АМЕРИКАНСКИ ПОЕТИ ГОСТУВАТ В ДОБРИЧ
Сесилия Уолок е поет, учител и пътешественик с база Лос Анджелис, но на път през САЩ и Европа шест месеца всяка година. Тя е автор на шест стихосбирки, последните от които са „Земя“ (Two Sylvias Press, 2015) и „Карпатия“ (BOA Editions, 2009). Романът ѝ, „Sur la Route“ бе публикуван наскоро от Quale Press. Сесилия редовно сътрудничи с музиканти, танцьори, театрални актьори, филмови режисьори и преподава поезия на писатели по света.
ЛЕТА
Помня деня, в който почна
отново да се мразиш. Почти часа.
Тази смъртна маска застана
върху лицето ти. Повече череп, отколкото плът.
Суровата светлина. Вятър.
Как изглеждаше на тази скала
с гледка към града. Как отказа
да се обърнеш и да погледнеш. Очите ти –
две дупки за небе. Устата ти –
мрачна линия. Тънка. Как вървяхме
ръка за ръка покрай отровената река –
река от сенки. Как ридах.
Как отскубна от тревата
за гърлото едно едничко цвете,
за да млъкна. Ти нарече
твоята горчивина черното куче,
засмя се. Лутахме се през тъмното,
докато се изгубихме, докато ти видя
някакво място, където се пие, и влязохме.
Гледах те как вдигаш чашата към устните си
отново и отново. От жажда. От злоба.
Мразейки себе си, мразейки мен. Мразейки
този град, неговите ветрове и кучета,
и мръсната му река. Живота си.
ГРЕШКА
Накрая мислеше, че вижда смъртта
до вратата, където висеше тъмната му роба.
Но беше само робата му в тъмното.
Беше само вратата. Беше само неговата смърт,
дошла за него, при това близо.
Спи, молих го, спи.
И той повдигна ръка във въздуха –
бледа ръка, почти синя в тази тъмнина.
Като че ли махаше за привет или сбогом, или се опитваше
да докосне собствения си живот, докато преминаваше.
Пощенска картичка до Иля Камински от сън на брега на морето
Напусках страната на дъжда заради страната на ябълките. Нямах много време. Казах на любимия си да носи своя халат, каубойски ботуши, черна превръзка върху най-зоркото си око, както правят пиратите. Моите чанти бяха пълни със сол, което ги правеше нестабилни, трудни за вдигане. Къщи бяха нападали с лице напред, в калта на ръба на морето. Побързай, помислих, и ръцете ми бяха като птици. Не можеха да държат нищо. Перест бриз. Тогава бяло дърво разцъфна над леглото – цялото в бели цветчета, нарисувано дърво. „О“, казах; или любимият ми каза на мен. Ние искаме да сме хора винаги, отново, затова коленичим като молещи се деца, докато изгубените ни майки ни успокояват. Ореол от пчели. Сънувах с всички сили. Бързо беше – как ябълките надебеляваха и падаха. Страната, която се повдигна да ме посрещне, беше стръмна като огледало; златната ѝ кука блестеше.
ПРИЗРАКЪТ НА ГЛАДА
Понякога, когато забърсвам чинията с хапка хляб,
когато си пържа едно, две яйца с мляко,
когато разбърквам кашата, докато се сгъсти,
когато седна на масата и склоня глава,
си мисля как ядеше баща ми,
как той скланяше главата си – въпреки че не се молеше
за благословия, поне не по обичайния начин,
но винаги с тази стойка над чинията –
смиреност, благодарност –
гладните рамене на момчето,
което веднъж си натъпкало устата с шепа оскубна трева,
което така и не разбра, че има достатъчно.
Понякога забърсвам чинията с хляба си,
понякога храня призрака на баща си с тази молитва.
Клинт Маргрейв е автор на „Ранната смърт на човека“, стихосбирка, публикувана от NYQ Books. Негови творби са се е появявали на страниците на The New York Quarterly, Rattle, Cimarron Review, Verse Daily, Ambit (UK) и на други места. Предстои да излезе новата му поетична книга „Поздрави руините“.
НЕ ВЯРВАМ В ПРИЗРАЦИ
А и дори да видя някой,
не мога да кажа, че ще ми е приятно
и дори, че вярвам на очите си.
Сестра ми е разочарована,
че баща ми още не й се e показал,
като че ли това е задължение на мъртвите.
Предполагам, че и аз бих се разсърдил на някого,
на когото звъниш,
а той не ти се обажда.
Тази е една от причините
да не вярвам в задгробен живот –
разбирам от намеци.
ВТОРИЯ ДЕН НА ГОДИНАТА
Никой никога не го споменава.
Купоните са свършили.
Конфетите са изметени и изхвърлени.
Болката в главите е изчезнала.
Може би заради това винаги съм предпочитал
втория ден на годината.
Защото е обикновен, непретенциозен.
Улиците са тихи.
Магазините са отворени.
Няма паради и футболни мачове.
Можеш да вървиш, без да се чувстваш самотен.
Никой не иска да откаже цигарите,
да предложи женитба
или да си пожелае нещо неизпълнимо.
На втория ден от годината
никой нищо не очаква.
Плановете са отменени,
двойките продължават да се карат,
вземат се по-мащабни и по-добри решения.
ЖИТЕЙСКИТЕ УРОЦИ НА БАНКОМАТА
Първо, избери език.
Не давай на никого
тайния си пин-код.
Винаги отговаряй „да“, когато те питат
искаш ли да продължиш.
Прави само влогове.
Изтегляй
само в краен случай.
РОЛЯТА НА ИЗКУСТВОТО
Изкуството е интроверт.
По време на купони е закачено по стени,
които никой не забелязва.
Когато говори,
трудно го чуват.
Както всички говорещи истината,
Изкуството има малко поддръжници,
винаги някой се засяга.
Изкуството е самотно,
бунтарско,
абстрактно.
Не е комунално.
И когато е прегърнато твърде сериозно,
нещата се сгромолясват.
Не желае да е познато,
не желае да е харесвано,
не желае похвалите
на по-популярния си братовчед –
Клишето.
Изкуството е изгнаник
с единствената роля
да запази стойността си,
като прави всичко само заради себе си
и се надява, че има значение.
Превела: Катерина Стойкова-Клемър
Катерина Стойкова-Клемър е автор на няколко стихосбирки на български и английски, последната от които, „Как наказва Бог“ (ICU, 2014), получи наградата за поезия „Иван Николов“ за 2014. Родена в Бургас, от 1995 живее в САЩ, където е собственик и редактор на американското издателство Accents Publishing, както и водещ на радиошоу за изкуство и култура.
ЛЕТА
Помня деня, в който почна
отново да се мразиш. Почти часа.
Тази смъртна маска застана
върху лицето ти. Повече череп, отколкото плът.
Суровата светлина. Вятър.
Как изглеждаше на тази скала
с гледка към града. Как отказа
да се обърнеш и да погледнеш. Очите ти –
две дупки за небе. Устата ти –
мрачна линия. Тънка. Как вървяхме
ръка за ръка покрай отровената река –
река от сенки. Как ридах.
Как отскубна от тревата
за гърлото едно едничко цвете,
за да млъкна. Ти нарече
твоята горчивина черното куче,
засмя се. Лутахме се през тъмното,
докато се изгубихме, докато ти видя
някакво място, където се пие, и влязохме.
Гледах те как вдигаш чашата към устните си
отново и отново. От жажда. От злоба.
Мразейки себе си, мразейки мен. Мразейки
този град, неговите ветрове и кучета,
и мръсната му река. Живота си.
ГРЕШКА
Накрая мислеше, че вижда смъртта
до вратата, където висеше тъмната му роба.
Но беше само робата му в тъмното.
Беше само вратата. Беше само неговата смърт,
дошла за него, при това близо.
Спи, молих го, спи.
И той повдигна ръка във въздуха –
бледа ръка, почти синя в тази тъмнина.
Като че ли махаше за привет или сбогом, или се опитваше
да докосне собствения си живот, докато преминаваше.
Пощенска картичка до Иля Камински от сън на брега на морето
Напусках страната на дъжда заради страната на ябълките. Нямах много време. Казах на любимия си да носи своя халат, каубойски ботуши, черна превръзка върху най-зоркото си око, както правят пиратите. Моите чанти бяха пълни със сол, което ги правеше нестабилни, трудни за вдигане. Къщи бяха нападали с лице напред, в калта на ръба на морето. Побързай, помислих, и ръцете ми бяха като птици. Не можеха да държат нищо. Перест бриз. Тогава бяло дърво разцъфна над леглото – цялото в бели цветчета, нарисувано дърво. „О“, казах; или любимият ми каза на мен. Ние искаме да сме хора винаги, отново, затова коленичим като молещи се деца, докато изгубените ни майки ни успокояват. Ореол от пчели. Сънувах с всички сили. Бързо беше – как ябълките надебеляваха и падаха. Страната, която се повдигна да ме посрещне, беше стръмна като огледало; златната ѝ кука блестеше.
ПРИЗРАКЪТ НА ГЛАДА
Понякога, когато забърсвам чинията с хапка хляб,
когато си пържа едно, две яйца с мляко,
когато разбърквам кашата, докато се сгъсти,
когато седна на масата и склоня глава,
си мисля как ядеше баща ми,
как той скланяше главата си – въпреки че не се молеше
за благословия, поне не по обичайния начин,
но винаги с тази стойка над чинията –
смиреност, благодарност –
гладните рамене на момчето,
което веднъж си натъпкало устата с шепа оскубна трева,
което така и не разбра, че има достатъчно.
Понякога забърсвам чинията с хляба си,
понякога храня призрака на баща си с тази молитва.
Клинт Маргрейв е автор на „Ранната смърт на човека“, стихосбирка, публикувана от NYQ Books. Негови творби са се е появявали на страниците на The New York Quarterly, Rattle, Cimarron Review, Verse Daily, Ambit (UK) и на други места. Предстои да излезе новата му поетична книга „Поздрави руините“.
НЕ ВЯРВАМ В ПРИЗРАЦИ
А и дори да видя някой,
не мога да кажа, че ще ми е приятно
и дори, че вярвам на очите си.
Сестра ми е разочарована,
че баща ми още не й се e показал,
като че ли това е задължение на мъртвите.
Предполагам, че и аз бих се разсърдил на някого,
на когото звъниш,
а той не ти се обажда.
Тази е една от причините
да не вярвам в задгробен живот –
разбирам от намеци.
ВТОРИЯ ДЕН НА ГОДИНАТА
Никой никога не го споменава.
Купоните са свършили.
Конфетите са изметени и изхвърлени.
Болката в главите е изчезнала.
Може би заради това винаги съм предпочитал
втория ден на годината.
Защото е обикновен, непретенциозен.
Улиците са тихи.
Магазините са отворени.
Няма паради и футболни мачове.
Можеш да вървиш, без да се чувстваш самотен.
Никой не иска да откаже цигарите,
да предложи женитба
или да си пожелае нещо неизпълнимо.
На втория ден от годината
никой нищо не очаква.
Плановете са отменени,
двойките продължават да се карат,
вземат се по-мащабни и по-добри решения.
ЖИТЕЙСКИТЕ УРОЦИ НА БАНКОМАТА
Първо, избери език.
Не давай на никого
тайния си пин-код.
Винаги отговаряй „да“, когато те питат
искаш ли да продължиш.
Прави само влогове.
Изтегляй
само в краен случай.
РОЛЯТА НА ИЗКУСТВОТО
Изкуството е интроверт.
По време на купони е закачено по стени,
които никой не забелязва.
Когато говори,
трудно го чуват.
Както всички говорещи истината,
Изкуството има малко поддръжници,
винаги някой се засяга.
Изкуството е самотно,
бунтарско,
абстрактно.
Не е комунално.
И когато е прегърнато твърде сериозно,
нещата се сгромолясват.
Не желае да е познато,
не желае да е харесвано,
не желае похвалите
на по-популярния си братовчед –
Клишето.
Изкуството е изгнаник
с единствената роля
да запази стойността си,
като прави всичко само заради себе си
и се надява, че има значение.
Превела: Катерина Стойкова-Клемър
Катерина Стойкова-Клемър е автор на няколко стихосбирки на български и английски, последната от които, „Как наказва Бог“ (ICU, 2014), получи наградата за поезия „Иван Николов“ за 2014. Родена в Бургас, от 1995 живее в САЩ, където е собственик и редактор на американското издателство Accents Publishing, както и водещ на радиошоу за изкуство и култура.
