МАЛКА НОЩНА МОЛИТВА
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА е родена в Чирпан. Автор на стихосбирките: "Пеш до земетръса" (1995), "Звездна карта" (1997), "Да бъде нощ" (2001), "Другата стая" (2006), "Сняг от друга зима" (2008), "Тревата ли?" (2010), "...каза тя. И слезе от небето" (2012) и "Една ампула мрак" (2015). Носител на националните литературни награди "Георги Братанов" (2006) и "Мара Белчева" (2008), на първа награда на конкурса "В полите на Витоша" (2009), втора награда в конкурса "Златен ланец" на в. "Труд" (2008) и др. Нейни стихове са преведени на руски, сръбски и френски език. Живее и работи в София.
ДЪЛБОКО И ЛИЧНО
И тогава видях, че в окото си имаше хор.
И познах несвободния – в жеста на всяко отричане.
А думите, дето отдавна ръмжаха затворени,
хукнаха бясно навън и захапаха всичко.
Толкова тежки тела, после духова музика...
Трупи, натрупани още от края на лятото.
Няколко грама душа, която отлиташе
тихо от устните – вече си имаше ято.
Изглежда любов, но е само унило привличане,
глухо се люшка – въже, изоставило кораба...
Някой закотви живота, далече от всичко –
тръгвам нагоре, а бавно се влача надолу.
В мене ръмжи един възхитителен тигър –
с жълти очи е страхът и се прави на силен.
Искам да мина по косъм, но само да мина,
оттатък, където светът ми си има причина.
Защото видях, че в окото си имаше хор,
а в мене живее само възторг единичен,
разбрах, че гласът се катери полека нагоре,
но винаги слиза в сърцето –дълбоко и лично.
СЛЯПА СЕКУНДА
Вчера попаднах в очите ти.
После се мръкна.
Вятърът вдигна листата
и ги отнесе.
Аз към сърцето си пъплех
и дълго се вмъквах...
Знам, че е есен сега.
Но какво, че е есен?
Бесен, пейзажът се срина
от няколко думи,
сляпа секунда уби
и смеха, и възторга...
Някой отвори прозорец.
И пак го затвори.
После залости живота
и с ключа си тръгна.
Звънна небето за малко,
трепна зеница,
синьото светна за миг
и студено отрече.
Значи е време за мрак,
или време за никъде...
Знам, че е есен сега.
Но какво, че е есен!?
БЕЛЕЗИ
Изглежда ми познат светът наоколо,
далечният е само хипотеза,
идея за очакване на варвари,
които идват, влизат и променят.
Чаршафите познавам, злите белези
по китките, прозирната си кожа...
Очите ти останаха по мене,
а плаках много пъти
и се ронех.
Такъв не съм те виждала отдавна –
несвят, несвестен,
раздробен на капки.
Но сякаш си съвсем разпознаваем
под гневните си безсърдечни маски.
Под облаците, дето те затискат
с лица подути, с есенни юмруци...
Разлива се, кънти и става близост
далечната небесна революция.
Защо вървя по тези тротоари?
Къде ме носи сънната умора?
Наричам го живот, но е старание
да заличавам белези от хора.
КРАЙ РЕКАТА
Този речен живот –
цяла вечност сънувам водата му.
Златни риби летят
и носят в устните бряг.
Минава край мене кораб несъществуващ,
пълен догоре с думи от целия свят.
Отдолу, под миглите,
пърхат човешки истории...
Стискам очи,
да разлистя безсмъртно дърво.
Но играя на драми, разсейвам се,
много говоря
и затъва във тинята моят речен живот.
Какво му е живото? Нито следа от пристанище.
Много далече пътуват добрите сълзи.
В какво се превръща сърцето? Дали e достатъчно
да вървиш по водата, без да оставяш следи?
Мени се брегът, рибите пеят ритмично,
гледам небето и чопля безсмъртна трева.
Реката минава, отнася нанякъде всичко,
което аз не мога да понеса.
САМО ВЯТЪР
И мислиш си – това е само вятър,
небрежен шепот в сухите листа…
Избягали от паметта ти пясъци,
треви, които съскат през нощта.
Звездите спускат златните си плитки,
оплитат мисълта ти за отвъд.
Наистина изглежда любопитна
лилавата поляна на съня.
Но мислиш си: това е само вятър,
небрежен шепот в сухите листа.
Дали не си вървяла наобратно,
към други неповикани неща?
Загрижени, в съня се появяват
лица, които помниш от преди
и ти на паметта се доверяваш,
за да забравиш всичко призори…
Наричаш самотата си „приятел“
и с нея си говориш за света.
Но мислиш си: това е само вятър,
небрежен шепот в сухите листа.
ЦЕНТРОБЕЖНО
Да съм открила няколко америки,
а да не знам къде са ми обувките!
Човечеството трудно се отделя
от вчерашните речи, от преструвките.
Вървя и подминавам този образ
и всичките му липсващи подобия.
Очите ми разбират, че не може
да се живее само със подробности.
И все се оправдавам пред тълпата:
тълпата е слуга на ежедневното.
Във паяжина нежна ме премята
и ме дели със своето безделие.
Аз имам стъпала и неизбежност
и скъп товар във трюма на сърцето...
Но думите ме движат центробежно
по хлъзгавия ръб на битието.
Не мога и не знам. Не съм насъщна.
Героят в мене вдига прахоляци.
Напразно тръгвам и не се завръщам,
нищожни са ми думите и знаците.
А съска златен пясък под крилата,
интригата неспирно кукурига.
И се тресе страхът ми от очакване
на врагове, които не пристигат.
ГЛАД ЗА ИМЕНА
Добро ли е това, което идва,
или от хълма слиза нова армия?
И всички гласове си сменят речите.
А аз заставам точно срещу себе си,
въртя очи, избирам добродетели...
Но нищо по-добро от съвестта.
Лицето на света не се променя
от няколко несполучливи опита.
Лицето на света е разделено
на четири безпочвени посоки,
и винаги сърцето сочи север.
Но в порив на прилежно лицемерие,
добро ли е това, което идва,
чии са тези рамене предателски,
коприна ли е ласката в ласкателя,
или е само глад за имена?
Не, няма да сваля върха от себе си.
И пропастите ми ще оцелеят.
Дори да са безжизнена идея,
последното излишно своеволие,
което ме откъсва от света.
Насъщен ми е поривът за скитане –
ръцете ми насъщно те прегръщат.
Но още ми е рано да те питам:
каква е тази напаст от спасители
или е само глад за имена?
МАЛКА НОЩНА МОЛИТВА
Повдигни душата ми, Господи,
изправи я да види морето!
Качи я на облака над раменете Си!
Посади я на хълма... да гледа живота отгоре!
На балкона я дръж! До отворения прозорец!
На звездата със синия поглед я дай –
да наднича,
петгодишна, сред клоните на черницата!
Повдигни душата ми, Господи,
подхвърли я най-сетне нагоре!
Като прах я развей и като смях пълноводен!
Да отвори очите си мокри, да бъде различна
и да няма след нея ни тътен, ни страх, нито нищо.
А дали ще е винаги,
или... само докрая,
остави я да диша и с думите да поиграе!
Не и давай да пада на дъното и да се дави
в срама и във крясъка, или във враждите лукави!
Повдигни я така, че да стане наистина златна,
да звъни от любов
и да свети в любовния пясък!
Поведи я нагоре –
нощта е понякога стръмна.
За ръката я дръж
и води я,
докато се съмне!
ДЪЛБОКО И ЛИЧНО
И тогава видях, че в окото си имаше хор.
И познах несвободния – в жеста на всяко отричане.
А думите, дето отдавна ръмжаха затворени,
хукнаха бясно навън и захапаха всичко.
Толкова тежки тела, после духова музика...
Трупи, натрупани още от края на лятото.
Няколко грама душа, която отлиташе
тихо от устните – вече си имаше ято.
Изглежда любов, но е само унило привличане,
глухо се люшка – въже, изоставило кораба...
Някой закотви живота, далече от всичко –
тръгвам нагоре, а бавно се влача надолу.
В мене ръмжи един възхитителен тигър –
с жълти очи е страхът и се прави на силен.
Искам да мина по косъм, но само да мина,
оттатък, където светът ми си има причина.
Защото видях, че в окото си имаше хор,
а в мене живее само възторг единичен,
разбрах, че гласът се катери полека нагоре,
но винаги слиза в сърцето –дълбоко и лично.
СЛЯПА СЕКУНДА
Вчера попаднах в очите ти.
После се мръкна.
Вятърът вдигна листата
и ги отнесе.
Аз към сърцето си пъплех
и дълго се вмъквах...
Знам, че е есен сега.
Но какво, че е есен?
Бесен, пейзажът се срина
от няколко думи,
сляпа секунда уби
и смеха, и възторга...
Някой отвори прозорец.
И пак го затвори.
После залости живота
и с ключа си тръгна.
Звънна небето за малко,
трепна зеница,
синьото светна за миг
и студено отрече.
Значи е време за мрак,
или време за никъде...
Знам, че е есен сега.
Но какво, че е есен!?
БЕЛЕЗИ
Изглежда ми познат светът наоколо,
далечният е само хипотеза,
идея за очакване на варвари,
които идват, влизат и променят.
Чаршафите познавам, злите белези
по китките, прозирната си кожа...
Очите ти останаха по мене,
а плаках много пъти
и се ронех.
Такъв не съм те виждала отдавна –
несвят, несвестен,
раздробен на капки.
Но сякаш си съвсем разпознаваем
под гневните си безсърдечни маски.
Под облаците, дето те затискат
с лица подути, с есенни юмруци...
Разлива се, кънти и става близост
далечната небесна революция.
Защо вървя по тези тротоари?
Къде ме носи сънната умора?
Наричам го живот, но е старание
да заличавам белези от хора.
КРАЙ РЕКАТА
Този речен живот –
цяла вечност сънувам водата му.
Златни риби летят
и носят в устните бряг.
Минава край мене кораб несъществуващ,
пълен догоре с думи от целия свят.
Отдолу, под миглите,
пърхат човешки истории...
Стискам очи,
да разлистя безсмъртно дърво.
Но играя на драми, разсейвам се,
много говоря
и затъва във тинята моят речен живот.
Какво му е живото? Нито следа от пристанище.
Много далече пътуват добрите сълзи.
В какво се превръща сърцето? Дали e достатъчно
да вървиш по водата, без да оставяш следи?
Мени се брегът, рибите пеят ритмично,
гледам небето и чопля безсмъртна трева.
Реката минава, отнася нанякъде всичко,
което аз не мога да понеса.
САМО ВЯТЪР
И мислиш си – това е само вятър,
небрежен шепот в сухите листа…
Избягали от паметта ти пясъци,
треви, които съскат през нощта.
Звездите спускат златните си плитки,
оплитат мисълта ти за отвъд.
Наистина изглежда любопитна
лилавата поляна на съня.
Но мислиш си: това е само вятър,
небрежен шепот в сухите листа.
Дали не си вървяла наобратно,
към други неповикани неща?
Загрижени, в съня се появяват
лица, които помниш от преди
и ти на паметта се доверяваш,
за да забравиш всичко призори…
Наричаш самотата си „приятел“
и с нея си говориш за света.
Но мислиш си: това е само вятър,
небрежен шепот в сухите листа.
ЦЕНТРОБЕЖНО
Да съм открила няколко америки,
а да не знам къде са ми обувките!
Човечеството трудно се отделя
от вчерашните речи, от преструвките.
Вървя и подминавам този образ
и всичките му липсващи подобия.
Очите ми разбират, че не може
да се живее само със подробности.
И все се оправдавам пред тълпата:
тълпата е слуга на ежедневното.
Във паяжина нежна ме премята
и ме дели със своето безделие.
Аз имам стъпала и неизбежност
и скъп товар във трюма на сърцето...
Но думите ме движат центробежно
по хлъзгавия ръб на битието.
Не мога и не знам. Не съм насъщна.
Героят в мене вдига прахоляци.
Напразно тръгвам и не се завръщам,
нищожни са ми думите и знаците.
А съска златен пясък под крилата,
интригата неспирно кукурига.
И се тресе страхът ми от очакване
на врагове, които не пристигат.
ГЛАД ЗА ИМЕНА
Добро ли е това, което идва,
или от хълма слиза нова армия?
И всички гласове си сменят речите.
А аз заставам точно срещу себе си,
въртя очи, избирам добродетели...
Но нищо по-добро от съвестта.
Лицето на света не се променя
от няколко несполучливи опита.
Лицето на света е разделено
на четири безпочвени посоки,
и винаги сърцето сочи север.
Но в порив на прилежно лицемерие,
добро ли е това, което идва,
чии са тези рамене предателски,
коприна ли е ласката в ласкателя,
или е само глад за имена?
Не, няма да сваля върха от себе си.
И пропастите ми ще оцелеят.
Дори да са безжизнена идея,
последното излишно своеволие,
което ме откъсва от света.
Насъщен ми е поривът за скитане –
ръцете ми насъщно те прегръщат.
Но още ми е рано да те питам:
каква е тази напаст от спасители
или е само глад за имена?
МАЛКА НОЩНА МОЛИТВА
Повдигни душата ми, Господи,
изправи я да види морето!
Качи я на облака над раменете Си!
Посади я на хълма... да гледа живота отгоре!
На балкона я дръж! До отворения прозорец!
На звездата със синия поглед я дай –
да наднича,
петгодишна, сред клоните на черницата!
Повдигни душата ми, Господи,
подхвърли я най-сетне нагоре!
Като прах я развей и като смях пълноводен!
Да отвори очите си мокри, да бъде различна
и да няма след нея ни тътен, ни страх, нито нищо.
А дали ще е винаги,
или... само докрая,
остави я да диша и с думите да поиграе!
Не и давай да пада на дъното и да се дави
в срама и във крясъка, или във враждите лукави!
Повдигни я така, че да стане наистина златна,
да звъни от любов
и да свети в любовния пясък!
Поведи я нагоре –
нощта е понякога стръмна.
За ръката я дръж
и води я,
докато се съмне!
