ВИДИМОТО НА НЕВИДИМОТО
Венцислав Василев
ТОЧНИЯТ КАМЪК
Точно такъв за какъвто ме мислиш съм.
Други подробности няма.
В опит да бъдем човекозащитници
хвърлихме първия камък –
всеки по всеки – за несъответствие
с личната мярка за правда.
Точно каквото сами си харесваме
ни раздели безпощадно.
Точно такива, каквито изглеждаме,
всичко разделяме братски –
с липса на цялостно светоусещане
зад солидарните маски.
Може и друго да има, но някакси
то е почти невъзможно –
да осъзнаем целта на делата си
и откъде произхождат.
Няма подробности. Само богатство,
което ни прави излишни –
купчина хвърлени камъни. Аз съм
такъв за какъвто ме мислиш.
ОТРАЖЕНИЯ
Все още съм обусловен,
но се спасявам в празнотата си.
Така последните отблясъци
на дните се разсейват в мен.
Но е смущаващо, че все
намирам форма – да се върна.
И светлината е повърхност,
и тъмнината е лице...
Отвъд земи и небеса
едно спокойствие почива.
Нещата, всъщност, са такива,
каквито – и без същност – са.
РЕЗКИ ПО СТЕНАТА
В килията е сигурно. Спасен си
от всичко неочаквано и дръзко.
Държиш да имаш право на претенции
и четири стени – да те напътстват.
Навън е страховита неизвестност!
И как да отговаряш сам за себе си?!
В пространството на мрака ти е лесно –
предпазваш се от сприхави последици.
Така да е. Психичната атрофия
не се бои от своите създания.
Но те са все по образ и подобие –
това е най-доброто оправдание.
А ти не би признал, че си затворник...
Не са ли възприятията твоите?!
Познаваш осезаемите форми?
Това е.
Друго няма как да дойде.
УТРЕШНИЯТ ОТГОВОР
Сглобяваш си картината... А как
успя да я начупиш на парчета?
Нима те притеснява този мрак,
на който очертанията светят?
Така е видим. Тръгваш настрани,
към други, оцветени половини.
От утре – всичко ще се промени.
Но утре ще е днес. И ще застине
в парчетата, които уж редиш,
за да сглобиш великата картина.
Ще нарисуваш този свят по-висш,
но даже и с корона – ще премине.
Картината не я създавай ти!
Душата е едно по-течно тяло.
А се дръпни. И в теб ще затрепти
единствената неизменна Цялост.
СЪЗДАВАНЕТО НА НЕЩАТА
Делим с очите си надменни
отхвърляне и предпочитане,
за да потънем в подчинение
на мисълта за независимост.
Делим земята и небето,
за да разпънем път към себе си,
а по висящите трасета
протичат само гръмотевици.
Делим и себе си на пластове –
страхливи и самоуверени.
Делим на време и пространство
ненакърнимата материя.
Делим. И губим същността си,
за да спечелим очертания.
Фрагментите са информация.
А само целостта – познание.
ВИДИМОТО НА НЕВИДИМОТО
Не се измъчвай от въпроси –
дали, защо, кога, къде...
И отговорът благоносен
самичък ще ти се даде.
В усилията – всеки смисъл
се изпарява като спирт.
Ти знаеш мъдрите кои са –
които пребивават в мир.
И тази простичка идея
е позабравен призив вехт –
че си човек, за да живееш;
живееш, за да си човек.
ИЛИ КАК ИЗРАЗЯВАНЕТО
ПРЕГРАЖДА СЪДЪРЖАНИЕТО
Защо да е поезия това?!
Зад маските от думи няма нищо.
Когато свършат всички празненства
и тишината дойде да разчисти
ще бъде пълно с маски, а под тях
ще е праха на думите, които
употребявах, ала не живях,
или живях, но не съвсем открито.
Употребявах своите права
на празненствата да играя с маски...
Защо да е поезия това?!
Остатъци от врявата. Зарастват.
ДРУГОТО
Твоята истина колко човека засища?!
Моята също не става за риба и хлебец...
Инак – водата ми става на вино. И вкисва.
Но е достатъчно пивко за тебе и мене.
Всекиму – според глада и небесната жажда.
Благоприятен, живота оставя ни пришки.
Важен е центърът. Другото просто обгражда.
Само че той е на сто необята от всичко.
Ти ще се хванеш за "сто", а пък аз ще изпусна
първата лодка към бурята за маловерци.
Някой ще дисциплинира морето от чувства
и ще проходи по него, почти по инерция.
Всички ще тръгнат – повярвали в чудо – подире,
даже небето ще спусне за тях булеварди.
Няма обаче нагоре един да отиде.
Вярват на чудото, но в чудотворец не вярват.
Всъщност и двете за хорския ум са съблазън.
Ние ги гледаме. Съдим. И лошо го крием.
Ти се стремиш да приемаш, а аз – да отказвам.
Важен е центърът.
Другото просто
сме ние...
ТОЧНИЯТ КАМЪК
Точно такъв за какъвто ме мислиш съм.
Други подробности няма.
В опит да бъдем човекозащитници
хвърлихме първия камък –
всеки по всеки – за несъответствие
с личната мярка за правда.
Точно каквото сами си харесваме
ни раздели безпощадно.
Точно такива, каквито изглеждаме,
всичко разделяме братски –
с липса на цялостно светоусещане
зад солидарните маски.
Може и друго да има, но някакси
то е почти невъзможно –
да осъзнаем целта на делата си
и откъде произхождат.
Няма подробности. Само богатство,
което ни прави излишни –
купчина хвърлени камъни. Аз съм
такъв за какъвто ме мислиш.
ОТРАЖЕНИЯ
Все още съм обусловен,
но се спасявам в празнотата си.
Така последните отблясъци
на дните се разсейват в мен.
Но е смущаващо, че все
намирам форма – да се върна.
И светлината е повърхност,
и тъмнината е лице...
Отвъд земи и небеса
едно спокойствие почива.
Нещата, всъщност, са такива,
каквито – и без същност – са.
РЕЗКИ ПО СТЕНАТА
В килията е сигурно. Спасен си
от всичко неочаквано и дръзко.
Държиш да имаш право на претенции
и четири стени – да те напътстват.
Навън е страховита неизвестност!
И как да отговаряш сам за себе си?!
В пространството на мрака ти е лесно –
предпазваш се от сприхави последици.
Така да е. Психичната атрофия
не се бои от своите създания.
Но те са все по образ и подобие –
това е най-доброто оправдание.
А ти не би признал, че си затворник...
Не са ли възприятията твоите?!
Познаваш осезаемите форми?
Това е.
Друго няма как да дойде.
УТРЕШНИЯТ ОТГОВОР
Сглобяваш си картината... А как
успя да я начупиш на парчета?
Нима те притеснява този мрак,
на който очертанията светят?
Така е видим. Тръгваш настрани,
към други, оцветени половини.
От утре – всичко ще се промени.
Но утре ще е днес. И ще застине
в парчетата, които уж редиш,
за да сглобиш великата картина.
Ще нарисуваш този свят по-висш,
но даже и с корона – ще премине.
Картината не я създавай ти!
Душата е едно по-течно тяло.
А се дръпни. И в теб ще затрепти
единствената неизменна Цялост.
СЪЗДАВАНЕТО НА НЕЩАТА
Делим с очите си надменни
отхвърляне и предпочитане,
за да потънем в подчинение
на мисълта за независимост.
Делим земята и небето,
за да разпънем път към себе си,
а по висящите трасета
протичат само гръмотевици.
Делим и себе си на пластове –
страхливи и самоуверени.
Делим на време и пространство
ненакърнимата материя.
Делим. И губим същността си,
за да спечелим очертания.
Фрагментите са информация.
А само целостта – познание.
ВИДИМОТО НА НЕВИДИМОТО
Не се измъчвай от въпроси –
дали, защо, кога, къде...
И отговорът благоносен
самичък ще ти се даде.
В усилията – всеки смисъл
се изпарява като спирт.
Ти знаеш мъдрите кои са –
които пребивават в мир.
И тази простичка идея
е позабравен призив вехт –
че си човек, за да живееш;
живееш, за да си човек.
ИЛИ КАК ИЗРАЗЯВАНЕТО
ПРЕГРАЖДА СЪДЪРЖАНИЕТО
Защо да е поезия това?!
Зад маските от думи няма нищо.
Когато свършат всички празненства
и тишината дойде да разчисти
ще бъде пълно с маски, а под тях
ще е праха на думите, които
употребявах, ала не живях,
или живях, но не съвсем открито.
Употребявах своите права
на празненствата да играя с маски...
Защо да е поезия това?!
Остатъци от врявата. Зарастват.
ДРУГОТО
Твоята истина колко човека засища?!
Моята също не става за риба и хлебец...
Инак – водата ми става на вино. И вкисва.
Но е достатъчно пивко за тебе и мене.
Всекиму – според глада и небесната жажда.
Благоприятен, живота оставя ни пришки.
Важен е центърът. Другото просто обгражда.
Само че той е на сто необята от всичко.
Ти ще се хванеш за "сто", а пък аз ще изпусна
първата лодка към бурята за маловерци.
Някой ще дисциплинира морето от чувства
и ще проходи по него, почти по инерция.
Всички ще тръгнат – повярвали в чудо – подире,
даже небето ще спусне за тях булеварди.
Няма обаче нагоре един да отиде.
Вярват на чудото, но в чудотворец не вярват.
Всъщност и двете за хорския ум са съблазън.
Ние ги гледаме. Съдим. И лошо го крием.
Ти се стремиш да приемаш, а аз – да отказвам.
Важен е центърът.
Другото просто
сме ние...