ОТ СЛАМАТА ДО СЛАВНАТА КАНАРА
Рада Въртунинска
Възпев за Минчо Дамянов
Отрадно беше за читателите на сп. „Антимовски хан“ (бр. 1, 2015) да се запознаят с археологическите проучвания на Боян Тотев и Добри Добрев в местността "Славната канара".
Интересът ми беше предизвикан не само от ценните археологически находки, потвърждаващи историческата значимост на добруджанските земи, а от наименованието на мястото, където се провеждат разкопките, както съобщават двамата автори – "Славната канара".
Мисля, че не е излишно да направя някои пояснения за местността и за провеждането на фолклорния фестивал "Песни и танци от слънчева Добруджа".
В края на 60-те години на ХХ век един отявлен и всеотдаен родолюбец – Минчо Дамянов, по това време методист, наблюдаващ читалищната дейност – някога имаше такава и то БОГАТА!, – бе инициатор за провеждане на фолклорен събор-надпяване в местността "Сламата", в близост до чешмата "Чашката", в землището на с. Дебрене, в дебрите на батовските гори. Използваното векове наред от тукашното население название се стори на Минчо Дамянов твърде прозаично за местност, свързана с името и родното място (Дебрене) на един от най-прославените войводи в Добруджа по време на заробващото „присъствие“ – Пею Буюклията.
Минчо Дамянов по това време издирваше народни песни, свързани с хайдутството в Добруджа и издаде сборника "Юнаци се сбират", единствен до сега. Той имаше амбицията да докаже, че добруджанци не са стояли встрани от националноосвободителните борби, независимо от неудобния равнинен ландшафт. По време на първото надпяване в местността „Сламата“ той я кръсти с по-романтичното, дори героичното „Славната канара". Вгради в скалата метална гилза със съответното родолюбиво послание и като завет към идните поколения. Археолозите ще я открият някой ден.
Аз постъпих на работа в Окръжния съвет за култура през 1969 г. като завеждащ Методическия кабинет по художествена самодейност. Работехме заедно с Минчо Дамянов. Той разпалено споделяше идеите си за издигане престижа на все някак отминаваната Добруджа. Пишеше стихове, разкази, рисуваше декори. В родното си село Крушари създаде хор за народни песни и танцов състав. По същото време, по примера на братя Райкови от Варна, създаде Детска театрална студия „Зорница“ и възпита няколко поколения в любов към театъра. Той беше един от основателите на литературен клуб в Добрич – преди близо половин век!
През април 1974 г. Кабинетът получи статут на Окръжен център за художествена самодейност. Сдоби се със собствена сграда и десетина методисти за отделните жанрове изкуства. До 1985 г. бях негов директор. Инициативата на Минчо Дамянов за провеждане на събора-надпяване беше продължена в по-голям мащаб, прераствайки от регионален в окръжен събор за автентичен фолклор, с конкурсен характер и като етап за участие в Националния събор в Копривщица, който се провеждаше на всеки четири години в началото на м. август.
Тук му е мястото да кажа, че скромно претендирам да съм кръстница на събора в Дебрене. Мое беше предложението за „Песни и танци от слънчева Добруджа", запазено до днес, повече от 40 години. То беше нашето лого за Копривщица.
Съборите в Дебрене добиха изключителна популярност и допринесоха за записване и съхраняване на автентичния добруджански фолклор. По-късно група студенти от Музикалната академия под ръководството на проф. Манол Тодоров направиха изследователски „десант“ в района на с. Владимирово, издириха най-старите носители на автентични народни песни, мелодии, танци, които влязоха в няколко телевизионни предавания.
Нямаше село в окръга, което да не се представи с оригинални народни обичаи, песни, танци, хорови и оркестрови формации, разказвачи, изложби с произведения на майстори на народни занаяти. Осемдесет-деветдесетгодишни старци (с. Владимирово, с. Кардам) тропаха и се провикваха като моми и ергени на затревената сцена на Скалата.
Отначало съборът се провеждаше само на една сцена – на „Канарата". Поради големия интерес и наплив направихме втора сцена – на равното, преди да се слезе до „Славната канара". Канехме за жури известни фолклористи, етнографи, изкуствоведи от БАН, от Етнографския музей-София, от Националния Център за художествена самодейност, от Варна, с която опитвахме да се конкурираме. Специалистите оценяваха не само изпълнението, а имаха стриктни изисквания за автентичност на костюма, аксесоари, акомпанятори, съдове и предмети на труда. Те даваха препоръки и указания за подготовката на класираните за следващия етап. Не мога да изброя колективите, които имаха честта и удоволствието да представят окръга на „Хайдушката поляна“ над Копривщица и да завоюват само златни и сребърни медали.
Спомням си как в Копривщица цялото жури се качи на сцената да наблюдава отблизо обичая „Оплакването на Германчо", представен от гр. Тервел с ръководител Стоянка Илчева (покойница). Колко овации предизвикваше изпълнението на Кольо Кавръков, лауреат от Ланголен-Англия. Японци щракаха с никоните си и записваха с камери изпълненията на Детския гъдуларски оркестър (около 30 деца) с ръководител Петър Петров, а колективът беше финансиран от СМК-Добрич (Толбухин).
Незабравимо изживяване беше, когато веднаж, на път за Копривщица, автобусите спряха на площада на едно село и изиграха една добруджанска сватба. Неуморими, пълни с идеи и любов към народното творчество бяха тези чисти носители на фолклора.
След като с. Кардам се представи с обичая „Меджия“ с ръководител Янка Дочева (Мир на праха й!), след като затрептяха на сцената пъстрите севернодобруджански носии и изгряха слънчевозлатистите шамии, колективът беше поканен за участие в световния фолклорен фестивал в Загреб-Хърватия. Имах удоволствието да ги съпровождам и да изпитам гордост, че Добруджа представи България редом с Япония, Монголия, САЩ, Русия, Гърция, Македония, Молдавия и т. н. С колектива на Болград-Бесарабия се сприятелихме. Търсехме свои забравени родственици, останали завинаги там, а по време на една от срещите ми бе връчен символичният ключ на Болград.
Сега отново се провежда съборът „Песни и танци от слънчева Добруджа", но го няма „Ханчето", където завършваше фестивалът. Отдавна е заглъхнала славата и са забравени онези вдъхновени и нахъсани първооснователи – Минчо Дамянов, Каров, Журналов от с. Стожер, както и всеотдайните, неуморните методисти от ОЦХС-Толбухин Илиана Жекова, Евелина Арабова, Николай Манев, Лили Христозова, Веселин Василев, Веселин Москов (Мир на праха му!) и много други творци и инициатори. Но, както се казва, „Шоуто продължава". Радостното е, че „Славната канара“ и „Сламата“ не са забравени, че с всеки нов ден тази местност ще добива все по-голямо значение като археологически обект и като възпев на историческото хайдушко сборище, свързано с имената на Пею Буюклията и на Минчо Дамянов.
А пропо. Не мога да се въздържа и да не изразя съжаление, че Община Добрич-селска не пое инициативата на М. Дамянов за изследване живота на Пею Буюклията-Мустака. Негови потомци има в Добрич (Мария Паскалева, по съребрена линия Акъллийска), в с. Геленджик (Победа), където е учителствал Михаил Мустаков, а от 1884 до 1888 г. е архииерейски наместник в гр. Балчик. Само преди година на достолепна 100-годишна възраст почина именитата българска балерина и педагожка Фео Мустакова, за която едва ли някой подозира, че е от рода на Буюклията, а нейна ученичка е нашата съгражданка, първооснователката на добричката балетна школа Цанка Лазарова.
Ще завърша с латинската мъдрост на Хераклит: „Панта рей, панта кинейтай кай оуден меней“ – Всичко тече, всичко се движи...И „Нищо ново под слънцето"!
МИНЧО ДАМЯНОВ е роден на 20 март 1929 г. в с. Крушари, Добричко. Много години от живота си отдава на любителско творчество. Пише стихове, рисува, събира народни песни. Издава книги с лирика, с разкази и сборник с хайдушки народни песни „Юнаци се сбират“. Създава първата заводска галерия и първата заводска музейна сбирка у нас. През 1969 г. създава Театър за деца и юноши към НЧ „Йордан Йовков – 1870“ гр. Добрич и му е ръководител до 1998 г. Неговата енергия и вяра са неизчерпаеми. Умира през 1999 г.
Възпев за Минчо Дамянов
Отрадно беше за читателите на сп. „Антимовски хан“ (бр. 1, 2015) да се запознаят с археологическите проучвания на Боян Тотев и Добри Добрев в местността "Славната канара".
Интересът ми беше предизвикан не само от ценните археологически находки, потвърждаващи историческата значимост на добруджанските земи, а от наименованието на мястото, където се провеждат разкопките, както съобщават двамата автори – "Славната канара".
Мисля, че не е излишно да направя някои пояснения за местността и за провеждането на фолклорния фестивал "Песни и танци от слънчева Добруджа".
В края на 60-те години на ХХ век един отявлен и всеотдаен родолюбец – Минчо Дамянов, по това време методист, наблюдаващ читалищната дейност – някога имаше такава и то БОГАТА!, – бе инициатор за провеждане на фолклорен събор-надпяване в местността "Сламата", в близост до чешмата "Чашката", в землището на с. Дебрене, в дебрите на батовските гори. Използваното векове наред от тукашното население название се стори на Минчо Дамянов твърде прозаично за местност, свързана с името и родното място (Дебрене) на един от най-прославените войводи в Добруджа по време на заробващото „присъствие“ – Пею Буюклията.
Минчо Дамянов по това време издирваше народни песни, свързани с хайдутството в Добруджа и издаде сборника "Юнаци се сбират", единствен до сега. Той имаше амбицията да докаже, че добруджанци не са стояли встрани от националноосвободителните борби, независимо от неудобния равнинен ландшафт. По време на първото надпяване в местността „Сламата“ той я кръсти с по-романтичното, дори героичното „Славната канара". Вгради в скалата метална гилза със съответното родолюбиво послание и като завет към идните поколения. Археолозите ще я открият някой ден.
Аз постъпих на работа в Окръжния съвет за култура през 1969 г. като завеждащ Методическия кабинет по художествена самодейност. Работехме заедно с Минчо Дамянов. Той разпалено споделяше идеите си за издигане престижа на все някак отминаваната Добруджа. Пишеше стихове, разкази, рисуваше декори. В родното си село Крушари създаде хор за народни песни и танцов състав. По същото време, по примера на братя Райкови от Варна, създаде Детска театрална студия „Зорница“ и възпита няколко поколения в любов към театъра. Той беше един от основателите на литературен клуб в Добрич – преди близо половин век!
През април 1974 г. Кабинетът получи статут на Окръжен център за художествена самодейност. Сдоби се със собствена сграда и десетина методисти за отделните жанрове изкуства. До 1985 г. бях негов директор. Инициативата на Минчо Дамянов за провеждане на събора-надпяване беше продължена в по-голям мащаб, прераствайки от регионален в окръжен събор за автентичен фолклор, с конкурсен характер и като етап за участие в Националния събор в Копривщица, който се провеждаше на всеки четири години в началото на м. август.
Тук му е мястото да кажа, че скромно претендирам да съм кръстница на събора в Дебрене. Мое беше предложението за „Песни и танци от слънчева Добруджа", запазено до днес, повече от 40 години. То беше нашето лого за Копривщица.
Съборите в Дебрене добиха изключителна популярност и допринесоха за записване и съхраняване на автентичния добруджански фолклор. По-късно група студенти от Музикалната академия под ръководството на проф. Манол Тодоров направиха изследователски „десант“ в района на с. Владимирово, издириха най-старите носители на автентични народни песни, мелодии, танци, които влязоха в няколко телевизионни предавания.
Нямаше село в окръга, което да не се представи с оригинални народни обичаи, песни, танци, хорови и оркестрови формации, разказвачи, изложби с произведения на майстори на народни занаяти. Осемдесет-деветдесетгодишни старци (с. Владимирово, с. Кардам) тропаха и се провикваха като моми и ергени на затревената сцена на Скалата.
Отначало съборът се провеждаше само на една сцена – на „Канарата". Поради големия интерес и наплив направихме втора сцена – на равното, преди да се слезе до „Славната канара". Канехме за жури известни фолклористи, етнографи, изкуствоведи от БАН, от Етнографския музей-София, от Националния Център за художествена самодейност, от Варна, с която опитвахме да се конкурираме. Специалистите оценяваха не само изпълнението, а имаха стриктни изисквания за автентичност на костюма, аксесоари, акомпанятори, съдове и предмети на труда. Те даваха препоръки и указания за подготовката на класираните за следващия етап. Не мога да изброя колективите, които имаха честта и удоволствието да представят окръга на „Хайдушката поляна“ над Копривщица и да завоюват само златни и сребърни медали.
Спомням си как в Копривщица цялото жури се качи на сцената да наблюдава отблизо обичая „Оплакването на Германчо", представен от гр. Тервел с ръководител Стоянка Илчева (покойница). Колко овации предизвикваше изпълнението на Кольо Кавръков, лауреат от Ланголен-Англия. Японци щракаха с никоните си и записваха с камери изпълненията на Детския гъдуларски оркестър (около 30 деца) с ръководител Петър Петров, а колективът беше финансиран от СМК-Добрич (Толбухин).
Незабравимо изживяване беше, когато веднаж, на път за Копривщица, автобусите спряха на площада на едно село и изиграха една добруджанска сватба. Неуморими, пълни с идеи и любов към народното творчество бяха тези чисти носители на фолклора.
След като с. Кардам се представи с обичая „Меджия“ с ръководител Янка Дочева (Мир на праха й!), след като затрептяха на сцената пъстрите севернодобруджански носии и изгряха слънчевозлатистите шамии, колективът беше поканен за участие в световния фолклорен фестивал в Загреб-Хърватия. Имах удоволствието да ги съпровождам и да изпитам гордост, че Добруджа представи България редом с Япония, Монголия, САЩ, Русия, Гърция, Македония, Молдавия и т. н. С колектива на Болград-Бесарабия се сприятелихме. Търсехме свои забравени родственици, останали завинаги там, а по време на една от срещите ми бе връчен символичният ключ на Болград.
Сега отново се провежда съборът „Песни и танци от слънчева Добруджа", но го няма „Ханчето", където завършваше фестивалът. Отдавна е заглъхнала славата и са забравени онези вдъхновени и нахъсани първооснователи – Минчо Дамянов, Каров, Журналов от с. Стожер, както и всеотдайните, неуморните методисти от ОЦХС-Толбухин Илиана Жекова, Евелина Арабова, Николай Манев, Лили Христозова, Веселин Василев, Веселин Москов (Мир на праха му!) и много други творци и инициатори. Но, както се казва, „Шоуто продължава". Радостното е, че „Славната канара“ и „Сламата“ не са забравени, че с всеки нов ден тази местност ще добива все по-голямо значение като археологически обект и като възпев на историческото хайдушко сборище, свързано с имената на Пею Буюклията и на Минчо Дамянов.
А пропо. Не мога да се въздържа и да не изразя съжаление, че Община Добрич-селска не пое инициативата на М. Дамянов за изследване живота на Пею Буюклията-Мустака. Негови потомци има в Добрич (Мария Паскалева, по съребрена линия Акъллийска), в с. Геленджик (Победа), където е учителствал Михаил Мустаков, а от 1884 до 1888 г. е архииерейски наместник в гр. Балчик. Само преди година на достолепна 100-годишна възраст почина именитата българска балерина и педагожка Фео Мустакова, за която едва ли някой подозира, че е от рода на Буюклията, а нейна ученичка е нашата съгражданка, първооснователката на добричката балетна школа Цанка Лазарова.
Ще завърша с латинската мъдрост на Хераклит: „Панта рей, панта кинейтай кай оуден меней“ – Всичко тече, всичко се движи...И „Нищо ново под слънцето"!
МИНЧО ДАМЯНОВ е роден на 20 март 1929 г. в с. Крушари, Добричко. Много години от живота си отдава на любителско творчество. Пише стихове, рисува, събира народни песни. Издава книги с лирика, с разкази и сборник с хайдушки народни песни „Юнаци се сбират“. Създава първата заводска галерия и първата заводска музейна сбирка у нас. През 1969 г. създава Театър за деца и юноши към НЧ „Йордан Йовков – 1870“ гр. Добрич и му е ръководител до 1998 г. Неговата енергия и вяра са неизчерпаеми. Умира през 1999 г.
