Маринела Паскалева

Още в заглавието на творбата „Малкият добруджанец” се задава езикът на “своето” и “чуждото”. Първото издание излиза през 1927 г. Текстът носи своята етническа определеност в цикъл от 21 творби. Следва второ, допълнено с още пет разказа издание от 1936 г. Етническото става определящ маркер и бяга към крайните текстове от цикъла, към “чуждото”. Това са разказите “Злото”, “Цинцаринът” и “Граничен камък”. Така организирани те остават в третото и четвъртото издание от 1942 и 1970 г.
Добруджанецът на Д. Габе е поместен като пространство до друга земя, до друга граница, до съседа. Той живее “край широкия бял път с телеграфните стълбове, който води в Румъния”. Така героят се позиционира като периферен спрямо центъра, спрямо изобщо българската земя. Още в първия разказ човекът осъзнава, че освен “своето” съществува и “другото”. Границата е тази, която маркира разликите между едните и другите, между там, където е “било по-наредено” и там, където “сме били роби”.
Темата за “родния край” е код, през който може да се зададе “своето”. То се мисли като “нашето”, като “нашата Добруджа”, като “нашата земя”. “Нашето” получава своите измерения като пространство в оптиката и на детето, и на възрастния. (“Зимна радост”) Те и двамата осъзнават, че “нашето” на географската карта е “малка е нашата Добруджа”. Бащата изгражда психологическото разбиране у малкия човек, че “голямото” идва от сърцето. То за детето “своето” е винаги “велико”. Текстът ориентира към един от годишните сезони – пролетта, за да акцентира върху възраждането на “своето”, на бъдното, на вечното. “Нашето” се мисли и чрез библейския код в разказа “Дядовата Янкова приказка”. Задават се координатите на „райската градина” – “имало земя, равна като градина, там всяко зрънце е живо и всяко стръкче диша”. “Нашето” е “чудесно” и “божествено” – “Ето тука е неговата земя, която Господ е благословил и ангелите са разчистили.” “Нашето” е видяно и чрез кодовете на героичното. В оптиката е образът на бореца за национална свобода – Стефан Караджа. (“В Пчеларово”) Представата за “нашето” е изведена до космичното. (“Вечер”) Глобалното мислене на възрастния хиперболизира силата и измеренията на маркерите като небе и слънце, но се минимизират в света на детето като само “тяхна, добруджанска”. “Нашето” се мисли и като “бащина земя”. Заветът на дедите “Никога да не я забравиш!” звучи по Пайсиевски настоятелно. Земята на бащите, на рода, на племето трябва да се пази и помни. Тя се възприема като архитипен модел на майката-земя. В тази “наша добруджанска земя” живеят и битуват и други етноси. Те внасят своя колорит и многообразие. Тя е толкова “голяма”, че да побере в себе си и татари, и турци, и руснаци, и немци, и цигани. “Добруджанската земя” е възприета като вместилище, като един микрокосмос, в който да се поберат хора от различни земи и да я имат като своя.
В творбата “местният” се среща и с “чуждия”. Всички, които населяват тази добруджанска земя, са подложени на ужаса от една война, от ужаса на един апокалипсис. Нарушено е статуквото. Дора Габе сама е свидетел на “преживяното от народа”, “сама тя е изпитала участта на “беглец по принуда” от родния край”. Така тя влага в „Малкият добруджанец” и нещо съкровено свое, много свидно и близко. Текстът сам по себе си поставя проблема за “чуждия”, видян като агресор и милитарист. “Чуждият” е съседната на България държава – Румъния. В самото начало чуждият народ е поставен в привилегировано положение: “оттатъшните села били по-хубави. Къщите им били нови. Приличали на градски … било по-наредено”. Но войната, размества човешката подредба и погледът към съседа се променя. Слухът за настъпилото “зло” преобръща разбирането за “чуждия”. (“На село”) Румънецът е този, който нарушава предела, границата. Агресията поражда различни гробищни топоси. „Чуждият” нахлува в бита на добруджанеца, като го завзема и граби. Румънецът погазва и духовия живот на българина: “Затвориха нашите училища. И другите учители затвориха. Свърши се вече.” (“Злото”) Местният губи своите икономически, политически и обществени права и се превръща в “стадо”, в “роб”. Терорът е тотален. Погазва се правото на живот дори на жени и деца. Детето се превръща в жертвен образ на робството, чрез знаците – окови: “Тежат ми железата, мамо!” (“Злото”) Добруджанецът е вече подчинен на една малцинствена група – цинцарите. (“Цинцаринът”) Войнствените атрибути на „чуждия” са примитивни, но изключително жестоки – нож, юмруци, вдигната ръка. Живеенето с “чуждия” довежда до мисленето за края на екзистенцията, до гроба като прибиране при своите си. Така в зоните на робството езикът на етническото няма шанс за диалог. Възможността за малкия добруджанец е бягството от своята си земя. Отново, както и в първия разказ от цикъла, така и в последния – “Граничен камък”, се появява пространственият маркер „широкия бял път”. Този път той вече е превърнат в злокобен лабиринт, в който попада добруджанеца. Граничният камък е знак за изгубените надгробни камъни на майка, баща, Родина. “Чуждият” поставя малкия добруджанец в статут на “бежанец”. Символичният акт на “вземане” на “малката Родина” е обетът, че тя ще бъде винаги носена в душата, в сърцето и в съзнанието на добруджанеца.
Първото издание на творбата е от „Библиотека за малките”, редактирано от Дора Габе. Второто и третото – са дело на издателство “Хемус”, а четвъртото на Държавно издателство – Варна. Отново дълго отсъствие от книжната лавица. Чак през 1995 г. творбата се завръща със заглавие “Когато бях малка. Малкият добруджанец”. Тя е издание на Фондация за детско кино и литература “Братя Мормареви” от библиотека “Златно ключе”. Следва друго – на ИК “Славчо Николов и сие” – Шумен и НЧ “Йордан Йовков” – Добрич. Отношението към произведението рязко се променя. То е търсено за печат. През 1997 г. ИК “Стрелец” от библиотека “Родна стряха” издава повестта под редакцията на Луко Захариев. Съществува и още едно – на издателство “Фют” от библиотека “Безценни камъчета”. На творбата в днешното съвремие може да се погледне и като на код към свободни граници, разширяването на съюзи и така светът да заприлича на едно глобално село, в което живеят и “свои” и “чужди”.