра дума и молитвен благослов литературният историк Йордан Дачев, от ръководителя на Клуба към учителя – хумористът Иван Коларов, поетите Драгни Драгнев, Генчо Златев и Йордан Трухчев.
Лириката на Георги Давидов е родена в белите страдания и радостите, в очакванията и мечтите, в самотата и виденията на постмодерния човек, който е атеист по дух, който носи като сакралност изповедите на Фридрих Ницше и Яворовия пилигрим. Лирическият му човек разговаря нелицеприятно с Бога за Живота и Смъртта, за „фронтовете на сърцата“, за „нуждата от криле“, за съвестта и обществото, за времето и света, за слепотата и проглеждането, за избора и натрупаните страхове, за видимото и невидимото, за съня и реалността, за мъжката и женската природа, още за вечност, за приятелите, семейството и паметта. Художественият му свят е цяла магическа вселена, естетически макрокосмос на неспокойното колумбовско търсаческо начало, което носи енергията на сътворението като творческа радост, но и мъченическо терзание, както го познаваме при Достоевски и Атанас Далчев. Това чудотворно „друго“ е ключът към очакванията и терзанията на поета-интелектуалец, който стои по дух близко до Пенчо Славейков, П. Яворов и Гео Милев от националната ни класика. В лирическата миниатюра „Еволюция“ нашият съвременник е в състояние на самосъд, на осмислен отказ от изминалото с неговите „излишества огромни,“ а днес в началото на 21 век това са меркантилността, крадливостта, преклонението пред парите и продуктите на новите технологии. Човекът на поета от Шабла е претоварен от знания, интелект, разум и след кръстопътя на неуспеха и вероятния, възможния успех идва откритието: „И се научих да забравям!...“, както е при героите на самотата на Ботев и Яворов, Дебелянов и Лилиев, Далчев и Вапцаров. Отказването от видимия в името на „измислен свят“ е оразличаване от дехуманизираната действителност, която има своите вълчи закони на капитала. В суровата „епоха на дива жестокост“ /Никола Вапцаров/ няма място за илюзии и крехки души. В „храма“ на живота са познатите господари, търговците, които владеят механизмите на „пазарлъка“, на едрите и безскрупулни далавери, защото за тях няма съд и съдебна система, държавните институции са глухи и слепи за владетелите на пустотата и нищото. Мислещият, хуманният Аз, познавачът на световната история разпознава бъдещето, а то е синтезирано в емблематичния жест „вместо да заплача-/ за революция копнея.“ Голямата поезия е винаги наситена с видения за бъдещност, с хвърляне на взор напред във времето. Още през деветдесетте години младият и даровит поет от Шабла духовно предупреждава, че байганьовските сили на злото и разрушението са жестоки и страшни в глобализирания свят, а на другия полюс е познатият ни Дон Кихот с идеализма и висотата на самотността си.
Голямата световна романистка Елиф Шафак в текста си „Черно мляко“ /Егмон, 2012, 274 с./ красиво вещае: „Да вярваш в поезията, означава да вярваш в любовта, означава да вярваш в Бога, защото поезията е вълшебно място отвъд Планината на призраците“ /40 с./. Георги Давидов ни отвежда зад тази приказна Планина и наложи питащият, търсещият, „будуващият“ Аз, който смело се отказва от робското примирение и тръгва по стръмната пътека на своята Голгота в името на семейството, родния край, българската виталност като история, народ, памет, природни феномени. Пред него са безсилни тайфуните на разрушението и хаоса. За читателя от началото на 21 век срещата с този познат-непознат творец и неговия свят е надникване в дълбоките бездни на човешката душа, но това е труден, а и пречистващ процес.


Георги Давидов си тръгна от нас на 13 януари 1993 г., ненавършил тридесет и осем ненавършени години. Неговата поезия в добруджанското поетично ято беше като песента на чучулигата в последния си полет. Тя беше силно драматична, нежна и пълна с обич. Приживе излиза „Прегръдка за палача“ – 1992 г., а „Пилигрим“ – 1993 г., и „Съвсем по човешки“ са издадени след смъртта в ИК „Няголова“. От 2005 г. Община гр. Шабла съвместно със Съюза на българските писатели организира Национален конкурс на името на Георги Давидов.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево