Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СТЕФАН КАРАДЖА И ДОБРУДЖА"

СТЕФАН КАРАДЖА И ДОБРУДЖА

ВЕСЕЛИН ИГНАТОВ


11 МАЙ 2015 Г. – 175 Г. ОТ РОЖДЕНИЕТО НА „НАЙ-СВЕТЛИЯТ МЪЖ НА МОЯ КРАЙ“ (ДОРА ГАБЕ)


Семейството на Стефан Тодоров Димов-Караджата се преселва в Добруджа през 1846 г., когато той е 6-годишен. За кратко битува последователно в чисто българските села Каба сакал (Полковник Минково, област Добрич), Долно Чамурлии (Чамурлиа де Жос, окръг Тулча, Румъния), Бейдауд (окръг Тулча), Саръюрт (Михай Витязу, окръг Кюстенджа), Потур (Пандуру, окръг Тулча), отново Долно Чамурлии.
Стефан посещава тамошните училища епизодично, „само затова, защото лошаво бият даскалите“ (по Балчо Нейков). Принуждава се да работи какво ли не, въпреки че не му допада да бъде говедар, телчар, овчар.
През юни 1854 г. семейството се установява в Тулча, тогава „един от най-хубавите градове“ (в. „Турция“, 31. Х. 1864). Стефан постъпва в българското училище. Учителят-реформатор Енчо Кузманов въвежда смятане, писане и др. Той оставя „мнозина ученици, които напълно са съзнавали своята народност, и които отпосле са взели живо участие, както в движението за църковното ни освобождение, тъй и във възраждането ни“ (Стилиян Чилингиров). Чрез неговата и на колегите му всеотдайна народоприносна деятелност училището спечелва „репутацията на най-добре уреденото между училищата в другите градове“ (Добри Ганчев).
Стефан помага на своя баща, градски пазвантин (нощен пазач), и на зет си Никола Станев в неговата бакалница. Дружи с разпалени младежи-родолюбци. Според брат му Марин той от малък мрази османлиите и фанариотите, но едва в Тулча попада в будна, просветена и свободомислеща среда, прави първи стъпки в църковно-националните борби, буйствата му придобиват подчертано патриотическа насоченост.
На Гергьовден 1860 г. тулчанските българи принуждават владиката Дионисий Доростолски да служи в черквата на български език, а две седмици по-късно отхвърлят върховенството на гръцката църква. Втори след Хаджиоглу-базарджишките (добричките) си земляци те отбелязват през 1861 г. светлия празник на славянството 11 май – денят на Св. Св. Константин-Кирил и Методий.
Наскоро най-запалените младежи формират съзаклятническа група, която установява и поддържа контакти с Г. С. Раковски. В своя „План за Освобождението на България“ (1861 г.) Гръмовержецът на националната революция изрично я назовава сред водещите четири тайни комитети по българското етническо землище, „кои разпространяват между народа за това въстание, че напролет ще стане непременно и сички чакат първий синял да им се даде“.
Данни за участието на Стефан в делата на формацията липсват. Разправят се предания за отделни негови подвизи. Най-популярните са за надборването на прочутия пехливанин Гаази Плиса, покушенията срещу тулчанския владика, грък, и богат молдованин от с. Сомово, който „бил от изедниците“. Един местен ханджия споделя със съмишленика му Киро Тулешков: „Сички го обичаме, защото той защищаваше българите и биеше турците, но много го беше прекалил“.
От октомври 1861 г. Раковски пристъпва към подготовката на въоръжен български отряд в Белград. Той трябва да бъде обучен там, а когато Сърбия обяви на Османската империя назряващата война, да премине в Отечеството и вдигне въстание. Из страната са разпратени емисари, които да мотивират народа да се подготвя за освободителната акция и да набират доброволци за участие в нея.
Кога, от кого, как точно Ст. Караджа научава за революционните кроежи, не е известно. На 2 април 1862 г. той заминава за Румъния. На 10 май пристига в Белград. Среща се с Раковски.
Доброволчеството в Сърбия е неговата най-ранна проява в организирана политическа кампания. Участието му в боевете с белградския османски гарнизон го покрива със слава и авторитет.
На 7 септември 1862 г. сръбските власти разпускат българските доброволчески формирования. След кратък престой в Румъния Стефан се завръща в Тулча, изкарва зимата, укрит при сестрите си, през пролетта на 1863 г. отново преминава отвъд Дунав, където се отдава на революционна дейност.
Незначителните резултати от действията на четите, в които участва през 1864 и 1865 г., го убеждават, че никое начинание на емиграцията няма да успее, ако не бъде подкрепено от сънародниците в Татковината. Осъзнава необходимостта българите да бъдат организирани и подготвени за борба.
Още в началото на 1866 г. той настоява „да се изпроводят няколко способни младежи да организоват народът, когато видиме, че народът е можал колко годе да успее, тогава да минат от тука четите и да предводът народът“. Идеята и практиката да се провежда разгърната подготовка и организация на въстание в самата България с оглед в близко бъдеще да настъпи благоприятен за избухването му политически момент са по-съдържателни от дотогавашните, прокламирани от Раковски, според когото народът е готов за бунт и чака само сигнал да въстане. В същото време той и неговите съмишленици не скъсват с възгледа въстанието да бъде съчетано с навлизането в Отечеството на чети, подготвени и съставени от емиграцията.
Ст. Караджа се заема и с осъществяването на своите замисли. През пролетта и есента на 1866 г. сам предприема две обиколки из Добруджа и Бесарабия, среща се с познати патриоти, пропагандира революционната идея, привлича съмишленици в Тулча, Бабадаг (окръг Тулча), с. Каранасуф (с. Истрия, окръг Кюстенджа), Потур, Болград (Южна Бесарабия, Румъния; дн. Одеска област, Украйна), подбужда към подготовка за решителния час.
За пролетта на 1867 г. българската революционна емиграция замисля четническо движение в непознати дотогава мащаби. Предвижда се масирано навлизане на чети от Румъния, Сърбия, Бесарабия. Има основания да се смята, че Ст. Караджа е натоварен да организира „източното направление на народната войска“, респективно нашия край.
„До 1867 г. – твърди анонимен съвременник десет години по-късно – той обходи цяла Добруджа и ромънска и руска Бесарабия и подканяше народа да земе участие в революционното действие, когато се почне. Но треба да знаеме, че той сам ходеше, без да има друг, кой да последи неговият пример“.
В град Браила (Румъния) Ст. Караджа подготвя собствена чета, изпраща 15 доброволци в Букурещ на Димитър Топалов, други при Панайот Хитов. Той има пряко отношение и навярно инспирира т. нар. Тулчански проект – формиране на дружина за диверсионни и въстанически действия в Добруджа, която след изпълнението на насрещните си задачи в района да се присъедини към четата на главнокомандващия революционните въоръжени сили П. Хитов в Сливенския балкан.
По една или друга причина, основно финансови и външнополитически, замисълът не се осъществява пунктуално. В Татковината преминават само три малобройни чети. Тъй като тяхната задача се редуцира от „спонсорите“ – Добродетелната дружина, до спорадични разузнавателни, пропагандаторски и наказателни действия, Ст. Караджа отказва да поведе своята дружина.
Непоколебимостта за решителна въоръжена борба с националния потисник конституира поведението на Ст. Караджа през следващите месеци. На 6/18 юли 1868 г. той и Хаджи Димитър Асенов дебаркират на българския бряг, начело на най-многобройната и всестранно подготвена дотогава сборна дружина революционери-бойци, сред тях добруджанците Господин Куманов, Димитър Хаджиатанасов, Симеон Радев, дълго живелите в Добруджа Христо Дряновски, хаджи Георги Хаджииванов, Тончо Стоянов. Започва безпримерната в световната история епопея на 128 мъже на отечествения дълг под пламенните девизи „На оружя мили братя“ и „За вяра и независимост“.
По време на похода Ст. Караджа – всепризнатият оперативен вожд на дружината, след безчет подвизи получава множество рани. Заловен е. Съден. Умира в русенския вилаетски затвор, след като развива и тетанус, в първите часове на 31 юли 1868 г.
Най-силното перо на българското революционно слово, Христо-Ботйовото, прогласи: „Шепа решителни млади момци, без никаква революционна организация, без никакви средства, презрени и гонени – момци, кои претърпяха сичко за една благородна свята цел – минаха Дунава и с живо свидетелство показаха какви съкровища се крият в душата на българина<...>Наистина голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: „Ний си достигнахме целта, защото измряхме, а вий още не сте, защото сте живи!“; „Тие само не измениха на своите убеждения и тяхното само знаме не избеля от дъждове и от ветрове!“ А в „Календар за годината 1875 г.“ канонизира Ст. Караджа като мъченик на българската свобода!

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево