ЗДРАВКА ЕВТИМОВА


                          На Ивета Златарова

Стоеше до парчетата на вазата – хлапе, което едва ли се различаваше особено от най-малкото парче, на което беше изобразено ухо на черен кон. Хлапето беше тънко като букета, вече загубил вазата си; краката му – въженца, ръцете му – още по-тънки въженца, вратът – от пластилин.
— Вилнейко – обади се страшен глас, а страшният глас в къщи принадлежеше единствено на баща му. Момчето нищо не каза и не погледна към страшния глас, който вече беше влязъл в стаята при късовете на някога скъпата и красива ваза. Момчето с наведената глава беше обуто в мокри чорапи, панталоните му капеха, вир вода до коленете. Баща му пристъпи бавно към центъра на хола, където счупената ваза наблюдаваше така укорително с парчетата си и разлятата вода до пода, че момчето се почеса притеснено по врата. Неговата футболна топка, съучастничката в престъплението, подло бе клекнала до един фотьойл.
Бащата, висок, строг мъж, нищо не каза и дори не посочи ъгъла на стаята – там върху стената беше изписано с големи кафяви букви „ЪГЪЛ НА СРАМА“. Както беше мокро като кокошка, момчето със сведена глава пое към ъгъла на срама, притисна гръб о тапета и вдигна ръце нагоре. Срещу него, грамаден като планина, цъкаше часовникът и се усмихваше някак подло с малката и особено надменно с голямата си стрелка. Секундите му стреляха срещу момчето.
— Знаеш какво – отсече мъжът. – Първо събери боклука. Второ, забърши водата от паркета. Трето, изхвърли отпадъците в контейнера, четвърто – преоблечи се; и пето – трийсет минути в ъгъла на срама с вдигнати ръце.
Момчето сведе глава още по – ниско; направо брадичката му пипна петите – макар че това не беше никак възможно – след това изрече:
— Тате, да – строших вазата. Зная, че я купи на мама и мама мре за цветя, но да видиш какъв красив шут, тате.
Бащата съвсем нищо не отговори, макар че обърна гръб на момчето, така че гърбът скри една дълга и широка усмивка, която се измъкна от брадата му и тръгна да се разхожда из стаята.
— Тате, може ли само десет минути да стоя наказан в ъгъла на срама? – попита момчето. Усмивката и брадата на мъжа се вледениха и не дадоха никакъв отговор.
— Добре, тате. Нека наказанието да е петнайсет минути – мълчание завладя брадата. – Двайсет минути? – никаква реакция. – Двайсет и девет минути – плътна тишина в отговор.
Брадичката на момчето отново се насочи към петите. То започна да събира парчетата от вазата, после попи водата и всичко протече по сценария, описан предварително от мъжа. Наказанието продължи в ъгъла на срама с вдигнати ръце точно трийсет минути. Момчето отначало подскачаше на място, после стоя на един крак, на другия крак, дърпа си ушите, опита да направи мост, но не успя, застана на ръце и вдигна крака, опрени на стената. Бащата само от време на време надничаше в стаята и малкият заемаше правилната стойка с вдигнати ръце. Майка му се опита да подхвърли бисквити и вода, но бащата отново се появи и тази подкрепа така си увисна на масичката точно под носа на момчето. Трийсет минути минаха като трийсет века и момчето се обади:
— Тате, наказанието изтече. Виж – дори гадният часовник го признава. Тия стрелки мерят трийсет минути като трийсет и девет дни. Обаче аз вече си изтърпях присъдата и си платих за строшената ваза. Сега сме пак приятели, нали тате?
— Да – потвърди бащата и този път въобще не обърна гръб. Дългата усмивка лъсна на лицето му и това беше страхотен сигнал за малкия – без никакво предупреждение той се метна върху канапето, оттам върху стола на един фотьойл и още по-оттам, от самия ръб на облегалката на фотьойла, се хвърли върху раменете на баща си и започна такава борба, каквато дори най-големият телевизор в града не бе предавал никога.
— Стига, Вилнейко – обади се накрая мъжът. – Имам работа.
— Признай, че си туширан! – дребният се бореше като оса, яхнал раменете на баща си.
— Не съм.
— Туширах те – заяви ситният и борбата продължи.
Накрая мъжът се призна за победен, защото майката се намеси в неразрешимата ситуация:
— Престанете. Омръзнаха ми вашите битки и сражения.
Всички вечеряха грах и пиле. Вилнейко беше сложил тайно малко сол в тенджерата, защото майка му готвеше все здравословно. Сега грахът се свиваше на дъното на чиниите, твърде солен на вкус. Хлапето беше лишено от десерт за това провинение. След като бащата и майката изядоха десертите си, а Вилнейко нищо не изяде, той заяви:
— Изтърпях си наказанието за солта, сега свободен ли съм?
— Свободен си – потвърди майката, която беше тиха и добра приятелка на Вилнейко. Тя не го наказваше, не му се караше, напротив, показваше му буквите и почти всяка вечер му четеше приказки. Но бащата не каза „Свободен си“, затова Вилнейко се размърда от крак на крак и несигурно попита:
— Тате, нали ми изтече наказанието?
— Изтече – реши накрая голямата брада. – Какво има? – Защото винаги, когато изтечеше някакво наказание, следваше нещо интересно.
— Тате, как се пише думата „ ХРАБРОСТТА“ с големи букви? – попита момчето.
— Защо ти е притрябвала пък точно „ХРАБРОСТТА“? – Бащата беше твърде озадачен. – Нали вече знаеш азбуката, защо не си напишеш всичко сам?
— Не я зная чак толкова добре – започна да навежда брадичката към петите момчето. – Напиши ми думичката ти.
— Справяй се, както можеш – взе решение брадата, после погледна към жена си и я предупреди: – Мария, няма да му пишеш нищо. Нека се помъчи. Така се учи човек.
— Не е точно така – възрази Мария, но накрая, както винаги, притихна.
— Тате, може ли да взема твоя син флумастер, онзи най-дебелия? – попита момчето.
— Защо ти е? – отвърна бащата все по-озадачен. Вече четири години синът му го изненадваше денонощно. – Нали знаеш, че не може да си играеш с моите неща?.
— Няма да си играя. Ще напиша думата „храбростта“ – обясни синът.
— Тогава може – отвърна бащата. – Знаеш къде стои, ходи го вземи.
Хлапето, с тънка като тел шия, се втурна към бюрото и зарови главата си в чекмеджето. Разнесе се опасен шум и тропот, бащата скочи от мястото си, благодарение на което чекмеджето не беше изтръгнато от бюрото, а Вилнейко остана с флумастер в ръка – дебел, огромен флумастер, наистина страхотен. Майката и бащата седнаха да обсъждат нещо важно или може би гледаха новините – от екрана на телевизора гърмяха гласове на хора и политици, така че момчето бе наистина свободно. От неговата дейност не се чуваше никакъв шум, което беше странно. Където тичаше, летеше, нахълтваше това хлапе, винаги се вдигаше шум, тропот, дрънчене, и трясък. Сега нищо не се вдигаше и бащата със сърдитата брада изведнъж се усъмни.
— Какво прави Вилнейко? –обърна се той към жена си. – Защо е притихнал така?
— Не го наричай Вилнейко, той си има име – Виктор – отговори жената с усмивка, но знаеше, че какъв ти Виктор... Когато го питаха как се казва, малкият обясняваше: – „Вилнейко, но мама твърди, че съм Виктор.“
Двамата родители оставиха новините на телевизора да приказват на воля и се озоваха в хола, където преди известно време имаше прекрасна ваза, но нея вече никак я нямаше – беше станала на сол под удара на невнимателната футболна топка. Сега и мъжът с брадата, и кротката жена замръзнаха на местата си. Дългата и широка усмивка се мярна за част от секундата някъде в брадата на мъжа, после светкавично като предател се измъкна и напусна помещението.
— Какво си направил! – отсече страшният глас, звънящ от възмущение.
В израза „ЪГЪЛ НА СРАМА“ думата „СРАМ“ бе зачертана с три тлъсти черти от синия флумастер. Над нея бе изписана дума „ХРАБРОСНТТТА“ с букви, огромни като камиони, и от „ЪГЪЛ НА СРАМА“, мястото се беше превърнало в „ЪГЪЛ НА ХРАБРОСНТТТА“.
— Тук вече е ъгъл на храбростта – заяви момчето. – Аз съм храбър и искам да си търпя наказанието в ъгъл на храбростта.
Усмивка като планина се мерна върху лицето на мъжа, но планината се смали като мишка и направи жестока забележка:
— Съсипал си стената. Половин час с вдигнати ръце.
— Е, пък ти, Митко – изрече тънко жената. Тя говореше все тънко, но Димитър въобще не обичаше тънките изречения.
— Да – съгласи се момчето. – Получих си заслуженото честно. Но е друго да стоиш в ъгъл на храбростта.
Сега, когато търпеше наказанието си в ъгъла на храбростта, минутите се търкаляха в часовника като стрели.
— Минаха трийсет минути – обяви бащата и малкият направо не можа да повярва. Пък и как да повярва, като вместо трийсет, бяха изтекли само три минути? Така е то: за храбрите работи времето, не за срама.
След няколко дни нещо се случи. Виктор бе джапал в пет-шест локви вода, беше газил в кал до колене и го бе валял дъжд. Вечерта вдигна температура, по-висока от тавана. Баща му с брадата се връщаше от работа, отиваше до леглото на малкия, докосваше го, стоеше до челото му цяла нощ, даваше му антибиотик и витамини, но температурата не спадаше. Дори прочете на ситния приказката за трите прасенца, после за дядовата ръкавичка, после за Снежанка, но температурата не помръдваше от мястото си. Няколко пъти през нощта брадата залепя ухо до гърдите на малкия, заслушан в хриповете.
— Оздравявай, Вики – прошепна. – Хайде, моето момче. Ще те кача на Черни връх.
— Честна храбра дума? – попита момчето, изгарящо в треска въпреки антибиотика.
— Честна храбра – отвърна брадата и опита да се усмихне, но нищо – нито усмивката, нито честната храбра не помогнаха.
Цяла седмица хриповете трещяха в гърдите на малкия. Майката не ходеше на работа, седеше до леглото на пациента. Накрая бащата, втренчен в задраскания срам, измисли нещо. Той написа върху дъската до главата на момчето – с най-дебелия син флумастер „ЛЕГЛО НА ХРАБРОСТТА“. По лицето на детето въпреки гадната температура се появи нищожна усмивка, бледа и измъчена, но бащата я видя. Каза:
— Добре.
В четвъртък толкова много дъжд изваля от облаците, че колите плуваха като водни колела по улиците. Бащата се прибра у дома по-рано. Тези дни той се прибираше по-рано. Апартаментът беше тих като наказано дете. Ни трясък, ни тропот нарушаваха покоя. Не апартамент, а кутия пълна с обувки, които никой никога не е обувал. Този път брадата на мъжа беше мокра като мокра кокошка. Той отвори вратата, наведе се да събуе обувките си и тогава изведнъж като снаряд, като самолет изтребител, като ято орли, като пума и тигър върху гърба му връхлетя вихрушка – с крака и ръце от тънка тел. Лицето – бледо, но толкова решително, че човек само като го види, вдига ръце и трепери от страх.
Малкият стисна врата на баща си,
— Мокър си – извика той. – Мокър си, но се бори. Иначе си туш служебно.
Хлапето тежеше колкото една или най-много две мокри кокошки, но пръстите му стискаха и се бореха люто.
— Предай се! – извика момчето.
— Вилнейко –прошепна невярващо бащата. Грабна малкия и погледна така загрижено бледите му бузи, че тапетите в коридора позеленяха от напрежение.
— Не ми отвличай вниманието – предупреди го момчето. – Бори се. Иначе си туш.
От гадната температура не бе останала ни следа.
Мъжът вдигна ситния високо във въздуха, като че искаше да го подхвърли до тавана на блока, още по-високо, над мокрите облаците, но после сети, че това е невъзможно и го притисна до гърдите си.
— Добре ли си, сине? – попита той.
— Забранено е да връхлитам върху тебе, когато се прибираш от работа – отсече момчето строго.
Мъжът продължи да го притиска до гърдите си.
— Забранено е – напомни малкият. – Половин час с вдигнати ръце – наказан ли съм?
Изненаданата брада полека, много несигурно, се опита да скрие усмивката, която отдавна се разхождаше по лицето му, но не успя. Целуна момчето по главата и разроши косата му с голямата си, направо огромна ръка.
— Какво правиш? – удиви се малкият. Погледна сериозно баща си и в очите. – Правилата са си правила. Щом се глезиш и ти ще стоиш трийсет минути наказан с мене. Не десет, нито двайсет нито двайсет и девет!
След малко момче и баща, навели брадички към петите, поеха към ЪГЪЛА НА ХРАБРОСТТТА.

НИКОЛА

Църквата е бяла, пряспа сняг, която не се стопява никога. Аз садя кокичета, зюмбюли и цветя, чиито имена не зная, събирам свещите, преди съвсем да догорят, сутрин отварям, когато ми се обади някой човек. Хората прииждат отвсякъде. Не зная откъде излезе, че светецът помагал – може и от моята жена да е: ако се помолиш на Свети Никола, но рано, в шест, когато слънцето е колкото окото на котарака Васко, тогава светецът сбъдвал молитвата на човека. В шест часа моята Катерина вземаше ключа и се молеше да оздравея. Не бях болен, само дето в главата ми беше стопанката на Васко котарака – учителката, по-хубава от целия свят, самотна като пътеката към гроба на майка ми. Виждах тази учителка и котарака ѝ Васко и там дето ги нямаше, и дето ги имаше. Аз и Катерина имахме дъщеря – една шепа дете на осем месеца, черни очи като щастливата нощ, когато за пръв път видях учителката и котарака ѝ Васко по нашата улица.
Бебето, моята светулка, изчезна някъде и не се връщаше в мислите ми. Виждах учителката. А жена ми Катерина взе да става в шест. Къде изчезва, питах се, и я проследих – при светията ходеше. Надявах се да го помоли – да си намери някого, да не е сама. Чух какво молеше моята Катерина – Позволи му да оздравее. Ти си Никола и той е Никола. Върни го към нашата къща. Върни го към мене.
Аз, глупакът, я вързах да не може да ходи при светията, но тя сряза въжето и на другия ден Катерина и детето на осем месеца, най-хубавото дете, седят пред иконата. Моля те, нека оздравее моя Никола. Катерина ли да пропъдя, иконата ли да запаля? Какво да правя? Учителката беше по-светла от светулката и от Свети Никола. Садя цветя и докато ги садя, тя ми пред очите. Детското креватче съвсем изчезна. Забравих детето и вечер като си се усмихваше – не го виждах. Бях свалил иконата на светеца и той не чуваше Катерина.
В бялата черква дойде тя, учителката. Очи съвсем обикновени, кафяви и чак като те погледнат, разбираш, че в тях има нещо, което господ дава само на някои – безкрайност им дава. Протегнах ръка да я докосна и тя не избяга.
— Остави светеца на място – каза учителката.
— Защо? – попитах я. Не можех да се откъсна от нейната безкрайност. Там беше гробът на мама.
— Искам да се помоля – отвърна тя.
Послушах я. Оставих иконата на мястото ѝ. Черквата е малка, седнах пред вратата. Надявах се, че гласът на учителката е бряг за мен. Не биваше да слушам. Трябваше да избягам. Но останах. Убий го, Господи – каза тя. – Убий го. Моля те – това беше цялата ѝ молитва.
Когато излезе, лицето ѝ бе влажно, пътеката в очите ѝ се бе превърнала в нож. На другия ден тя пак дойде. Беше рано.
— Жена ти ми каза, че светията помага в шест – прошепна тя. Отвори ми черквата.
— Убий го, Господи. Убий го. Убий го.
Стоях до вратата, слушах и след час, може би след век, видях очите ѝ, лицето ѝ от седеф.
— Извинявай – казах. – Сигурно е грешно, че ти досаждам. Но чух как се молиш. „Убий го“. Кой е този човек? Какво ти е сторил?
Тя нищо не отговори. Погледна ме с тези очи – в тях имаше жар. Видях креватчето на светулката, видях чертите на детето си, които бях забравил. Но знаех, че всичко бих направил за тази жена. Човек трябва да живее десет живота, за да разбере, че няма нужда от друго – любовта идва като дъжд, като градушка, като закъснял влак – не питаш къде отива. Но само в този влак ще бъдеш щастлив.
— Кажи ми кой е тоя човек. Защо молиш господ да го убие?
Тя ме погледна – за секунда, за цял космос секунди под иконата на свети Никола.
— Ти си тоя човек – каза тя. – Толкова време не ме забелязваш.
После ме целуна. Може би аз пръв я целунах. Никога няма да разбера това. Горях. Знаех какво е безкрайност. Тя беше това. Мургава като речно дъно. Знаех, не бих могъл да живея повече без нея. На сутринта заминахме – хванахме първия влак, който се появи на гарата. Всичко оставих – дрехи, обувки, телевизор, къща. Тя беше седеф и щастливи очи. Те тлееха, бяха светли и мои. Работехме в някое градче – аз съм прибран човек и разбирам от цветя – винаги отваряхме магазин за цветя. Но когато видех, че тръгва към църквата в градчето – знаех за какво ще моли – убий го, Господи! Убий го. Не чаках да довърши молитвата си, нито да избяга от мен по самотна пътека към гроба на мама. Не ѝ позволявах да се превърне в острие. Грабвах я на ръце и я целувах, а може би тя първа ме целуваше – това никога не узнах. Тръгвахме към друго градче. Към друг магазин за цветя, към друга църква, която се казва Свети Никола.
И така, когато един ден – беше петък, в петък съм се родил и в петък се е родила тя, сигурно затова съм успял да забележа колко са тихи стъпките ѝ. В петък срещнах Катерина. Жена ми, с която още не се бях развел както подобава, и едно дете – дребно, в огромна рокличка. Отначало то не ми хареса – крака като пирончета, но това дете беше моята светулка, бях забравил чертите на лицето ѝ. Нищо не помнех от тях. Детето въобще не тръгна към мене. Не ме погледна. Катерина също не ме погледна. Чакай. Това беше моята Катерина. Това беше моята светулка. Побягнах към тях.
— Сложихме цветя на гроба на майка ти – каза Катерина, но аз не исках да я слушам. Гледах детето – най-хубавото дете. С очи като най-щастливата ми нощ. Красиви като космоса. Нямаха пари за хляб. Роклята можеше да побере десет хлапета като светулката.
Аз разбирам от цветя. Продавам цветя. Садя цветя. Живеем отново в къщата – малка, един етаж, една стая, но какви лалета греят пред вратата. И всичките съм кръстил „светулка“. Детето има четири рокли точно като за него.
Сутрин в шест идва тя – в очите ѝ е оная пътека, към безкрайността. Тя е красива, най-красивата жена. Бе продавала цветя с мене във всички градове на България, където има църква Свети Никола. Тя взема ключа от ръцете ми точно в шест сутринта, след нея ходи един котарак. Слънцето в шест е голямо точно колкото окото му.
— Ти знаеш, Господи! – шепти жената час, два часа, век. Когато излиза от църквата, лицето ѝ е меко и свети, очите ѝ са големи. В тях всичко е безкрайно.
— Моля светеца да убие теб – каза ми тя.