Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПРОСЯКЪТ НА МОСТА"

ПРОСЯКЪТ НА МОСТА

МАРТИН МАРИНОВ журналист и белетрист, автор на публицистика и проза, издал е белетристичните книги „13 етюда за надеждата“ – 1988 г., сборник с разкази, „Тъмният ъгъл на храма“ – 1989 г., роман, „Блян“ – награда за най-добър роман от извънстоличен автор за 1995 г., „Дуенде“ – 2002 г., лирика и проза, „Булото“ – роман, награда „Перото на Йовков“ – 2003 г.,преиздаден 2014г., „Силуети“ – сборник с разкази 2012 г. и друга проза.



Всяка сутрин го виждах да седи приведен над перилата на дървения мост, по който преминаваха хората, прекосяващи към отсрещната страна на булеварда. Загледан надолу, към реката, която бавно се изнизваше напред към края на града, разпъната по средата между двата бряга. Изглеждаше като естествен придатък на моста, като продължение на перилата от едната му страна – тази, от която идвах всяка сутрин, отивайки на работа към отсрещната страна. Питах се коя ли сутрин няма да е там, но той винаги беше. Реката беше плитка и едва ли би му свършила работа, ако решеше…
Просеше. И не просеше. Просто седеше от едната страна на моста и само погледът му подсказваше, че би приел няколко дребни монети, ако минаващите сметнеха за необходимо. Не можех да отгатна каква ли е възрастта му: не беше млад, но и не виждах отблъскващото разстояние, което се появява между хора като него и останалите, от които приемаше подаянието. Не излъчваше оскърбеното и несправедливо отнето достойнство на прецаканите в живота, а кроткото, тихо и обаятелно присъствие на обикновен и добродушен човек, спрял да си отдъхне от едната страна на моста. Имаше меките черти на отегчен и уморен от всичко застаряващ мъж, принуден да продължава играта, омръзнала му отдавна.
Единият му ръкав беше празен, струва ми се десния. Висеше безжизнено поставен в джоба на сакото. Носеше широкопола шапка, а под нея се открояваше току-що набола бяла брада, напомняща някоя от късните снимки на Ерик Клептън. Друг път ми приличаше на Клинт Истууд, зависи от коя страна го гледах и кой от двата му профила виждах: беше ми изключително симпатичен и всяка сутрин оставях в ръката му по едно левче, след което той вежливо, без излишно фамилиарничене се поклоняваше и прибираше лева в джоба на сакото си – там, където би трябвало да е дланта на липсващата му ръка…
Не бях чувал гласа му и нашият ритуал се извършваше мълчаливо – когато стъпех на моста и се приближавах към него, той се извръщаше и почти учудено ме поглеждаше: все едно виждаше приятел, когото не беше виждал скоро и устните му се разтягаха в подобие на усмивка, или по-скоро на гримаса, която трябваше да означава – О, как така реши да минеш точно оттук?, или – Здравей, я каква приятна среща… Не протягаше ръка към мен, нито с поглед настояваше да получи нещо – просто когато минавах близо до него, аз внезапно подавах левчето, което той ловко вземаше в здравата си ръка и се покланяше учтиво… След което аз продължавах, а той отново се зазяпваше към дъното на реката…
Често спирах от другата страна на моста, на място, откъдето той не ме виждаше, и наблюдавах моя непознат, за да видя дали имаше и други благодетели: почти никой не спираше до него и хората забързано прекосяваха моста, запътени към важните неща в живота. Много, много рядко някой мимоходом поставяше по някоя дребна монета в ръката му и бързо отминаваше, отегчен и неприятно изненадан от постоянното му присъствие, като препятствие върху хорската пътека. Липсваше ми смелост да спра и да го попитам… какво да попитам? Защо проси ли? Или къде е загубил едната си ръка, и как? Дали има семейство? С какво се е занимавал преди… Много неща можех да го попитам, но не събирах кураж да го направя, левът, който му давах, не ми даваше право да го разпитвам за… вероятното му нещастие. С един лев той можеше да си купи един хляб, нищо повече, не и храна, вино или цигари, просто само един хляб, благодарение на който можеше да продължава да крепи едното от перилата на моста…
Струваше ми се, че с крехкото си подаяние към нещастника може би изкупвам някои от греховете си, които упорито потисках и се опитвах да забравям, дори си мислех, че някой ден и аз мога да се озова от другата страна на моста и да чакам своя лев от някой, който… От другата страна на моста обаче бързо забравях за просещия и се сещах за него отново чак на другия ден, когато отивах на работа. Все се заканвах мислено някой ден да спра и да се опитам да го заговоря, все някак щеше да тръгне разговора, лицето му беше пределно изразително и навярно щях да науча трогателна човешка история. От която, кой знае защо, обаче се страхувах.
Този ден така и не дойде, защото един ден… него просто го нямаше. Гледах и не можех да повярвам – мостът беше празен! Огледах се бързо и от двете страни на реката, с надеждата да го зърна някъде наблизо, но… Надзърнах и зад перилата, надолу към коритото на реката, уплашен да не видя нейде встрани от брега тялото му – нямаше го и там.
Изведнъж сякаш градът опустя.
Какво се беше случило с човека, чието благородно присъствие на моста – сега си дадох ясна сметка затова, – ме караше да се харесвам и ме правеше с една идея по-добър, отколкото бях? Кой ми бе отнел привилегията да бъда благодетел на една нещастна душа и самочувствието на същество, което се грижи за друго човешко същество? Кой?! Стоях от едната страна на моста и недоумявах какво трябва да направя, а хората минаваха по моста и отминаваха, сякаш нямаше никакво значение, че човекът, който осмисляше и правеше значимо присъствието на този мост в целия град, вече го няма. Нима никой не забелязваше това? Нима на никого не залипсва този човек? Имах усещането, че съм присъствал на току-що извършен разстрел. И убиец беше целият град.
Минах бавно по моста, когато слязох от другата страна, отново спрях, обърнах се и се огледах – не, нямаше никого. Нямаше смисъл да продължавам да търся нещо, което вопиющо отсъства.
Вървях бавно към центъра, където ми беше кантората и където вероятно вече се бяха събрали клиенти, които по силата на досадната си адвокатска професия трябваше да представлявам някъде, пред някого, заради някого… А градът нехаеше за човека, когото никога повече нямаше да мога да представлявам пред никого, не като адвокат, а като човек, като още един човек, пред друг човек…
И тогава го видях: на малкия площад, пред сухия от години шадраван, седнал на единствената здрава пейка, с половин хляб в ръката, ронеше трохи от останалата половина и ги хвърляше на гълъбите, които обикаляха около него и весело пееха. Надвесен над ятото, той не ме виждаше. Не виждах лицето му и аз, скрито от широкополата шапка, а само гълъбите, които важно крачеха и свойски, неволно докосваха краката му, свити под пейката. Постоях няколко минути и бавно се отдалечих. На сутринта се надявах да го видя отново на моста.




ОСЕМ ЛЕВА ЗА ЧЕТИРИ ОВЦЕ

Прибрах се на село както обичайно – около осем вечерта. Вкарах колата в гаража и като обиколих през задния двор, влязох вкъщи. Майка ми готвеше.
— Добър вечер – поздравих и започнах да се преобличам. Тя отвърна на поздрава, но не каза нищо повече – както правеше обикновено. Ядосана е, реших и удвоих мълчанието.
Седнахме на масата, вечеряйки мълчаливо. Нещо не е наред – си мислех, докато се опитвах да я наблюдавам крадешком, но знаех, че отлично долавя всяко мое движение, всеки невидим детайл от поведението ми: познаваше ме като джобовете на престилката си.
Към края на вечерята замислено каза, сякаш на себе си: – Някой спечелил от тотото три милиона лева – казаха по телевизора.
— Няма да му е лесно оттук нататък – отвърнах машинално, без да влагам нищо повече от онова, което си мислех в подобни случаи: големите пари са и голяма бела. Чух по радиото в колата, че някой спечели джакпода, дори запомних инстиктивно и четири от цифрите.
— Че какво ще му е на човека – рече тя с леко възмутен глас, – три милиона малко пари ли са?!
— Точно затова, защото не са малко – винаги има кой да му ги прибере – добавих.
Докато прибираше масата, долових, че е притеснена: не започна веднага да мие съдовете, а ги натрупа в мивката и седна на дивана – срещу мен. Гледаше към телевизора, вървеше някакъв филм и бях намалил звука за да я чувам като ми говори.
— Казаха и цифрите ама не ги запомних – каза майка ми и едва сега ме погледна с уморените си очи: в погледа и отсъстваше най-важното, което винаги бях виждал там – радостта, че съм се прибрал.
— Аз ги запомних, без последните две – рекох и ги изредих на глас: 3, 13, 26 и 41. – Последните две не запомних.
Като гледаше някъде край мен, подчертавайки без да иска, че разговора я интересува, замислено каза: – Хм, колко лесни числа...
Стана и отиде до масата с телевизора, бръкна встрани, в кутията, където си държеше разписките от платените сметки и като взе лист хартия от там, поднесе го пред очите ми и добави: – Ето я цялата печалба – три милиона, петстотин и четиридесет и седем хиляди, нула нула осем лева, немъчени пари. Записах я от телевизора.
И седна до мен на дивана.
Никога не беше проявявала интерес към тото, печалби и всичко онова, което се постига и получава без труд: продължавах да недоумявам.
Реших да се пошегувам и весело отбелязах, за да я предизвикам: – Ти какво ще направиш ако ти се паднат тези пари? Знаеш ли колко са три милиона?
Погледна ме подготвено, защото не видях изненада в очите и. Отвърна машинално.
— Това са тридесет и пет купчинки по сто хиляди лева, на друга купчинка има още четиридесет и седем хиляди лева и накрая остават едни осем лева, с които ще си платя овчаря – не е плащан този месец. По два лева на овца, точно осем лева. Чудех се откъде ще ги взема...
Прихнах – това вече беше хумор, подплатен с добре направена селска сметка: да окръглим сумата, с останалото ще видим...
— С три милиона и половина ще си платиш овчаря, така ли – успях да кажа, докато се опитвах да си представя нейните купчинки с пари: тя не можеше да си ги представи по друг начин, освен този, по който го правеше с пенсията си. Разпределяше на купчинки дълга си – толкова за ток, толкова за вода, за телефон, за овчар, за захар и масло...
— Не ми дадоха цялата пенсия този месец – рече и стана, запътена към коридора. Влезе в другата стая и гласът ѝ се върна оттам: – Спряха ми още два лева и 40 стотинки...без да ме питат искам ли, не искам ли.
— За какво ти ги спряха – попитах, виждайки я да влиза обратно в стаята.
— Ей за това – каза неутрално и ми подаде фиша, сгънат старателно на две. – Числата са същите, които казаха по телевизора...
Стаята се завъртя пред очите ми и последното, което видях, беше иронично усмихнатото лице на майка ми, която тръгна към мивката да си довърши работата.
ДИЯНА БОЕВА е родена в гр. Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като журналист, редактор и учител по български език и литература. Aвтор е на сборника с разкази "Вселенските улици на мълчанието“. Нейният проект "The Literature Blog: „Зона за четене и писане" получава първа награда на осмото издание на конкурса (2011) на Департамента за усъвършенстване на учители – София (СУ "Св. Климент Охридски"), за иновации в образованието, категория Продукти в областта на хуманитарните дисциплини. През 2013 година получава наградата на Столичната библиотека за курса си за творческо писанe, както и награда от МОН за практики, които обвързват литературата с гражданското образование. Един от водещите е на рубриката "Нещо за четене" (2012-2013) по Дарик радио. По различни проекти води курсове по творческо писане, включително и във виртуални платформи. „Писма за оригами“ е първият ѝ роман.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево