Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПИСМА ЗА ОРИГАМИ"

ПИСМА ЗА ОРИГАМИ

/откъс от романа на ДИЯНА БОЕВА/



Богомил четеше, после гледаше улицата и мислеше.

Преди две седмици излезе в студената утрин – не се прибра два часа и замръзна близо до тротоара, като врабче или бездомник. За първи път му се случваше – просто не успя да пресече улицата. Нещо в гърдите му го задуши, размърда се и коремът му. Ровичкаше в себе си. Свиваше конвулсивно ръцете си, подухваше в шепите си, мачкаше долната част на якето си, подръпваше ципа си и накрая падна премръзнал до телефонната кабина.
Спомни си как държи в ръце телената главоблъсканица Извади сърце – децата му изработваха подобни неща в час по трудово обучение. Не знаеше как се бе появила чудноватата тел в джоба му. Преди да припадне в снега, си помисли, че ще изиграе един Черен Петър със сина си Алекс. Игра, в която момчето ще е победител. Така бе решил. Синьото детско телефонче на Мери иззвъня силно. Беше късно да променя каквото и да е.
Ирена се научи да обича в края на първата година от брака им.
Богомил се предаде на улицата. Знаеше, че баща му още държи една картина в коридора, появила се незнайно откъде. На нея се вижда как хора от различни възрасти се тълпят пред кино. Жена с дете на ръце е на преден план. Според баща му Кирил филмът е първият у нас със съветски говор – Пътeн лист за живота. Богомил харесваше ведрите и учудени лица на картината. Хора с бомбета, деца с каскети. Бос малчуган, приклекнал до вакса за обувки. Сигурно изкуството е за всеки, а животът? Мисли на човек, който си отива от този свят. Дойдоха самотата и замръзването... после топлина. Странна топлина в края, подобна на светлина.
Богомил се събуди в болницата с множество измръзвания по тялото си. Някой тихичко го попита: "Здравствуйте, здесь живёт крокодил Гена?" Богомил кимна облекчено. Tъмнокафявият телевизор Юность 401 Д във всекидневната им отново проработи. Смениха го след време с Рубин – всеки път обаче се затрудняваха с копчетата за цветовете. Въртяха ги и накрая забравяха за тях и образите. Помнеше ясно телевизора на дядо си: черно-бяла Опера с лампи, отнемаше му цели десет минути да „загрее“ и картината да се появи. От време на време това, което се вижда, започваше да трепери, а понякога изчезваше. Върху телевизора дядо му държеше дебела книга с нечии речи от еди-кой си конгрес на БКП. Съвсем лек удар и... светът идваше в малката стаичка. Богомил също се появи отново като грозното патенце – прероден, но все още уродлив и странен за околните. Поне така се усещаше в първите часове, когато дойде на себе си.
Жена му Ирена нищо не казваше – само го гледаше въпросително и тревожно. На втория ден доведе децата в болницата – Мери е на oсем, а Алекс на единадесет. Стаята оживя, когато влязоха. Едва го докоснаха по ръката, но той усети тежест, която се стовари върху му. Болеше го всичко.
Татко, защо излезе и не ни каза къде си? Уплашихме се – питаше Алекс.
Нямаше отговори на нищо.
Мевледа се появи на вратата и се обърна веднага. Богомил я видя да се щура по коридора нервно. Напред-назад, напред-назад. Явно не можеше да се успокои. Богомил я наблюдаваше през пантите на вратата от малкия процеп, който отделяше циганката на две. Приятелка и домашна помощница на семейството – Мевледа имаше право на мнение по почти всичко, което се обсъжда. Никога не вземаше отношение. Възползваше се от мълчанието. Днес тя редеше някакъв пъзел в главата си. Пристягаше шала на врата си, после леко обръщаше краищата му и пак премяташе коси настрани. Накрaя реши да влезе и да вземе децата, за да не пречат на баща си с много въпроси.
Богомил извърна глава. Сякаш и душата му беше премръзнала. Все още не можеше да разбере какво точно му се случва. Тази зима му подейства зле. Искаше да се разхожда, а премръзваше, искаше да разговаря със сестра си, а не знаеше кога ще я намери свободна, искаше да погали децата и Ирена, а се протягаше трудно. Искаше да каже нещо мило и на Мевледа – да ѝ благодари за подрязаните лози през пролетта. Не се получаваше.
Баща му дойде в болницата подпухнал. Богомил си помисли, че е плакал. Майка му кършеше ръце и се чудеше какво се случва с единствения ѝ син.
Лекарите се погрижиха за Богомил и решиха да го изпишат. Улиците и булевардите бяха негови – можеше да замръзва. Досрамя го от тези мисли. Мери го попита преди малко:
Тате, ще се пързаляме ли?
Казваше: „да“, но го беше страх да не превърти изведнъж и неочаквано насред пързалката. Ами ако отново не успее да помръдне? Имаше чувството, че гръбнакът му се свива и обтяга. Движението го изпълваше, а не можеше да се извърне, за да погали жена си. Виждаше пак през пантите и процепа как Мевледа слага шапките на Мери и Алекс. Поставя им ръкавиците, леко увива шаловете им, закопчава най-горното копче на момиченцето. Изведнъж всички изчезнаха – процепът не открива гледката. Нещо се случва в коридора на болницата. Поиска да се надигне, но не успя. Мевледа търсеше копчето на Мери – детето припряно си свали шапката и я хвърли на пейката. Стори му се, че Мевледа го гледа съсредоточено през ключалката на притворената врата. Огледа се, баща му го нямаше вече. Ирена вързваше косите си до прозореца с тъмен шнур, който изглежда на тънко коланче, от онези, които пресуква през талията си няколко пъти. Два висящи края се размотаваха по мъха на врата ѝ. Искаше му се да издуха малките и опърничави косъмчета по него.

Вцепенението бавно го напусна. Започна да ходи постепенно, набра скорост и не се опита да забрави за случилото се. Онзи ден на улицата не успя да размърда краката си. Ръбът на тротоара бе като врата за някъде, която не можа да отвори. Отсреща, в сладкарница Захарно петле, го примамваше ароматът на малките кифли и банички със сирене. Продаваха боза и кисело мляко в стъклени бурканчета. Не стигна до там – парчето самота остана по небцето му. Последва болницатa и всичко останало. Обясненията, че може би му е станало лошо, и притворството, че не е искал така да се случи. Напротив, искаше. Каза го и на майка си. Тя като че не го чу. Помоли го да говори по-тихо. Знаел положението на всички в това семейство. Майка му и сега не пропусна да припомни, че жена му Ирена е родена при особени обстоятелства. Сякаш човек може да избере как и къде да се роди! Ядоса ѝ се. Дъщеря на активен борец против фашизма, майка му живееше с доста привилегии – размахваше името на баща си и отваряше разни портички, за „доброто на всички“. Поне така твърдеше.
Богомил се размърда леко на леглото и я остави да разкаже вечната история за снаха си, която обича и уважава, но всички в К. знаели, че е дъщеря на Ели Хаджидимитрова – жената, която не признавала нищо и никого и за това през петдесетте била на превъзпитание в село Р.
— Ели вече я няма, но петното е за всички ни... – продължаваше тя.
— Мамо, стига с тази тема, моля те. Не се чувствам добре.
— Да, да знам, сине. Сигурно ти е станало зле за момент – студът е бил голям.
Ушите му заглъхнаха. Някога бащата на майка му му подари играта Подскачащ Пенчо – дървена самоделка, движещ се гимнастик. Помнеше точно как дядо му го направи. Закова три малки и тънки дървени пръчици по Н-образен начин. В горната част постави човечето, през ръчичките му по хитър начин завърза здрав конец като капан. С леко присвиване на долната част, Пенчо започваше да подскача и да прави гимнастически упражнения и съчетания на висилка. Богомил наскоро извади играчката от тавана, освежи я със шкурката и я даде на децата си. Шумът от улицата отново дойде към него. Мери си играеше най-много с човечето: „Признавам си, че вашият свят някога отда-а-а-вна е бил много подвижен и интересен“. Как само говореше това дете, редейки картинките на брат си с коли и мотори от дъвки Tурбо и Бoм-Бибом. Богомил знаеше, че не всяко дете притежава картинките с номера от едно до петдесет. Намесиха се близки на Ирена, които пътуваха в Чехословакия, ГДР и Турция и ги донесоха. Номерата от петдесет и едно до сто и двадесет събраха от България. Имаше една Ланча-88, голямо търсене беше или онази Издера-89... Моторите бяха рядкост. Алекс полудя по Сузуки-107 и Хонда-108. И Богомил си падаше по високите скорости. Автобусът, смяната на стъпките и скърцането на невидими врати, от които не може да се излезе. Балонът от дъвката Идеал на Мери се залепи върху цялото му лице. Не виждаше, косата му лепнеше. Любимите картинки на Алекс от футболния финал-86 са тези с червените номера. Серията с футболисти от едно до шестдесет се мерна пред погледа на Богомил... Платини, Зико и Марадона тичаха много бързо. Съществуваше серия от дъвки, в които Ван Бастен беше на две картинки – явно всички го харесваха. Богомил симпатизираше именно на този футблист.
Миналата година за европейското във ФРГ бяха пуснати пликчета, в които имаше по една дъвка и по пет игрални карти със снимки на футболисти. Събираха ги даже и тези, които не се интересуват от футбол. Най-силната карта – асото пика, беше най-трудна за намиране. Разменяше се срещу три-четири други карти. Шестицата купа бе със СССР – отборът, който така и не стана европейски шампион. Загубата за целия Варшавски договор бе голяма.
Алекс събираше снимки на отбори и от вестник Старт. Колко много движение имаше около един замръзнал и неподвижен човек. Богомил опипа коленете си, скоро щеше да тича със сина си на футболното игрище – само да дойде пролетта.

Близките на Богомил знаеха, че е природно силен и уравновесен човек, който умее да разбира хората и обстоятелствата, затова, когато реши да се ожени за Ирена като студент, изненадата беше обща. Не успяха да му попречат и се примириха. Сянката на Ели Хаджидимитрова – майката на Ирена – витаеше в гр. К. Фактът, че Ели е била на превъзпитание, излизаше навсякъде. Това попречи на Богомил да работи в администрацията, не го приеха в Партията в началото на осемдесетте години. Не че го искаше толкова, но се налагаше, заради работата му на инженер. Нямаше как да е началник отдел – без да е член на БКП. И не стана такъв. Това не му тежеше. Малките механизми на машините се нуждаеха от усъвършенстване – съсредоточаваше се над тях. Работеше като редови инженер с двама колеги чертожници, които смяташе за свои приятели. Машиностроителният завод бе голям. Не влизаше в конфликти, но в проектанското бюро го гледаха опако и недоверчиво. Жена му не е виновна за това. Светът беше достатъчно недружелюбен към нея – без майка и баща, по-голяма част от детството ѝ преминава в общежитие. На осемнадесет влиза в университет и следва медицина. Още докато бяха студенти, Ирена го запозна с чичо си Игнат, обръгнала личност от високите етажи на властта в К., вече пенсионер. Не ѝ беше истински роднина. Някога погледна Богомил прямо и малко недоволно. Разговаряха за това-онова. Потупа го леко и го помоли да пази Ирена. Пазеше я, но в определени моменти, живееше с чувството за невидима намеса в живота им.

Погледът на Мевледа изпълваше Богомил със странни и смесени чувства. Случваше се да не я забележи, но я усещаше като свидетел и съучастник в някакви сметки. Тя разбъркваше миналото и настоящето с хладината на вещица. Знаеше, че е несправедлив. Циганката идваше от онова преди, от което всички искаха да избягат или забравят. Напоследък Богомил все по-често се питаше дали е възможно това. Приятелка на починалата майка на Ирена, Мевледа носеше ангажименти към някого и за нещо.
На майката на Ирена принадлежеше една стара къща, която всички наричаха Северното имение. Отнемат ѝ я през петдесетте. Беше близо до морето, почти на плажа. Понякога с децата ходеха до там. Никой не живееше на това място. Ирена въздишаше или по-скоро притаяваше дъх. От тази къща, в един зимна утрин, отвеждат майка ѝ Ели. Приближаваше се близо до Мери и Алекс – притискаше ги и после си тръгваше от оградата на дома си. Чичо ѝ Игнат дигаше рамене и казваше, че е по-добре никога да не бъркат в старите рани. Северното имение в момента бе на държавата и това не можеше да се промени.
Ирена работеше като педиатър в Окръжната поликлиника. Даваше и дежурства в Спешна помощ.
...
Богомил напусна болницата три дни след измръзването си. Отишъл царят на война и се върнал без… глава. Така викаше Мери, играейки с тревичката в ръцете си. Последната вечер в болницата Богомил сънува празното пространство между двете панти на вратата – процепът, от който видя как Мевледа се щураше с децата по пода, търсейки малкото паднало копче. На другия ден видя копчето, зашито на палтото на Мери, малък конец увисваше встрани. Детето по навик дърпаше петлицата и дупчицата ставаше още по-голяма. Мери правеше едни куклички от червени макове, бяха със зелени палтенца, после ги приспиваше – разказваше им приказки. Богомил се унасяше сред кървавочервените поля на детството, превръщаше се в барбарон или малко беззащитно мече.
Богомил, Ирена, Алекс и Мери живееха в неголяма къща на две преки от морското казино в град К. Майка му направи всичко възможно да издейства това местенце, обградено в голям полукръг от белите скали. Не искаше „да праща децата си“ по жилищните панелни блокове в кварталите, сред многото хора, дошли преди двайсетина години от селата. Намеси се Игнат и уреди подробностите. Богомил и Ирена най-много харесваха градинката си. Летата им преминаваха в прохлада навън. За двора се грижеше циганката Мевледа. Постройката в двора бе нейна – казваше, че не иска повече. Там имаше баня, тоалетна, малка трапезария и спалня. Богомил извика майстори, успя да укрепи сградата, зазида един страничен прозорец, който гледаше към задния двор – Мевледа така поиска. Децата ѝ се радваха. Ирена се усмихваше кротко. Богомил беше виждал Мевледа на снимки от преди години – винаги с шалвари, с очертани очи и приказен овал на лицето. Днес жената бе попрехвърлила петдесет – косите ѝ са още смолисти. Тя умееше да се отдалечава и да не обременява хората с думи и присъствие. Дори майката на Богомил я харесваше, понякога двете разговаряха.
Лозите в двора и всичко наоколо бе покрито с тънка покривка сняг. Зимата идваше отвсякъде – не само от небето. Джени баир носеше думите на джиновете, а ехото ги заключваше за лятото.
Ирена караше на връщане от болницата. Беше внимателна в тази поледица – не се усещаше напрежение в движенията ѝ на шофьор. По пътя от болницата мълчаха с Богомил. Ирена не досаждаше с въпроси. Мъжът ѝ знаеше, че по това се е метнала на майка си Ели. Помогна му да слезе от колата. Боляха го краката. Отвори портичката – белотата се измъкна от двора и се пръсна по улицата, смеси се с храстите в чуждите градинки. Бялото върху бялото не е по-бяло, а по-безизразно. Чистият въздух наоколо смрази дробовете на Богомил. Стъпките му се отпечатаха по калдъръма. Мевледа отвори и затвори вратата. Наметната с жълт шал, закрачи леко приведена срещу тях. Миризмата на зимното море е като уханието на малките ѝ курабийки, които правеше сутрин. Можеш да го усетиш и вкусиш чрез вятъра.

 

Романът „Писма за оригами“ на Дияна Боева задава два времеви плана на сюжета: 50-те и края на 80-те годинни на XX век. В началото на 50-те Ели Хаджидимитрова е изселена от град К. в село Р. в комунистически лагер. В дневника на Ели са представени онова „преди“ в К. и настоящето в Р. Оказва се, че „буржоазните елементи“ нямат право на съществуване, а и на препитание. В лагера Ели среща Александър Русанов, библиотекарят, който е назначен да отговаря за нея.
Сюжетът на романа през 80-те представя живота на Ирена Русанова (дъщеря на Ели и Александър) и съпруга ѝ Богомил. Оказва се, че и след смъртта на Ели, в К. витае нейният дух и споменът за любовта им с Александър.
Сюжетът редува двата плана – съвременността на Богомил и Ирена и разказа на Ели от нейните дневници. Този ритъм задвижва различни пластове – лични, социални, човешки, митологини, исторически. В крайна сметка, животът е такъв какъвто е и трябва да бъде ценен и живян.
С ясен и лек език и стил авторката развива интересна история със заряд и напрежение.
Романът „Писма за оригами“ предстои да бъде публикуван от издателство „Ерго“ в близките месеци.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево