Има хора такива, за които знаеш, че ако не съществуват, самият град ще изглежда по-беден. Като че тях Господ ги е измислил, за да бъдат нещата по-дълбоки, улиците живописни, добрутрото ни по-благородно и тъгата по чеховски философска, необяснима и приятна.
Аз лично никога не съм се интересувал какви награди е получавал Рафе за ролите си. Защото не ми е трябвало да го сравнявам с някого. Той ми е достатъчен, за да си обясня понятието артист. Когато сме заедно, тои винаги играе ролята на живота, понякога си помага със стара реплика или измисля нова, за да е незаменим в пиесата на нашия град.
И тъй като знам, че когато хората вървят с мечтата си, те никога не остаряват, с учудване рабрах, че е станал на шейсет години.
Не ми остава нищо друго, освен да ползвам неговата дълга тържествена реч, за да го поздравя:
Наздраве, Рафе! С много обич, ние от Сдружението на писателите ти желаем още шейсет години да бъдеш с нас!
На многая лета!

Сашо Серафимов




Валентин Андрев /РАФЕ/

УНИЗИТЕЛНО

Поръчай водка и седни до мен,
и ако не на друг – на тебе ще разкажа,
макар че ти си бизнесмен,
а тия като мен сега метат паважа...
А бях артист! И то какъв! –
Играл съм Д’Артанян, дори Езоп!
На сцената оставал съм без кръв,
сваляч съм бил, бил съм циклоп...
Но времето такова е сега –
забравиха ме всички вече...
Не! В погледа ми туй не е тъга...
Поръчай още водка, бе, човече!
Играл съм със колеги „имена“
и интервюта давах за „Театър“!
Ех, бяха чудни времена...
Наздраве! Другото е вятър.
Ти кой беше? Да, бе... Верно...
Ще те запомня, запомниш ли ме ти.
Да ти призная, пред очите ми е черно!
А бях артист... Но времето лети!
Артистите до пенсия не доживяват –
такава е статистиката, братко.
Ако я стигнат – те полудяват
и... свършват, казано накратко!
Та, ти не си ме гледал, казваш?
Е, какво да се направи...
Ти свойте правила си спазваш...
Да пием – всички да са здрави!
Май с тебе се разбираме чудесно...
Глупак! – Не за пари те моля!
Бе майната ти! Колко ще е лесно
да можех вместо водка
да поръчам РОЛЯ!

Стихотворението е спечелило наградата на публиката на рецитала на актьора на 25 януари 2002 г. в Кафенето на Мино в „Стария Добрич“.

Александър Белчев

АКТЬОРИ

                   На Валентин Андреев – Рафе

Как жадувам да съм оня
капитан на яхта,
дето черпи със уиски и със пури!
И най-щедрата красавица
да е с мен на вахта –
всички други да си мислят, че е буря.
Като се събудим,
да сме в пристан.
Да сме патили и морски,
да сме чисти.
А вълните от овации
когато плиснат –
да открием, че сме плавали
наистина.




Цветан Сашев

АКТЬОРЪТ

Тялото пада и сцената го поглъща като паст на чудовище, излязло от дълбините на времето.
Стъпки... Тишината обгръща пространството. Думите отдавна са изчезнали, изгубили значението си. Паузите между тях са ги унищожили, иззели са функцията на послание. Ръката, свита в юмрук, и зениците с угасващ блясък казват всичко. Очи, търсещи други очи. Неизказани желания. Енергия, която трепти като високоволтова дъга.
Шаманът, мост между световете, търси племе достойно за безсмъртие.
Над мъглите са очертанията на Обетованата земя. Контури, просто контури.
Танцът на Водача няма да ги направи близки, но ще ги направи ясни. Необходим е заряд за взрива, след който нищо вече няма да е същото.
Страхът властва, но очакването дава сила.
След електрическото клане на прожекторите връщане назад няма.
Завеса – не, тя само ще ни раздели.

Ангел Веселинов

РАФЕ,
понякога нещата се стичат така,
че поетът се дави в най-плиткия стих,
а актьорът внезапно излиза от роля.
Противен, почти отвратителен факт.
Просто се спускат отвсякъде сиви мъгли
от завист, омраза и болести.
И тогава, дори виртуозен да си,
изведнъж – вече не си Ти,
вече нямаш и собствено Аз
...
И започваш от гняв да крещиш!
И започваш отчаян да молиш!
Но някой ден просто става така,
че стихът ти отново се връща,
а ролята пръква и гола, и твоя.
И ти се прераждаш отново
в предишната вечна и пъклена пролет.