Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДЕЦАТА НА ДОБРИЧ ТВОРЯТ"

ДЕЦАТА НА ДОБРИЧ ТВОРЯТ

Предизвикателство е за детето да пристъпи зад вратите на видимото и да влезе в пространствата на вълшебството, на далечното и тайнственото. Тази радост, но и мъка изпитаха за пореден път участниците в Шестия областен литературен конкурс „Децата на Добрич творят“ Традиция е екипът на ОУ „Христо Ботев“ – ръководството, учителката по български език и литература Дима Костова и клубът „Таланти“ да поеме гостоприемно най-трудното – организацията, селекцията, тържеството по награждаването. Тази година конкурсът беше посветен на седемдесет и петия рожден ден  на училището. В Заседателната зала на Община Добрич се отчетоха резултатите, бяха връчени наградите на отличените, но голямото остана в радостта и светлината в детските души, които отнесоха надеждата да работят дълго и с вдъхновение над белия лист.

Драгомил Георгиев – председател на журито



ПЪРВА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА: ПОЕЗИЯ

І място
РОЗАЛИЯ ПЕТРОВА
– VІ клас
Клуб за творческо писане „Литературната къща“ – Добрич, рък. Генка Петрова

ГОРСКА СВАТБА

Навътре, в гората, сватба се вдига.
Главен оркестър е една чучулига.
Брезичката – булка свенлива
крачи бавно из природата дива.
Борът голям – нейното момче,
се приготвя под безкрайното горско небе.
Изведнъж пристигат кумът и кумата,
които са дъбът и елата.
Шаферките – три върби,
едни  любопитни малки сестри.
Гостенката знатна е липа сладкодумна.
Сестра й пък е фотографка умна.
Толкова много гости станаха,
че на булката листата й паднаха.
Но младоженецът все пак я обича,
питайте го – не отрича!


НОЩЕН ТАНЦ

Макове танцуват валс,
но не по двойки, а на цели туфи.
Тъмните им очи изпращат залеза
и очакват изгрева да дойде на гости.
Аз ще го изпреваря.
Ще хвана влака за тяхната ливада
и с червената си рокля ще се слея с тях.
Ще поникна наново от меката пръст,
ще изтанцувам три изгрева, три залеза.
Мислите ми ще са в нюансите на любовта,
в нюансите на буен огън,
но ще замълча, ще спазя
хармонията на маковия танц.
Аз съм просто огромен мак,
полюшван от вятъра,
просто начинаещ мак.




II място

РЕНИ ХИНЕВА
– VІ клас
Клуб за творческо писане „Литературната къща“

УПОВАНИЕ

         „ ... но хлябът не стига, деца“
                      Никола Вапцаров


Една догаряща свещ.
Божият образ до нея.
Една догаряща свещ.
Упование във ръцете.
Една догаряща свещ...
Но хлябът не стига и днеска.
Една догаряща свещ...
Изстинала обич в сърцето.
Една догаряща свещ...
България диша тежко.
Една догаряща свещ...
Спаси ни, поете!




II място

АЛЕКСАНДЪР ПЕТРОВ
– VІ клас
Клуб за творческо писане „Литературната къща“

В ПОКРАЙНИНИТЕ НА ЖИВОТА

Нотите в зелено са,
крещят срещу забравата
и осветяват тъмната стая в душата ми.
Подредени са чувствата в логическа мрежа.
Удоволствието чука на вратата на доброто,
търси дима от някоя заблуда.
Открива я заключена и търсеща живот.
Смъртта изгаря в пламъците на надеждата.
Безсилно  е опиянението,
оковано в тежките вериги на реалността.
Грешна мисъл прекрачва границите незапомнени.




III място

СИЛВИЯ ВЕСЕЛИНОВА
– VІІ клас
Клуб за творческо писане „Литературната къща“

МАМА

Мама – горчивото кафе сутринта.
Мама – сладката дума „любов“.
Мама – солената глоба за неправилно паркираните дрехи.
Мама – червената лампа, светеща в секция „работа в 99-та секунда“.
Мама – задъхващи се думи, които обясняват кое е правилно , кое не е.
Мама – нови стъпки, заличаващи старите.
Мама – бялата истина, разкрила  цветистите лъжи.
Мама – кестеняви очи, изпълнени с грижи.
Мама – откритието на живота,
необяснимо и с най-простите думи.
Мама – говорещото безмълвие в очите.
Мама – още един стих в душата ми.




III място

РУМEНА ДИМИТРОВА
– VІ клас
Клуб за творческо писане „Литературната къща“

ГОРСКИ ОБИТАТЕЛИ

По стихотворението на Елка Няголова
„Смесен брак“


В гората недалеч оттук
живеят бор, бреза и бук.
И още по-натам, в зелената гора
нанесоха се скоро дъбче и ела.
Но имаше веднъж една кавга
между  веселия бор и старата ела
и спорът беше за това,
кой  най-остър е в тази гора.
Мисля, че те още мерят сили
и още бавят се – не са решили.
Други дървета с цветчета се кичат –
тях катеричките хотели наричат.
Някои брезички – красиви майки
на уроци пращат децата си малки –
да се учат на вятърни танци бални,
но често оттам се връщаха кални.
Съчувствам аз на храстчетата малки,
толкова ниски, дребни и жалки.
Понасят подигравките на всички дървета,
смеят им се даже малките цветчета:
 – Гледайте ги! – казват те. – Тука си стоят
и не знаят даже как да се държат!
Нерешили, сякаш неуспели,
останаха си ниски и дебели!
Не решиха дали да останат цветя,
избуяха вече, късно е сега.
Аз обаче не съм съгласна –
да си храстче не е ужасно.
Нито те търсят за горски букети,
нито те режат дървари проклети.
Е… това успях да ви разкажа,
но има още какво да ви кажа.
Това не са всички и други има
в нашата горска дружина!




Поощрение

СНЕЖАНА  СТОЯНОВА
– VII клас
Литературен клуб „Таланти“, ОУ „Христо Ботев“, гр. Добрич, рък. Дима Костова

БЪДЕЩЕ

Бъдеще, от календара надничаш,
бъркаш се в планове и ги обричаш,
блясъци мигат ми, ще се оправя,
багри обвиват ума до забрава...
Боря се с облаци, бунтове вия,
беседа в косите ми, морска стихия,
банда престъпници – моите мисли –
бягат, ограбвайки сънища чисти.
Безсилно издирвам ги, вече не зная...
Билет ще си взема, за там, към безкрая.
Бисерна, с пътя, по който не искам,
бистра, по пътя билета ще стискам,
Бъдеща...




ЕСЕ

I място

ВЕСЕЛА ГЕЧЕВ
А – V клас
ОУ „Христо Ботев“ Литературен клуб „Таланти“

ДВИЖЕНИЕ

Има някои движения, които можем да изпълним просто така, без почти никакво усилие. Има и такива, които се мъчим да направим, но никога не се получават. Винаги съм се чудила дали ще успея да изпълня всички движения, и дали ще има още, които никога няма да мога да направя. Същото е и с живота. Няма как да знаем дали ще успеем, или не. Ще се справим ли, или ще се провалим? Истината е, че никога няма да разберем, защото не виждаме бъдещето. Какво да правим? Да седим и да чакаме всичко да дойде на готово, защото не знаем какво ще стане после. Трябва да спрем да се страхуваме от бъдещето и от невъзможните движения. Всеки страх може да се преодолее, като повярваш, че можеш. Накрая всички невъзможни движения ще станат възможни, а страхът ще си е отишъл.




II място

ВАЛЕНСИЯ НИКОЛОВА
– VІІ  клас
СОУ ,„Никола Йонков Вапцаров“ – гр. Генерал Тошево

ВОЙВОДАТА БОТЕВ И ГЕНИЯТ БОТЕВ

Поет, революционер, герой... Макар и толкова силни и внушителни, тези три съществителни не са достатъчни да опишат  човек като Христо Ботев. Но всъщност колкото и да се опитваме, никога не ще успеем да намерим подходящите думи, в които да поберем всички чувства, мисли и емоции, изпитвани от нас,  при споменаването на това свято име...
Много малко хора се раждат белязани. Според мен те са избрани да променят света и през целия си живот изпълняват своята мисия, без да осъзнават. За мен Христо Ботев е един от тях – oбикновено момче, мъчещо се да освободи Отечеството си от вековното иго...
Той е част от литературното богатство на България. Името му е символ на вярата, надеждата, борбата, непреклонността...
Ботев има съществен принос за освобождението на Родината ни. Още от най-ранни години напуска бащиното си огнище и заживява в Румъния, където се среща със стотици български хъшове, с помощта на които осъзнава, че всъщност неговият път в живота е този на бореца за свобода.
Ако трябва да определя Христо Ботев с 2-3 думи, бих го нарекла „поетът, нарамил пушка“, защото съчетава двете си най-големи страсти в живота – борбата и писането. Чрез своите толкова чувствени и патриотични творби той въздейства на читателите си, като ги насърчава да се бият за страната си и им вдъхва надежда за бъдещето.
Заобикалящата го среда го вдъхновява да напише  някои от най-емблематичните за онова време произведения, които се четат и в наши дни, а именно „На прощаване в 1868“; „Майце си“; „Елегия“, както и много други.
Освен че създава много стихотворения, посвещавайки ги на храбри революционери, Ботев показва патриотичния си дух и при издаването на няколко свои вестници – „Дума на българските емигранти“; „Знаме“; „Будилник“, а също така сътрудничи и при печатането на Каравеловите „Свобода“ и „Независимост“.
Едновременно с писането той продължава да се бори срещу османските врагове. Освен че се включва в Българския революционен централен комитет през 1874 г., той взема участие в четата на Жельо Войвода, в Априлското въстание през 1876 г., при което загива, давайки живота си за свободата на своето Отечество...
Чрез казаното по-горе не целя да преподавам урок по история или да се мъча да ви уверя колко велик и храбър човек е Ботев, защото всички вие вече го знаете, а да изкажа почитта и уважението си към него. Той е от хората, които ни карат да се гордеем с миналото си и никога не бива да се забравят. Но това няма как да се случи, защото благодарение на своите произведения ние, читателите, винаги ще го помним и ще можем да се „докосваме“ до същността му. Като заключение бих добавила единствено, че Христо Ботев е един от „даровете“ на България, живял и творил изцяло за Родината. Емоциите, които изпитваме при мисълта за него, ще продължат да обземат още много, много поколения напред и споменът за войводата и гения Ботев не ще изгасне в сърцата ни.




ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА: ПОЕЗИЯ

I място

ЙОАННА ПЕТРОВА
– IX клас
Клуб за творческо писане „Литературната къща“

АПОСТРОФ

          „Не бойте се, деца,
          за утрешния ден…“
                Никола Вапцаров


Не се боя за утрешния ден, поете.
Имам бащината твърда десница.
Имам и единствената мусака от мама.
Имам си ботите, които нося, винаги закъсняваща за час.
Имам и ярките цветове, които се разхождат по пуловера ми.
Имам  и Дантевия „Ад“ в раницата си, който ми напомня за днешния ден.
Имам дори периодичната таблица, която успокоява часа по химия.
Имам и контролните, които ме мъчат всеки ден.
Имам и мечта, да видя небостъргачите,
които са ме забравили в атласа по география.
Но имам и друго...
Имаме го всички в Родината.
Имаме си селските къщурки, които плачат, порутени.
Имаме и си горите, които вече не са гори
след необузданата сеч по никое време.
Имаме си интернет, но си имаме и вируси.
Имаме скайп, имаме и фейсбук,
но това не ми помага да прегърна приятелката си,
не съм го правила от година!
Имаме и нямаме...
Но аз не се боя за утрешния ден, поете.
Не се боя, защото имам тебе.




II място

ДЕНИЦА КРЪСТЕВА
– XI клас
Клуб за творческо писане „Литературната къща“

АПОСТРОФ И НЕ СЪВСЕМ

             „Януари е подъл“
                  Мария Донева

Януари не е подъл.
Той прецизно отделя
есенните ябълки от
проядените петна.
Подслонява
коледните лампички
в кашона с писма
на дядо Коледа.
Той е попивателна гъба
на всички новоизлюпили
се кокичета.
Януари е подъл.
Той е таен похитител
на декемврийската ела.
Студът на кожата му
е така заразителен.
Мразът му пълзи
по склоновете на старостта.
Януари не е подъл.
Дъхът му пречиства
окраската на алеята с латинки.
Той придава бялата си грива
на калните локви.
Той е първият сезон,
обещал шивачество на
пролетни панделки.
Януари е подъл.
Той драска доверието
на Бъдни вечер във вечността.
Утрото му носи
страдална почуда в душите,
осъзнали
духовните си пропуски.
Януари е подъл,
снегът прогонва лозята, дините,
семената гостуват
на щъркеловите гнезда далеч.
Януари не е подъл.
Той насочва
замъгления зов на врабче
за пътя до хлебната колиба.
Предупреждава градската шатра
за безмилостния гняв
на мартенската орисница.
Дните му броят
заледените градски плочи,
толкова е точен.
Януари е подъл.
Той е сметанова лъжовна радост
за зимния емайл.
Той раздухва добродушието
на гълъбите в града
като морска пяна.
Януари не е изцяло разгневен,
не и напълно щедър.
Заляга на относителността.
Такъв си е.. възхвалява
теориите на учените глави.
Загадка са
изкуството и пейзажите му.
Вероятно са безброй.




ІІІ място

ПОЛИНА ГЕОРГИЕВА
– XI клас,
СОУ „Никола Йонков Вапцаров“ – гр. Генерал Тошево

СКЪПИ ДЯДО

Сърцето ми отново свило се е, дядо,
и липсва ми онази ведрост във гласа ти,
да се облегна на голямото ти рамо,
да ти разкажа как е минал и денят ми.
Виждам те във полета на птиците,
облечен си в бяло, символ си, надежда,
сутрин зървам те до нас, по жиците,
в мъглата после губя те... безследно.
Усещам те до мен в успехите,
в провалите дланта си ми подаваш,
вдъхваш ми кураж с... „Вдигни глава, дете,
бори се, никога не се предавай“!
Виж, осиротялата душа, сълзите ми...
Напират и не спират, скъпи дядо,
не от трепети любовни, не от грижите,
а от липсата ти... толкова голяма!




ЕСЕ

I място

ВАСИЛ МАНЕВ
– ХІ клас
ЕГ „Гео Милев“, гр. Добрич

ЧОВЕШКАТА ВОЙНА

„Само мъртвите виждат края на войната...“
Платон


Понякога дишането му се струваше твърде трудно. Успяваше да превърне всяка глътка въздух в мъчение. Това бяха ежедневните му борби сега. Идеалът беше умрял заедно с последния човек на фронта. Животът свърши на прага на болницата. Той не беше мъртъв. Смъртта изглеждаше твърде лесна. Вместо него сега дишаха две машини, чиито движения, подобни на мачкането на хартия, бавно убиваха спомена за външния свят...
Преди десетина години този млад мъж беше изпратен на фронта. Всеки ден беше нова битка, а новите познанства вещаеха нови врагове. Така е на бойното поле. Всеки, когото можеше да нарече съюзник, стоеше редом до него... Враговете заставаха винаги лице в лице. И това го плашеше. Цев срещу цев, воля срещу воля. Тези битки, разбира се, плашеха и него, и съперниците му. Това беше изкуството на войната. В такива случаи често усещаше липсата на стратегия, на цел дори. Тази мисъл ужасяваше всеки войник. Каква беше целта? Обличайки униформата всеки ден, мисълта за тая цел занимаваше съзнанието на човека. Неговото и това на другите. Тези мисли той взимаше със себе си на бойното поле ... и... и се завръщаше към реалността след поредните куршуми... И пак кръв. Тая кръв поеше земята под нозете му вече 10 години...
Лежейки в болничното си легло, той можеше да си спомни само последното сражение... Споменът бе прекъснат от звука на отваряща се врата. Посетители... За първи път. Това наведе човека на мисълта, че най-вероятно скоро ще умре. Той не виждаше посетителите, само леко чуваше движенията и гласовете им. Усещаше нечие присъствие. Позна гласа на майка си, на брат си и на най-добрия си приятел. Те не мърдаха, но през сълзи споделяха спомените си. Това натъжи едва будното съзнание на умиращия. Той не осъзнаваше, че в стаята имаше много повече хора. Много повече души, мисли и впечатления. Целият свят се бе събрал да отдаде почит на войника. Бяха свалили шапки като пред някакъв колос, доайен на човешките войници. Тая слава му се носеше от деня, в който постъпи в болницата...
Чудите се може би – какво го докара тук? Коя от всичките му битки?... Е, редно е да знаете истината. Той беше само на 28 години, бе завършил докторантурата си преди 3 години, а сега работеше, за да изплаща студентския си заем. Бързаше за работа, когато видя как едно момиченце тръгна след малкото котенце на пътя. А насреща идеше кола. Човекът скочи, избута момиченцето и пое удара с гърди... Това строши ребрата му и направи дишането невъзможно. Научавайки за този случай, всемирът замълча. Поклонът на вселената пред поредната жертва на човешката война остана вечен във времето... Той усети силен удар в гърдите си. Усети го пак... Усети го за последно. С малкото останали му сили чу и пронизващия звук на апарата, отчитащ права линия. Войната приключи. След това всичко изчезна. Войникът бе изпълнил дълга си, бе вдъхнал живот на сивия свят извън болничните стени. Погребението му бе скромно, в тесен кръг, но се запомни от хората. Юнако, лека нощ!




II място

ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ – ХІІ клас
ЕГ „Гео Милев“, гр. Добрич

„Прогресът на технологиите ни дава все по-съвършени средства за движението ни назад“
Олдъс Хъксли

„Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос. Как да избегнем окончателното им осъществяване.“
Николай Бердяев


Вече два часа вкъщи няма ток. Започвам да се замислям какво правят всичките уреди у нас и как щеше да изглежда домът ми, ако електричеството беше спряно за постоянно. Може би щяха да останат само една китара, богатата на книги библиотека и едно-две легла. С какво се различава този дом от този на някой древен грък например?
Променило ли се е нещо съществено през вековете или само се самозалъгваме, че е така. Защо са ни технологиите, като не могат да ни помогнат в най-важните моменти? Може би прогресът им наистина ни дърпа назад... може би… Идеята за свят без електричество е описана в романа „Денят на трифидите“ на Джон Уиндъм. От дълги години хората се опитват да надскочат себе си. Създават се какви ли не придобивки, само за да са по-добри от старите. Лошото е, че понякога, както в „Денят на трифидите“, тези нови технологии се оказват пагубни. В книгата откриваме как нов вид движещи се растения започват да избиват хората, които пък са заслепени до един поради мистериозно явление. Голяма част от хората не виждат, токът е спрял и цари хаосът. Макар романът да е писан през първата половина на XX  век, става ясно, че без електричеството животът е почти невъзможен. Модерните апаратури и джаджи ловко ни примамват в капана си и ни правят зависими. Какво става, когато генераторът на енергията им спре? На Земята ще настъпи ад. Спирането на Интернет по Земята само за една минута може да предизвика бедствия с неописуеми размери. В тези моменти  времената преди новата ера изглеждат много примамливи. Простият начин на живот (поне според нашите разбирания) е по-добър вариант, отколкото „модерния“ свят, изпълнен с тревоги, стрес, страх, насилие и неизлечими „редки“ болести.
„Котката е при топката, детенцето е в шишенцето…“ – една от многото мантри, внушени на хората от „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли. В този „прекрасен свят“ всичко е наредено, всяка технология трябва да е по-добра от старата, книгите са отживелица – дори са нещо гнусно, гнусно като раждането на живи бебета. Хората нямат чувства, емоции, не обичат. Всичко се свежда до задоволяване на нужди и работа. Нима това е перфектният живот или по-скоро се нуждаем от правото на човека да бъде нещастен, но жив от време на време? Макар и на филм, идеята за надмощие от страна на технологиите е внушена в „Матрицата“ на братя Уашовски. Човечеството се свежда до ембрионната си форма, а машините с изкуствен интелект черпят енергия от хора, играещи ролята на батерии. Този филм явно показва как технологиите в един бъдещ етап могат да ни контролират и владеят, без ние да осъзнаваме това.
Чувал съм теории, че светът не може да се развива до безкрай. Тези хора говорят за краха на нашия „напредък“  и започването на земния цикъл отначало. Дали това е вярно, или е просто част от въображението на някой фентъзи писател, можем само да гадаем. Вярно е само едно нещо. Технологиите се развиват благодарение на природните ресурси. Какво ще стане, когато те свършат? Логично е все някога богатствата да се изчерпят, но защо всичко трябва да се случва толкова бързо. Нима ако намалим темпото, животът ни няма да е хубав? Напротив, ще ценим повече малките неща, хората, жестовете, а не най-новата електронна придобивка, която ще е древна след година-две. Сега всяко дете мечтае за нов таблет или смартфон. Безразсъдното ни поведение и фактът, че не можем да живеем без модерните новости, ни прави уязвими. Мислим, че сме над всичко и не подозираме в каква спираловидна ситуация попадаме.
Все повече артефакти показват, че и в древността хората са разполагали с много сложни технологии, но те са били използвани с мярка и затова са просъществували досега. Примери за такива решения са мелниците, водните колела, становете, каналите... Човечеството обича да открива топлата вода ден след ден...
Намираме се в Диаспар, единственият град на Земята след краха на една цивилизация. Там никой вече не се ражда, защото е измислена технология за безсмъртие. Така започва антиутопията на Артър Кларк „ Градът и звездите“. Централен компютър управлява града, което прави хората някак подвластни. Те са загубили умения като четенето на мисли, които, за сметка на това, сложните машини притежават. Накрая хората се опомнят и разбират, че цикълът живот-смърт трябва да се възстанови, което ще стане след откъсването от технологиите, които малко или много са ги поробили.
Шекспир (цитиран в „Прекрасният нов свят“) е казал: „Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркнеш всички?“. Тези думи най-точно пасват на нашата тема. Да продължим ли да следваме технологиите, докато стигнем до една поточна линия, която създава и контролира човешки животи (както е описано в „Прекрасният нов свят“), или да се разбунтуваме срещу системата, която е настроена срещу нас? Ние избираме дали да сме в ролята на Джон-Дивака, или на Фани Краун. От нас зависи бъдещето ни.
Това са само книги, ще кажат… Но дали не живеем в една Матрица, без да се замисляме? Как може да разберем дали светът, в който живеем, е реален, дали ние съществуваме наистина? Какво чувстваме, какво усещаме... Може би всичко това са просто кодове, изпращани от програма, която ни слага розови очила с цел да не видим в какво положение сме. И най-скептичните хора ще забележат логиката в цялата тази тревожна история... И все пак поне за нашата страна съмненията, че живеем в „перфектен свят“, съставен от технологии, не са толкова големи и изобщо не са реалистични...
За щастие, независимо как стоят нещата, светлина в края на тунела има. В „Денят на трифидите“, „Градът и звездите“, дори и в „Матрицата“, хората успяват да се справят и без помощта на технологиите, чака ги бавно възстановяване. Вероятно не само тях. И може би е най-удачно да завърша с разказа на Павел Вежинов – „В един есенен ден край шосето“. Посланието в края на текста е, че всичко е в нашите ръце и всяко действие може да промени хода на историята. Така че по-добре да внимаваме какво правим и да обмисляме какво наистина е добре за нас, преди да е станало твърде късно. Хората се раждат, хората създават, хората умират. Всички ние сме само хора и след нас не остава нищо. Спасението е в изкуството?!




III място

ВИКТОРИЯ СИМЕОНОВА – ХІІ клас
EГ „Гео Милев“, Добрич

ДО ПРИКАЗНИЯ СВЯТ И ОБРАТНО

(есе по „Прозорец“ на Атанас Далчев)

Вървя с брат си по сребриста пътека през сребриста чудна гора. Като бяхме по-малки, мама често ни разказваше приказки и двамата тайно заедно си мечтаехме един ден да се превърнем в приказни герои. Е, сега имаме усещането, че вървим към приказния свят – или че вече се намираме в него. Също като героите на Атанас Далчев от „Прозорец“.
Какво всъщност представлява приказният свят? Принцеси и принцове, феи и вещици, зли мащехи и добри джуджета? – Това е масовата представа за него – създадена, когато сме били деца и родителите са ни чели приказки. А дали приказният свят не е нашият живот, който живеем? Може би щастливците, които живеят, а не просто съществуват, са точно в приказния свят. Може би нашият свят е приказен, но не всички имаме сетива да го усетим като такъв. Повечето сякаш го възприемаме като светът от „Болница“ и „Книгите“ – златисто-прашен, изпълнен с празни спомени и неизживени моменти, с тъга и разочарование, със смърт и отчаяние. Сякаш напълно сме забравили приказките и правим всичко възможно да избягаме от тях.
Какво ли щеше да ни бъде, ако живеехме в своята приказка, такава, каквато я е описал Далчев в стихотворението си  „Прозорец“? Звучи като мечта, като блян. Сигурно е, че щяхме да бъдем щастливи. Светът щеше да бъде пълен с добро, с усмихнати и ведри хора, които се любуват на райската сребърна гора. Сребърните листенца, които валят над братчето и сестрата от стиха, са като сбъднати желания. Може би в тях има послания: „Бъдете добри“, „Обичайте се“, „Помагайте си“, „Бъдете хора“, „Живейте, а не просто съществувайте“. Колко хубаво би било! Ако се сещахме сами да виждаме тези чудни послания дори в капките нежна роса по тревата рано сутрин или в снежинките през зимата, а може би в златните лъчи на слънцето, които ни галят през лятото, щяхме да сме толкова щастливи.
Ех, де да можехме да избягаме от сивотата на ежедневието, в която сме зарити. Но, както твърди великият Оскар Уайлд, „Мнозинството от хората съществуват“. А цветът на съществуването е сив, макар и „50 нюанса сиво“. Забравили сме да се усмихваме, но това далеч не е най-големият ни проблем. Забравили сме да живеем. Забравили сме в сивото да откриваме сребърни искрици живот, които да ни мотивират и усмихват. Защо? – Някои ще кажат „Такъв е животът“. Всъщност сами си го правим такъв. Сякаш всички приличаме досущ на ранния Далчев – тъжни, наскърбени, самотни, макар и живеещи в свят, пълен с най-различни хора, депресирани до степен на лудост. Сякаш всички виждаме света като „Болница“ – навсякъде около нас ни дебнат „лица меланхолни“, които макар да не са болни като героите от стихотворението, сякаш отдавна са спрели да живеят. Навсякъде срещаме болка и тъга – често дори неоснователни. Лошото е, че преди близо век хората са се затваряли с книгите, а днес дори не четат – или поне по-голямата част от тях. Макар и Атанас Далчев да смята, че е изгубил заради книгите живота и света, всъщност без книгите ние сме слепи. Може би именно отдръпването ни от тях ни е направило роботи, които гледат лошо и живеят, потънали в неприятни задължения, тъга и самота. Все пак приказките са книги – няма как да се стремим животът ни да е приказка, без да сме прочели нито една в последно време.
Децата четат или на тях им четат. Това е и причината те да са много по-щастливи или поне повечето от тях. В „Прозорец“ героите са деца, потопили се във вълшебството на една приказка. Те са сякаш пълна противоположност на възрастните, на градските хора. Затова и често са смятани или за твърде „глупави и недорасли“, или за луди. Аз искам да остана дете – макар и цифрите на ЕГН-то ми да говорят друго. Искам да остана дете, защото искам животът ми да е приказка. Не искам да излизам от сребърната гора. Искам по раменете ми да има сребърни листа-послания, които да ме карат да се чувствам щастлива, а не сълзи и прах, събрани от годините, прекарани в нашия груб, сив и мрачен свят. Не искам да се връщам, но знам, че трябва да хвана брат си за ръка и да се приберем заедно у дома – където се надявам прозорците да са затворени и прахът да не е нахлул и там. Или пък да има отворен прозорец, но единственото, което да се вижда през него, да е сребърната гора – тайнствена и приказна.
Ето ни пак двамата с брат ми. Вървим бавно и тежко, от далеч си личи, че е по задължение, а не наша воля. Връщаме се в света, от когото искаме да избягаме. Последна крачка. Край. Вече не сме в гората. Но… Какво се е случило тук? Усещам, че съм усмихната, виждам, че и на лицето на брат ми грее искрена усмивка. Хората около нас ни гледат странно. А сега и те се усмихват. Птичките пеят. Балконите са като.. „като кораб, който се готви да отплува“, както късният Далчев ги описва в едно от любимите ми негови стихотворения – „Задните дворове“. Колко е хубаво! Ние вече живеем в приказка! Дали е илюзия – не се знае. Дали е сън – ако е така, надявам се да не се събуждаме скоро. Ние успяхме да избягаме и да се пренесем в приказния свят, макар и след завръщането си. Време е и вие да го направите! Животът е приказка за тези, които имат сетива да го усетят като такъв!




Поощрение


ПЛАМЕНА ИВАНОВА – ХІ клас
СОУ „Никола Йонков Вапцаров“, гр. Ген. Тошево

СВЕТЪТ В БЪДЕЩЕТО

„Аз съм непоправим оптимист и твърдо вярвам, че ако и ний посветим себе си и своята съвест на живота в настоящето, за българина са възможни добри дни…“ За българина и за целия човешки род.
Не напразно цитирам тези думи. За мен те представляват нещо като мантра, когато се стигне до темата бъдеще. Една тема, която е вълнувала и ще продължава да вълнува всеки ум на планетата. Този интерес може би се дължи на това, че повечето хора (а дали не всички?) асоциират бъдещето с надежда за нещо по-добро. С мен поне е така. Но също мисля че е редно, освен надеждите и оптимистичния поглед върху нещата, човек да бъде и до голяма степен реалист.
Защото как можем да очакваме бъдещето да ни принадлежи, след като не можем да се справим с настоящето?
Настоящето е това, което дава основа на всичко, което ни очаква. Именно днес ние полагаме началото на утре и то благодарение на нашите действия.
Глупаво е да мислим, че всеки човек поотделно се изгубва в цялата картина и така той самият няма значение. Напротив – всички са важни. Защото всяко голямо подобрение започва с едно по-малко. Какво искам да кажа ли?
Че съдбата на всички хора по света е взаимосвързана. Всеки зависи от всеки – не става въпрос за шефове и подчинени, за висшестоящи и нисшестоящи, а за един по-широкообхватен радиус от фактори, който включва и духовното състояние на индивида.
Това, което спира човечеството да изгради един по-добър свят в бъдещето, са всички правни и социални норми, които са изградени въз основа на лесно доказуеми клишета. Клишета, които може би са достоверни, но все пак ограничаващи.
Какъв ще бъде светът ни в бъдещето? Не знам. Но знам какъв искам да бъде.
Едно по-добро място. Не съвършено, а по-добро.
И щом до момента не сме успели да стигнем до подобрението по познатите ни пътища, не е ли време да потърсим нови? Дали не е време да свалим оковите на предразсъдъците, страха и песимизма, които така упорито ни задържат на повърхността? Някой ще каже, че все пак не потъваме и това е достатъчно, но не и аз.
Така че отдавна не мисля само в ограниченията на всичко познато. По-скоро се опитвам да постигна някакъв баланс между ново и старо, но без да давам голямо преимущество на което и да е от двете, и смятам това за правилния път към съграждането на по-добра версия на настоящия свят. Разбира се, сигурно има и други правилни начини – досущ като в математиката, но пък моят ми харесва най-много. И силно вярвам, че всеки е способен да открие правилната посока за себе си, но е важно всички пътеки да водят към едно и също място – хубава, зелена и мирна планета Земя.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево