ЕЛЕГИЯ ЗА ИЛЮЗИЯТА – ЖИВОТ
РАДА ВЪРТУНИНСКА
Краевед. Забележителна дама. Отговаря за величините и изискаността, за красотата и стила
Родена е през 1932 г. Завършила е Руска филология в СУ "Св. Кл. Охридски. Работила е в Окръжна библиотека, Държавен архив и Окръжния съвет по култура. Автор е на краеведски изследвания. Има девет книги, сред които романите "Зовът на сенките" и "Когато горяха кладите".
Последни 5 статии от РАДА ВЪРТУНИНСКА
РАДА ВЪРТУНИНСКА е родена на 28.08.1932 г. Завършила е СУ "Св. Климент Охридски", специалност, руска филология. Работила е в Окръжна библиотека, Държавен архив и Окръжен съвет за култура като директор на Центъра за худ. самодейност в Добрич. Автор е на краеведски изследвания. Има публикации в местния и централен печат. Член е на Съюза на учените в България.
Издала е книгите: "Кратки исторически бележки за развитието на село Приморци", "Сбогом, приятели", "Дом на милосърдието", "Добрич и Добричлии", "Летописец на Добруджа" и романите "Зовът на сенките", „Когато горяха кладите“, „Сънища“., „Сказание за дървото на живота“, „Реквием за живите“ и др. За нейната осемдесет годишнина Сдружението на писателите в Добрич подготви и издаде „Рада – познатата и непознатата“, дълго четиво за живота и творчеството на аристократа на духа – Рада Въртунинска.
Отиде си, залезе моят златен век, като падаща звезда, пресякла хоризонта ясен на детството. Все същото слънце, но не е тъй лъчезарно и весело като светлото зайче на стената, което ме събуждаше с най-гальовната ласка. Опитвах се със смях да го уловя, а то бягаше и се криеше навън, в сенките на дърветата.
Моята скъпа добруджанска земя пак е същата, но го няма зеления простор на степта, окичена с цветя, уханието на треви и билки, на прясно изоран чернозем и на узряло златисто жито, защото Земята свещена е окована в бетон и асфалт, прободена от телевизионни кули и антени, опасана от електрически жици. Заключеница, Страдалка, търпелива и все тъй благодатна и загрижена да изхрани неблагодарната своя човешка челяд.
Все същото небе дълбоко и синьо, понякога мрачно и сърдито, но в него не се реят птици – сладкогласни чучулиги, безразсъдни и глупави врабчета или остроглази ястреби и ширококрили орли, които се спускаха като стрели и грабваха някое непослушно и непредпазливо пиле. Стопанката стоеше на двора, засенила с ръка слънцето и гледаше как отлита гордата птица и казваше: „Бог дал, Бог взел. И то е пиле, и то трябва да живее.“
Сега в небето летят стоманени реактивни птици, свръхбързи ракети, носещи в утробата си човешка ненавист, разруха и смърт. Космически кораби кръстосват и замърсяват ефиря, решени да открият дома Божи, който никой не знае къде е.
Дъждът, който ни праща небето, е горчив и отровен като чернобилски пелин, като сълзите на Вселената, като сълзите на Майката, оплакваща своята рожба.
Отмина и моят слънчев век на младежки пориви за героични дела и жертвоготовност за общочовешко щастие. Тази болест, наречена химера, преболедувах по-бързо, защото се появи нейната посестрима – ЛЮБОВТА.
Слънчевите изгреви отново изглеждаха вълшебни като в детството, но забелязах и изгряващия дъх на пладнето, и вълнуващата красота на залеза. Митичният залез, който обещава завръщането на деня и безкрайността на мрака.
Розите цъфтяха и пръскаха ухание на любов. Понесена на крилете на щастието, светът изглеждаше красив и привлекателен като шарен панаир, като възторжен химн и забравих за болките и страданията на човечеството. Сега той се е събрал в сините вирове и чистия поглед на рожбата ми. В нежното гукане и протегнатите ръчички, търсещи прегръдката на мама. В тях беше и моето детство, и младостта, и изгревите, и залезите, радостта и болката, страданието и надеждата – МОЕТО, НАШЕТО АЗ, който ще извърви пътя, който ние не изминахме.
И вървях така ту радостна, ту гневна по моята пътека. Преживях горчивината на робството и ужасите на войната. Измамния подем за по-справедлив живот и драматизма от разрухата на всичко, съградено с труд и пот. Доживях да видя истинската същност на човека – алчност за пари, за слава и власт, за разкош и разврат, хора, а не човеци, погребали своята божествена бездуховност и прославили материята на преходното.
Надвесена над вечността, където слънцето все още се къпе в пурпурната пяна на облаците, осъзнах, че е прав Соломон. „Всичко е суета“ – илюзия, че единствената реалност е раждането и смъртта. В тях е проявата на моя, на нашия Бог!
Издала е книгите: "Кратки исторически бележки за развитието на село Приморци", "Сбогом, приятели", "Дом на милосърдието", "Добрич и Добричлии", "Летописец на Добруджа" и романите "Зовът на сенките", „Когато горяха кладите“, „Сънища“., „Сказание за дървото на живота“, „Реквием за живите“ и др. За нейната осемдесет годишнина Сдружението на писателите в Добрич подготви и издаде „Рада – познатата и непознатата“, дълго четиво за живота и творчеството на аристократа на духа – Рада Въртунинска.
Отиде си, залезе моят златен век, като падаща звезда, пресякла хоризонта ясен на детството. Все същото слънце, но не е тъй лъчезарно и весело като светлото зайче на стената, което ме събуждаше с най-гальовната ласка. Опитвах се със смях да го уловя, а то бягаше и се криеше навън, в сенките на дърветата.
Моята скъпа добруджанска земя пак е същата, но го няма зеления простор на степта, окичена с цветя, уханието на треви и билки, на прясно изоран чернозем и на узряло златисто жито, защото Земята свещена е окована в бетон и асфалт, прободена от телевизионни кули и антени, опасана от електрически жици. Заключеница, Страдалка, търпелива и все тъй благодатна и загрижена да изхрани неблагодарната своя човешка челяд.
Все същото небе дълбоко и синьо, понякога мрачно и сърдито, но в него не се реят птици – сладкогласни чучулиги, безразсъдни и глупави врабчета или остроглази ястреби и ширококрили орли, които се спускаха като стрели и грабваха някое непослушно и непредпазливо пиле. Стопанката стоеше на двора, засенила с ръка слънцето и гледаше как отлита гордата птица и казваше: „Бог дал, Бог взел. И то е пиле, и то трябва да живее.“
Сега в небето летят стоманени реактивни птици, свръхбързи ракети, носещи в утробата си човешка ненавист, разруха и смърт. Космически кораби кръстосват и замърсяват ефиря, решени да открият дома Божи, който никой не знае къде е.
Дъждът, който ни праща небето, е горчив и отровен като чернобилски пелин, като сълзите на Вселената, като сълзите на Майката, оплакваща своята рожба.
Отмина и моят слънчев век на младежки пориви за героични дела и жертвоготовност за общочовешко щастие. Тази болест, наречена химера, преболедувах по-бързо, защото се появи нейната посестрима – ЛЮБОВТА.
Слънчевите изгреви отново изглеждаха вълшебни като в детството, но забелязах и изгряващия дъх на пладнето, и вълнуващата красота на залеза. Митичният залез, който обещава завръщането на деня и безкрайността на мрака.
Розите цъфтяха и пръскаха ухание на любов. Понесена на крилете на щастието, светът изглеждаше красив и привлекателен като шарен панаир, като възторжен химн и забравих за болките и страданията на човечеството. Сега той се е събрал в сините вирове и чистия поглед на рожбата ми. В нежното гукане и протегнатите ръчички, търсещи прегръдката на мама. В тях беше и моето детство, и младостта, и изгревите, и залезите, радостта и болката, страданието и надеждата – МОЕТО, НАШЕТО АЗ, който ще извърви пътя, който ние не изминахме.
И вървях така ту радостна, ту гневна по моята пътека. Преживях горчивината на робството и ужасите на войната. Измамния подем за по-справедлив живот и драматизма от разрухата на всичко, съградено с труд и пот. Доживях да видя истинската същност на човека – алчност за пари, за слава и власт, за разкош и разврат, хора, а не човеци, погребали своята божествена бездуховност и прославили материята на преходното.
Надвесена над вечността, където слънцето все още се къпе в пурпурната пяна на облаците, осъзнах, че е прав Соломон. „Всичко е суета“ – илюзия, че единствената реалност е раждането и смъртта. В тях е проявата на моя, на нашия Бог!
