АНГЕЛ ВЕСЕЛИНОВ

01.06.1959 – 11.08.2015



ДРАГОМИЛ ГЕОРГИЕВ
„НЕ ПЛАЧЕТЕ МОЛЯ ВИ ЗА МЕН!“

Много и заслужени, достойни сълзи проляхме в горещия августовски летен ден при прощаването ни Ангел Веселинов, защото той живя истински, спокойно и творчески зряло. Научи ни как да имаме приятели, да се отдаваме до край на другите и в размислите си преоткрихме мъдростта, че „Смъртта е същата като раждането. В нея обаче е събрано знанието.“ /Тошев, Г, Невена Коканова, Коя съм аз, С, Ciela,2013, с.84/.
Три са творческите новаторски открития и магически метафори в творческото живеене на „бате Ачо“, любимеца на толкова млади хора от Добрич и от различни краища на България. С тях той ще живее в културната памет на четящите поколения: с „ранените гълъби“ – като страдание и болка, чувствителност и нежност; с „мътните времена“ – като предупреждение, но и като тревожна памет, за да сме готови да реагираме на всеки опит за реставрация на дехуманизацията; с „добрите хора“ – тези „бели лястовици“, които трябва да търсим, възпитаваме и да даваме за пример за следване и подражание на другите след нас, защото смисълът на съществуването ни на майката Земя е да бъдем полезни, „потребни“ /Веселин Ханчев/ на другите, на хората до нас и около нас.
 В годините на „безвремие“ /Фабрис Лардро/ Ангел Веселинов противопостави на „мътните времена“ и „далаверата“ върховете на позитивната философия и вярата в корените на българщината. Така в мечтанието му се роди допълнението на „бялото братство“ на Петър Дънов и това на „добрите хора“, а на бял свят излетя дебютната му лирическа книга „Ранени гълъби“ /1995/.
През 80-те години на 20-и век един млад мъж с гъста като клоните на дърветата от Балкана коса, с първичен орлов поглед и горска душа от „най-западналия Запад“ дойде с младото си семейство от малкото планинско селце Долни Лом и тръгна през добруджанската равнина, за да учителства в китните селища като великия си учител по изящност, мълчаливеца Йовков и в земята на световната поетеса Дора Габе, с нейния приказен и магически Дъбовик. Тези години са време на поетически видения, на търсене на творческа територия, на индивидуален лирически ракурс и глас, който започва да звучи автентично, истински и честно. Творецът все по-упорито размишлява върху актуалните въпроси в бившите страни на социализма за свободата на личността и за изпитанията пред човека на новото младо общество. В неговите стихове от първата му поетическа книга видението му е за правото на „невзрачния“ да има възможността за друго и емоционално живеене. На привилигированите „принцове“ /Дончо Цончев/ от предходното тоталитарно време бе предложена алтернативата за различния, за премълчавания, но „истинския човек“/Михаил Шолохов/, който „не знае трикове“ и като огняря на „поета на вярата“ „отива тихо“ на работа. Отречени са ефектната показност и лустрото на публичността в името на истинското и стойностното, на моралното. Това е книга за „възмъжаването“ на характера, за раждането на новото мислене и съзнание, на разрушаването на „старите химери“. Тя е поетическа история за болезнения и мъчителен процес на катарзиса, когато всяка крачка е плаха и неуверена, защото е в неизвестното. Първопроходниците още не са родени, няма ги силните личности, липсват водачите и в това байганьовско антивреме младият поет интуитивно се насочва към класическите ценности – на семейството и родината, на приятелството и героичното минало, на красотата и жаждата за любов. Така в нахлуващата национална криза младият творец избира моралния, достойния път на националните светини като Апостола на свободата /„Разговор за 19 февруари“, „Към Апостола“ /.
Идват промените в професионален и личен план. Семейството е вече в големия град на равнината, ражда се дъщерята Милена, а съзряващият ценител на изящното слово е учител в едно от големите училища – СОУ „Св.Климент Охридски“, Хуманитарна гимназия „Св. св.Кирил и Методий“, по-късно Болничното училище. Идват предложенията за сътрудничество в медиите, журналистиката е гладна за нови гласове и Ангел е в екипа на новия и алтернативен вестник – „Златна Добруджа“, с управител белетриста Людмил Бешков, а по-късно е зад микрофона на радио „Телеком спектър“. Разширяват се приятелствата, интересни са срещите с различни личности от града и страната, отварят се хоризонтите. Довчерашният уседнал българин от края на 20-и век е вече човек на пътя, на града и на площада, на политизирането и на стачките. В този вихър от процеси попаднахме всички, в чиито души „срещите на две епохи стана“ /П.Пенев/. Тогава слепешком се учихме на достойнство, на характер и съвест. Пред очите и през душите ни се избираха, сменяха правителство след правителство, кое от кое по-корумпирано. Рухваха с векове градените стойности за чест и съвест, за достойнство и морал, налагаха се упорито проамериканските стойности за прагматично потребителско мислене и съзнание, за всевластието на „парица царица“/ А.Константинов – „До Чикаго и назад“/ и проевропейските модели на гейпаради и свобода на половата ориентация. Редят се следващите книги – „Вендета“/1997/, „Мътни времена“/ 1999/, „ Така беше“/2000/, „Не плачете, моля ви, за мен“/ 2006/, закономерно дойде времето за антологичния двутомник с избрано – „Мили роде...“,проза, т.1 и „От гняв и обич изнемогвам“, лирика,т.2 / 2009/ , след това се появи лирическият сборник „59“, поезия/2012/. В този мегатекст от казано и премълчано, от мечтания и болки откриваме лирическата летопис на българина, който преживя четвърт век на пропилени мечти и надежди, на безпътица и смразяваща криза, когато „старите божества са мъртви, а новите не са още родени.“
Топлият лиричен глас на Ангел Веселинов загрубява, гневът избухва в жесток зов за „вендета“. В този текст от изсечени едри гранитни отломъци изреченото е както при Гео Милев в поемата „Септември“, родено не в „райската градина“, а „в мъртва утроба“ и се сблъскват, обсебват, крещят отричащи се вселени и стойности, крайности, които в друг отрязък от време и история са несъвместими – „За жертвите,-/за останалата част от нацията/ – ВЕНДЕТА/ се нарича ДЕМОКРАЦИЯТА!“. Това е конфликтът на епохата между разрушението и крехката, още едва прохождаща малка като „пшеничено зърно“/ Н.Вапцаров / лична, интимна вяра, както е при огняроинтелигента. Болката е космическа, но и национално оцветена, наследниците на „Симеонова България“ са пак жертва на „шепа мракобесници!“ И нашето поколение стана съучастник в поредния мрачен сюжет, когато „мътните времена“ отново ни заляха с криминалните си сюжети и усещането за безнаказаност на новите господари по нашата земя.
В тези дни и нощи, но не „мъжки“/ Н.Хайтов/ се родиха героите от епоса „Мътни времена“/1999/, които Ангел и поколението ни носи като болка и обида. Историите на родовата сага оживяха под перото на един млад разказвач на западните региони, който с любов бе сравнен от Георги Марковски с колосите от Максим Горки до Димитър Талев. Това свидетелско и носталгично, синовно и разбиращо Аз е във фундамента на всеки епос от времето на Омир през Стайнбек, за да се стигне до Милен Русков във „Възвишение“. Привлекателен за Ангел Веселинов е епическият метод на класика Ивайло Петров за пресъздаване на живота върху вероятно/невероятната история „преди да се родя и след това“. Пред нас оживяват храктерите на Велко и Кита, Ангел и Анто, Райко и Витка, Монето и Жельо, Ранко и стария Тодор. В тази епоха на сталински и червенковски насилия над човешкия свят, „когато се наливаха основите“ /П.Пенев/ няма светлина и надежда. „В тия мътни времена е по-добре да си мълчиш и да си затваряш устата“, това е съветът на родителите, тези препатили хора с ограбена младост. Младият човек от лирическия аз от Христо Ботев през Яворов и Дебелянов, Атанас Далчев до П. Пенев, Стефан Цанев и Л. Левчев, избира противопоставянето на света на „една романтика изстинала“ в името на истината и свободата. Мъчителна е срещата на човека с насилието, с обидата и ограбената младост в живота, с такива изроди като Партийния и Магдин, рожби на ненаказаното зло след Народния съд.
Епическата дарба на разказвача е новаторски да улавя житейското богатство на нецивилизованата красота на тези „горски“ хора. Те чуват преданията на вятъра и дъжда, на идващите с тях гласове от достойното, но и трудно минало. В традициите на класиците Иван Вазов и Елин Пелин, на Йовков и Емилиян Станев, на Йордан Радичков и Ивайло Петров в авторовия свят се преплитат културните пластове на фолклорното и приказното, на дообщественото и социалното, драматичните монументални конфликти в темата за кооперирането.
През годините съм все по-дълбоко убеден, че е добре романът „Мътни времена“ да бъде препрочитан, да попада в кръгозора на интерпретатори и на всички други изкуства, за да се получава нов и неповторим живот на текста на сцената, на екрана, в музикални пиеси и видения. Сред добрите и стойностни текстове в прозата можем да поставим още разказите „На казана“, „Двете души на Нестор“, „Последен разговор“, които са част от художествените видения и пристрастия на автора в образотворчеството. Героите и сюжетите, историите и съдбите на Ангел Веселинов с годините са все по-богата илюстрация на прозрението на голямата Невена Коканова, че „изкуството трябва да става по-проницателно, по-задълбочено, защото то не е само естетика, а житейски опит, знания за реалността“/ цит. съч.,с.113/.

Ангеле, ние, твоите приятели и читатели, ще те носим в душите си, ти ще живееш в молитвите до последния ни дъх!






АНГЕЛ ВЕСЕЛИНОВ


ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН БЪЛГАРИН

Вече нямам сълзѝ.
Вече нямам любов.
Оглозга разбойникът-вятър до кости душата ми.
Сега съм и празен, и тих,
и безсмислено лош
с най-верните си приятели.
Вече нямам родина.
Вече нямам сърце,
което от обич и гняв да прескача.
Сега съм обрана градина
без бурен в лехите поне.
Аз нито съм жертвата, нито палачът ѝ.
И ме няма, и съм забравен,
и се скитам сред облаци прах –
Бъдник, превърнат във пепел.
Но се питам – не ми ли е рано
и защо ли несретник не съм само аз,
а цялото наше прокЪлнато племе?
Тишина...
Хищникът-вятър,
прехранен в сараите дреме...





ДОБРИТЕ ХОРА

Срещат се такива хора.
Има ги още.
Няма червени книги,
които да ги закрилят.
Те тихо вървят през света –
като че ли са на гости.
Насила не мразят.
И не обичат насила.
Срещат се такива хора.
Ще ги видите,
ако се взрете само –
на живота в дъното.
Като впрегнати биволи
теглят браздите по нивите.
Първобитни.
С лица от пшеничено зърно.
Сядат сами на трапезата –
на хлебец, сол и винце.
Вечерят.
Звездите мълчат.
А в душите им нощ е.
Съмне ли – съмва и в тях –
като в храм, озарен от свещица.
Срещат се такива хора.
Има ги още.





ЗОВ

           На дъщеря ми

В душата ѝ – ни трела от песен,
ни багра от празничен щрих,
ни белег от пареща жарка поезия.
Само отломки от жалки и бедни мечти...
И отвсякъде – алчно пълзи
скръб и обреченост...
Само паяци блясват с лъчи
в лунните вечери.
А в дълбокото искрени бисери светят
недокоснати в порив за обич и ласка
да попаднат на майстор-вълшебник в ръцете,
за да бъдат в непреходни стихове огън-поанти
и да пеят в гнездото на мъничко пиле,
след дъжд да рисуват с усмивка дъгата...
Ах, как ми се иска, Боже мой мили,
да обърна везните досущ наобратно!

ПРОЗРЕНИЕ

Видях сълза в окото на палач
и маска на лицето на приятел,
усмихнато лице, обвито в здрач.
Видях лика си, но съвсем за кратко
във твоята пътека да върви
наред със твоя лик, безбожна жено.
Почувствах се за миг щастлив,
за повече не ми остана време.
Прекрачих хоризонта, а отвъд
отново твоята безкрайност се разстилаше –
и пак любов, и пак на съд
и аз ще съм виновен пак, разбира се,
защото с прошка е откърмена душата ми
и с песен във несбъднатите дни.
Аз може да остана без приятели,
без теб – едва ли ще съм жив?




АЗ СЪМ

Много обич нося, много обич имам,
но една-единствена за тебе,
та внезапно ако мине зима –
да ти бъда хребет.
Птица да повикам,
биле да посея,
да завидят всички
и да онемеят.
Облак ако видиш
обич да разнася,
с бисер да засвети мида
в жарък летен пясък,
моля ти се, погледни ги! –
Аз съм, аз съм, аз съм!




ПЕСЕН ЗА БРЕЗИЧКАТА

Черноока, мъничка брезичке,
крехичка, неогъвана още,
тихичко целувам, тихичко,
очите ти по цели нощи.
Чернокоса, палава брезичке,
буря се задава, твойта първа буря.
Облак ще ти се кълне, че те обича,
а ще те целуне с мълния.
Бурен ще те мами като цвете,
а ще пие от цвета ти,
бухал в тъмнината ще ти свети,
скитник ще ти сочи пътя.
А когато станеш стройна хубава бреза,
аз ще бъда вече грохнала гора...




РЕШЕНИЕ

Хубава е, дявол да я вземе,
като чернозем е.
Камък да посееш в нея – ще поникне,
южно птиче посред зима ще разчурулика.
И ще бъде, мила мамо, с мене,
че сме лика и прилика.



ЖАЖДА

По пътеката от звезден прах,
тихо посреднощ едно момиче
влезе във сърцето ми без страх
и без свян се засъблича.
Кожата ѝ бе лице на ангел,
бистра богородична сълза.
В миг впих в нея устни жадно.
Но защо сега съм жаден пак?



КЛЕТВА

Всички жени са събрани у теб.
Ти си родена за змеева обич.
Затова нямат власт ежедневни мъже
над безбожната ти утроба.
Но и ти като всички ще свиеш гнездо.
И в тясната клетка на брачното ложе,
родена за вечна, неземна любов –
ще станеш прилежна, добра и набожна...




Р Е К В И Е М

І.
Вървя от векове
към теб.
Бях бисерна сълза
в окото
на разлюбен облак.
После цопнах
от високото
в потока,
който идваше незнайно откъде
и незнайно накъде отиваше.
Щураше се без посока.
А аз усещах,
че вървя
към теб
и ще те видя,
защото те мечтах
и защото ти ме викаше.

ІІ.
И после пак на път.
И все на път.
И все към теб.
От векове.
През цялата вселена.
Пропадах с водопади,
галех парещата плът
на необуздана младост,
целувах хвърления кръст
с душа премръзнала
и хладна,
блъсках се от бряг
във бряг,
обичах,
гаврех се,
съзиждах
и рушах...
Аз,
мътната сълза,
откъснала се от окото
на разсърден облак.

ІІІ.
И ето ме сега –
отпаднала до смърт,
достигнах края.
Достигнах теб.
И ужас!
Да, ужас,
не неистова омая
ме обзе!
Чудовище,
обвито в скръб,
проклятие –
това си ти, море!
Отворило огромната си паст,
за да поглъщаш с трясък
всяка божа твар
в последния ѝ път.
Уплаших се.
Мигът и Вечността
се сляха.
И потънах в тях.
Аз,
едничката сълза,
родена във окото
на разбойник-облак.






АНГЕЛ ДЮЛГЕРОВ

СПОМЕН ЗА ОТИВАЩИТЕ СИ ПРИЯТЕЛИ

Три години дишахме заедно въздуха на старопрестолния Търновград с неговите каменни грамади, тесни калдъръмени улички и вековни легенди. Опиянени от новото, тайнственото, загадъчното, често сливахме свободното въображение с прочетеното, съня с полета на мечтата. Опитвахме се наивно да съхраним своята екзистенциална състоятелност сред тогавашните „примитивни“ форми на литературното битие. Време, в което дори „мъртъвците тръпнеха от страх в покоите си тъмни“ (Аполинер). Драматичните години до 1989 поглъщаха всяка лична болка и всяко терзание с мисълта, че сме обречени да бъдем марионетки в големия паноптикум на войнстващата литература.
Годините след промяната се превърнаха за Ангел Веселинов в един нестихващ разговор за всичко важно и значително в човешкия живот, разговор за времето и битието, за живота, смисъла на времето, за катастрофата, случила се в човешкото съзнание, което беше отвикнало да разграничава живота от смъртта, предателството от верността. Сбогувахме се с нашата младежка епоха, но какво предстоеше, едва ли някой, особено той – всеотдайният, чувственият, ентусиазираният – е предполагал. „Ранени гълъби“ (1995) се оказа първата и най-светлата книга на Ангел Веселинов. Щрих след щрих в последвалите книги бавно се промъкваше чувството за отнета човешка индивидуалност в безмилостната мелница на толкова разнолики съдби и надежди. Творецът Ангел Веселинов се „раждаше“ паралелно с битката между чувството и разума, мечтата и плана, предчувствието и разчета на новите времена. Къде тихо, къде предизвикателно той преброди и изследва дълбините на небето, земята и човешката душа.
Сам изпепелен от болката по човешките лица около себе си, Ангел Веселинов редуваше в поезията си ликуващия химн на слънчевата ласка с писането-предчувствие за съдбовна игра на прага на живота и смъртта. Това беше толкова странен, внезапен, поразителен и за самия мен „вътрешен" рецитал от чувства и впечатления, че и до днес завързаните с нишката на осъзнатия пътешественик късчета живот от първите му творби ми носят вкуса на едно внимателно откривателство. В огромния свят на буреносната свобода му беше трудно да намери съответстващото късче материя, своя остров, булевард, сцена, космос. Така и постепено достигна до своето откритие: истината е гола по презумпция и по презумпция отхвърля всичко несъвместимо. Напред беше борбата, която трябваше да превърне в свое битие.
Поетите разчитат преди всичко на „бързописа на духа“, така някога Паскал е определил метафората на творчеството. Ангел ваеше поезията си по начин, че думите в нея вече бяха в състояние да хващат, пипат, стискат, мачкат... да ваят храброст, увереност, надежда, доброта. Мечтаеше да завещае на бъдещето единствено своя непримирим дух. В една система, в която няма въздух, а само вакуум, Ангел Веселинов успя да разгърне изцяло своя спотаен лиризъм и сгъстен драматизъм. Срещу примирената и притихнала българска литература, отдавна напуснала бала на европейския културен възход и вторачила очакващо-медиумно поглед в собствените си „бащи и предци“, той продължи да живее със съзнанието за липса, за празнота в своето съществуване, предизвикана от разкъсването на единството между вяра и знание. „Вендета“ (1997), „Мътни времена“ (1999), „Така беше“ (2000) демонстрираха категорично непомирение с такова съществуване, което е само мним живот или мнима смърт. И ако осъзнатото естетическо присъствие на времето и пространството се слива с вътрешното драматично отдалечаване с първообразите на собственото битие, ако творбите му са пряко следствие от изтляващата идентичност, ако силният лирически динамизъм дава отпор на опитите литературата да се маргинализира, да се прекърши собственото ѝ значение и многозначност, то усилията на Ангел Веселинов да се самодефинира в темата за равносметката и свързаните с нея парадокси бележат страстта да изтръгне образите от анонимността на множеството и да им придаде смисъла на човешкото обаяние. Ако перифразираме една мисъл на Андре Малро от „Въображаемият музей“ художественото му творчество вече придоби стил, в който екзистенциалните перипетии се осмислят през кодовете на гротескното и създават втори план. Доказателство за това е стихотворението „Спомен за Есенин“ – едно лаконично и наглед спокойно писане, което обаче стига до дъното на нещата и образите, и което с лекота прехожда между „големите“ теми и проявленията им в детайлите на божественото устройство на света.
Зад усилията на Ангел Веселинов литературата да бъде социално видима, да бъде публичен фактор, се криеше идеята изкуството да продължи да бъде средство за съхраняване на духа на времето. Неговото деликатно интелектуално и морално положение определи интереса му към теми, при които на преден план стои потиснатото, премълчаното или подсъзнателното. Той беше с всички търпеливи и усмихващи се хора, с хората на нежността и добродушната усмивка по пътищата на тъгата, с хората на бездната и ширинето, с кормчиите на великата ера и с великите аскети; с трънлив венец от светлина искаше да бъде с нощния мечтател и подобно нему да изплита своята паяжина в мрака. Приемаше хората по пътищата, където вятърът люлееше младата трева на километри. Всяка сутрин с непознато опиянение наблюдаваше раждането на деня... опиянение, по-силно дори и от това на новото вино. Проповядваше често никой да не бърза, защото тъй ще загуби нишката с творческата мисъл на своя създател.
Обзет от предчувствия за предстоящото залязване на слънцето, той продължава да лети и през нощта, защото дните му бяха твърде кратки за това пътуване. Тръпливо и не така безболезнено чакаше времето, когато човеците най-накрая ще чуят свята дума. (Отдавна се бе запътил да търси думата, пак тази свята дума.) Над сухите пясъци и бледността на дните, сред грехове и предчувствия за плод, чувствено се мъчеше да открие потайните знаци на нощта.
Носеше стоически своята плът, обгаряна и разкъсвана от чуждите съмнения и собственото изгнаничество, но пазеше ревниво корена на бляновете и преди разсъмване внимателно събираше всички стихове, родени през нощта. Душата му, смълчана в сенките на собствените си кръстове, изпълваше с милост всяка човешка болка на ония, добрите хора, смълчани в усилието си да обезсмъртят живота с цената на вярата.
Морето често се къпеше в очите му, както първия път, когато го пожела в мечтата си. Коралите донасяха до ушите му стонове от други времена. И спомена за една барака, от която всъщност е произлязъл Животът.
Понякога върху изнемощялото вечерно чело се появяваше „тънка, намръщена диря“ – тогава загубваше сигурността на своето скиталческо съществуване и светът се провлачваше „мътен, уморен“, а над мислите му лягаше „дълга сянка“. В паметта му тъжно преминаваха предателства, незаслужени вини, хилавият гняв „пред страшната човешка бездна“, „премълчавана правда... думата, пречупвана на две“... Цикълът „Ранени гълъби“ надхвърля по значение обикновената поетична изповед, за да прерасне в равносметка. Равносметката е поразителна с откритието как творецът е обречен да съзре дори в края, в самия край на края зародиша на едно ново рождение...
До брега на нашето безразличие и нашата забрава Ангел Веселинов доплува свит на дъното на пламтящата си душа. Мрачното му пътешествие из безформените духовни пейзажи роди много гняв и болка, но и успя да го оттегли в „най-вътрешното му време“ като зародиш. Може би и затова образът на детето така често се появяваше в словото му – за да оразмери несъстоялото се бъдеще.
Бог драматично му подсказа, че плътта е само материалната обвивка на порива към необозримото, на устрема към нови вътрешни кръгозори, към прекрачване на делничното, към постигане на вечното. С този вик на изненада и болка Ангел Веселинов прекрачи границите на света, за да заживее като жрец на всички онези тайни, които отричат безбройните превъплъщения на смъртта, грозотата, мрака и нищетата на живота. Срещу страдащите от нашето духовно блудство нощи той противопостави „родените да сеят вятър“, готовите „да ушият знаме“ и да поговорят за „мечтите, за безбожието и за вярата...“. Тъжно е да градиш жизнените си основания на толкова малко останали достойни хора. Но не и за него. „Учителки“, „Разговор за 19 февруари“, „Към Апостола“, „Легенда за Чипровец“ си остават фундаментални откровения за ронливата пътека между реалното и въображаемото, между болката и радостта, между вярата и безсилието, за да осъзнае човекът у него не само своята предопределеност, обречеността си на хората, но и върховната си отговорност пред себе си и пред тях.
Той, който раздаваше щедрост, ни избави от унизителното за живота днес отминаване на късчетата светлина и земно блаженство. Парадоксално или не, точно сборникът „Вендета“ поде безкрайния и напрегнат диалог на съвременника с прорицателите на българския род, стаен дълбоко в собствената му същност. Все по-настойчиво Ангел Веселинов отдаде превес на високата интелигентност и чувствителност на своя читател, на готовността му да бъде не пасивен наблюдател, а съавтор в процеса на съпреживяването на отправените към него послания от миналото.
Достигна до големите истини за себе си и за света, защото още в студентските си години бе убеден, че „истината, валидна само за автора, не струва нищо“ (Паскал). Затова търпеливо скиташе из гъстата и непроходима гора на своето време, търсейки неповторимите моменти на живота и най-съкровените човешки стойности. С една дума – тръгна от конкретното, за да достигне в края на краищата до общото, до събирателния образ на човека, страдащия, неумолимия, непрекършения, извисения човек, дръзнал да се пребори със стихиите, да счупи гръбнака на чудовищата, да прекрачи преспите на мрака, за да спре край извора на надеждата и любовта.
Гризеше си „дните от крайщника“, докато не дойде времето на сушата-живот и от далечните ветрени краища на пустинята не се появиха пясъчните съмнения – защо езиците онемяха сред най-зелените видения и защо в живота ни за думи вече няма място. И още – за какво е потребен човекът, ако не да сътвори едно словесно платно и така да задвижи земния кораб към пространството, където нито зимата, нито смъртта нямат брод.
Ангел Веселинов живя едновременно в глада и изобилието, в безредието на деня и всред порядъка на мрака, в хорските глумни и собственото си изтерзаващо слово. Живя живота на всички, защото вътрешно осъзнаваше, че отговаря за живота за днешния ни ден и утре. Над предела и пространството, над огъня и над дима, над разума и над безумието той Живя въпреки смъртта.
... Този събирач на най-редки мигове при най-високото кръстовище на равноденствието, излъскан от самото Слънце и от бушуващите бури. В часа, когато за изгнаника нетрайните съзвездия си сменят имената и над пясъците гаснат от тъга за по-достойно място.
* * *
„На Ангел от Ангел Веселинов. Наздраве с моите поетични питиета!“. Неумолимо един ден ще стане късно и слънцето ще напусне стаята ми. Дотогава въздухът на Търновград, материализирал се в словото на Поета, ще ме опиянява да доживея достойно дните си.

ГЕОРГИ МАРКОВСКИ

Драги Веселинов,
Макар и да Ви казах по телефона основните неща за книгата Ви „Мътни времена“, ще ми бъде приятно да ги повторя черно на бяло. Чудесна книга! Език, стил, композиция, изграждане на образите, диалог: всичко е изпипано. Отделно познаването на живота, човеколюбието, мярата към доброто и злото. Отделно едновременно и следването на отечествените повествователни традиции, и тяхното разширяване... Но Вие без мен си ги знаете тия неща, аз само ги потвърждавам. Не можете да си представите колко се радвам на нашето истинско литературно запознаване. Не мога да разбера коя е причината, но българските писатели/дали само те?/ се държат така, като че за държавата ни се полага някакво определено количество талант и колкото по-малко са пишещите, толкова по-голямо количество се пада на глава от пишещото население. А – напук на тая логика – непрекъснато извират нови и нови таланти, които не искат и да знаят за притесненията на претендентите и непрекъснато разширяват територията на българската изящна словесност. Попадна ли на нов автор или на нова сполучлива книга, имам чувството, че те ми принадлежат по някакъв начин, че по някакъв начин ме уголемяват...
... Ами това е, драги Веселинов. Независимо ще успеем ли да направим заедно книгата Ви или това ще стане без мое участие, моите поздравления за разказваческото Ви можене. С удоволствие бих сложил името си върху нея, ако я бях написал аз. Ама не съм.
Желая Ви добро здраве, добри житейски сполуки и добри нови страници!
Георги Марковски
София 7 март 1997 г.

* * *
И Торлашкият край, изглежда, си намери своя майстор. Торлаците са планинците от северозападния дял на Стара планина, които напоследък сърбите се опитват да изкарат, че са отделна етническа група със свой език, бит и култура. Майсторът е Ангел Веселинов, родом от Торлакия, от Белоградчишко. А причината за радостта ми е неговият роман „Мътни времена“.
Руснакът Максим Горки написа „Делото на Артомонови“, американецът Уйлям Фокнър написа сагата за Сноупсови, българинът Димитър Талев написа историята на Лазарглаушевия род... Родови саги, които започват диво, мощно и неудържимо, а завършват с разруха. После дълго у нас нямаше такива книги, защото настъпи социалистическото безвремие, в което/сякаш чувам гласа на Албер Камю от романа му „Чумата“/ „нямаше вече лични съдби, но колективна история“. Но ето, преди още безвремието да си е отишло съвсем, започнаха да се появяват творби, които опровергават прочутия екзистенциалист. „Много пъти ми се случваше да умирам – изповядва една от героините на Ангел, – много пъти възкръсвах и разбрах, че Христос не представлява нищо пред обикновения мъченик...“ Иначе речено: ами в дълбините на привидното безвремие е кипял живот.
И ето какъв живот... Ангел Веселинов непрекъснато сменя гледните точки и осветява съдбите на героите си от всички възможни страни, показва ни ги в цялата им диалектика, оставя Времето да им бъде съдник. А това да бъдеш Свидетел, а не Съдник на своето Време – според мен е най-сигурният белег за таланта и характера на писателя, защото се нагледахме как безславно пропадат таланти, поддали се на конюнктурни страсти. Само тогава – обратно на ония родови саги – можеш да забележиш как от разрухата изниква бъдеще. Ето това ми се искаше да споделя за романа на Ангел Веселинов „Мътни времена“. Появил се е нов български разказвач. Появил се е нов български роман. Което не се случва всеки ден, въпреки легиона пишещи и лавината книги.

Георги Марковски




АНГЕЛ ВЕСЕЛИНОВ

СЪРНИЧКАТА

Облаците бавно се разстилаха, постепенно изтъняваха и неусетно се стопиха в синината на огромния небесен вир, слънцето изплува от дълбочината му и посипа светлината на душата си върху всичко, което виждаше под себе си. И всичко, което усети светлината на душата му, потръпна радостно и му изпрати благодарствени погледи, пълни с усмивки, искрящи от обич и възторг. Дърветата изправиха стволове, погледнаха с върховете си слънцето и сякаш се понадигнаха на пръсти, за да бъдат колкото се може по-близо до него, да пият от тази благодат, листата по клоните също усетиха топлината и по детски затанцуваха, не в ритъм, а волно, всяко както му дойде, но така че лъчите да проникват чак до земята на животворни светли петънца. Те гъделичкат кожата ѝ, тя сякаш потрепва, та полюлява тревата по себе си, буболечките излизат от подземията си и тръгват между зелените стебълца да търсят светлина и живот. Поточето също усеща щастливия танц на слънчевите петънца върху и в себе си и започва да подскача още повече от крак на крак, позапява си и си представя, когато излезе от гората каква гъвкава снага ще закърши, как ще я обгръщат ветровете, тя ще набъбва бавно, ще става все по-апетитна и ще се влее в морето мощна и великолепна, натрупала много опит и мъдрост, преживяла всички възможни радости и неволи на любовта и разлъката, на порои и суши, достойна да се влее в световния син разум на природата. Полянката край горичката ще развее разкошната си зелена рокля, изпъстрена с безброй разнобагрени цветенца и ще заухае на младост, на билки и здраве, ще разтвори млечни гърди да нахрани всички божи твари. И най-много заради своята любимка, най-красивата сърничка, която се е раждала на божия свят, откакто той е създаден. Фина и грациозна, с перленобяло петно отпред на продълговатото ѝ личице, изваяно с правилни, симетрични нежни скули, от които извират две бистри езерни очички, където плуват две черни кръгли топчета, влажни и тъжни, и в същото време топли и милозливи. Ако ги погледнеш от близо, ще видиш, че в тях се отразява цялата пъстрота на заобикалящата я флора. Шията ѝ е тънка и дълга, бяла, перленобяла отпред и тая белота се разделя на две тесни ивици и по изящните ѝ крачета, та чак до сивочерните ѝ копитца, които приличат на майсторски изплетени терлички. Перленобялата ивица се е плъзнала и по върха на гърба ѝ и завършва в малката ѝ дяволита опашчица, откъдето се спускат и две перленобели шевици на задните ѝ крачета, за да влязат в другите две терличета. Стегнатото ѝ телце е обгърнато от светлокафява кожа, която е осеяна със същите бели петънца, както земята под палуващите листа от слънчевите лъчи. Двете ѝ ушета, нарисувани с търпението и вещата ръка на велик художник, приличат на две половинки от разрязано по дължината сърце с върха нагоре, стоят винаги изправени, готови да уловят дори и най-лекия шум от поклащащите се на вятъра тревички и този шум да се разнесе по цялото ѝ изящно същество, и всяка фибра в него да потрепне.
Тя изправи глава към величествения небесен вир и радостно сякаш възкликна:
— Обичам те, слънчице! Обичам те, живот!
А слънцето ѝ отговори със светнало лице:
— Обичам те, сърничке! Заради тебе грея целия свят! – и леко почервеня, та топлината му стана още по-силна.
Чу и видя всичко Горският цар, така се беше самопокръстил на младини, Мишо Бонин, сега вече в щедра възраст, когато мъжете усещат живота в цялата му прелест и в неговата неизбежна преходност. Седеше до бистрото кладенче под ореховата сянка в Ганов дол, слушаше възторжения хор на птиците и душата му се пълнеше с ароматите на горските диви плодове, треви и билки, самоделната му пушка лежеше заредена спокойно до него и той предвкусваше тържеството на близка победа. Ловец по природа, знаеше от опит, че това е времето, когато излизат на мушка и най-предпазливите животинки, защото няма по-голяма сила от божията благодат на топлината и красотата, да живееш на воля. Поусмихна се, извади бърдучето с домашна огнена сливовица, изстудена в ледената кладенчова вода, бавно гаврътна обилна глътка, попритвори очи, докато горещата течност минаваше през хранопровода му, прекара ръка върху устните си, изправи взор и видя отново полянката пред горичката, където спокойно пасеше млада тревица щастливата кошута. Толкова сърни беше виждал през годините, но такова съкровище – за първи път. Зеленият му поглед замръзна върху жертвата, кръвта му буйна и дясната му ръка инстинктивно усети студенината на цевта. Сърничката беше толкова наблизо, че можеше съвсем спокойно, без много да се прицелва, да я улучи. Мишо знаеше, че всеки случаен шум можеше да взриви страха ѝ и тя мигновено да хукне към гората и после нещата щяха да се усложнят. Но незнайно защо той не побърза, а продължи да я разглежда с някакво особено за него любопитство. Слънчевите петънца танцуваха по лицето му, по очите му, които светеха озарени от загадъчен и необясним вътрешен патос. Душата му тържествуваше, но същевременно в нея едва доловимо се прокрадваше една тъжна мелодийка, която постепенно се усилваше и прерастваше в тихо страдание. Бореха се тези две странни рапсодии в скалистото му сърце, звуците им се блъскаха в стените му и се разпръсваха по цялото му тяло.. Чувстваше едновременно и наслада, и напрегнатост, непозната на хищническата му същност, сега затихнала и примирена. Така остана, докато слънцето започна да избледнява и да слиза по невидима стълбица зад върхарите, а сянката на дърветата полегна върху полянката. Перленобелите косъмчета на сърничката засветиха в оранжевобледи пламъчета и бавно потънаха в щастливата горска приказка. Тя беше доволна и щастлива от деня си. Отиде да си легне и да сънува слънцето.
На другия ден се повтори същото.
И на третия.
Повтаря се седмица, месец...
Един ден Мишо дойде с малка права лопата в раницата си, изкопа продълговата ровинка, постави самоделката си, увита в майсторски обработени лисичи кожи и бавно я зарови с прясната пръст, застла я с ланшни листа под ореха до кладенчето. После коленичи, наведе се и дълго, на бавни глътки пи от водата му. Изправи здравеняшкото си все още тяло, погледна към полянката, сърничката кротко си хрупкаше, защото вече беше свикнала с присъствието му. Видя я, погледна към нея, тя погледна към него, очите им се срещнаха, той се прекръсти за собствена изненада и заслиза отново към вкъщи. Тя изчака да поотмине и колебливо тръгна след него. Проводи го до самия край на гората, той чуваше ситните ѝ стъпчици и когато те заглъхнаха, обърна се назад и от дълбочината на душата му се отрони:
— Благословена да си!







ОТТУК ДО ВЕЧНОСТТА

Интервю на Цветан Сашев с писателя Ангел Веселинов

— Има ли според теб разлика между селото и града! Два различни свята или...

— Има. И то каква?! Моите орисници ми дариха не два, а три свята. Сигурно защото орисниците винаги са три. Първият беше селото, вторият – градът, а третият – изкуството. Селският беше най-хубавият. Бях щастлив и свободен. Тогава се сливах с природата: летях с птиците, надпявах се с гората, надбягвах се с вятъра, с вълците и какво ли не още. После отидох в града – едно огромно чудовище, което зад всеки ъгъл отнемаше свободата ми и потискаше самочувствието ми. Тогава за първи път изпитах комплекси. Гражданите гледат надменно на селяните. Не знам защо. Тогава пък още по-малко. Просто трябваше постоянно да се доказвам. Та аз можех да правя всичко, което правеха те, даже и по-добре в някои отношения.
Попаднах в безизходица: на село не можех да се върна, на село не можех да се върна, а градът ме смазваше с парвенющината си. И тогава дойде третата орисница и ми рече: „Момче, за тебе има само едно спасение – да влезеш в света на мечтите. Бог те е дарил с талант – седни и пиши. Само в света на изкуството ще бъдеш свободен. А ти го заслужаваш, защото искаш да бъдеш такъв. Но знай че свободата е по-трудно нещо от градския живот!“ После разбрах колко права е била третата ми орисница. Но бях щастлив.

— Кои са книгите, които четеш?

— Докато завърша висше образование, четях само задължителните. В началото партизанските, после класиците. Сега съм на разделно четене. Чета само книги на словесни виртуози, които ми ги препоръчват мои приятели и които в почти всички случаи са ерудити и хора с изискан естетически вкус. Чета само сериозна художествена литература и презирам словесната чалга.

— За или против философията?

— Животът е философия. Като се започне от амебата и се стигне до човека. Е, едната е неосъзната, а другата – плод на съзнанието, но така или иначе тя присъства у всички – във флората и във фауната. А у творците е начин на живот. Абсолютно – за!

— Има ли личности, на които се възхищаваш?

— Много. Знаеш ли, аз съм така устроен, че се възхищавам от всякакъв вид красота. Имунизиран съм против завист. Значи, няма значение кой и в коя област прави нещо, ако е великолепно, аз винаги ставам на крака, ръкопляскам му и плача от щастие. И още нещо.
Няма значение в коя епоха са живели тези хора. Просто съм роб на гениите, без да се интересувам от пол, занятие, народност, възраст, раса и т. н. И още едно уточнение – гениите на доброто. Гениите на злото, въпреки всичките им качества, ме отвращават и ги презирам. За съжаление имам чувството, че нашето време не ражда силни личности. Бездарието и агресията задушават талантите и добротата. Дано да не съм прав.

— Минало или настояще?

И двете. Аз лично не мога да се откажа от миналото си. Дори, ако трябва да съм откровен, в миналото си бях определено по-успешен, отколкото сега. Просто имах по-широк диапазон на обществена дейност. На моменти бях горе-долу и публична личност. Сетивата ми бяха по-изострени, което ми помагаше в журналистическата ми работа и в творчеството. И не на последно място и в учителстването ми. Жена ми е най-строгият и справедлив съдник на деянията ми. Тя много често ме е приземявала, когато съм политал без посока.
А настоящето? При всички случаи е по-семпло от миналото ми. Може да съм станал малко по-уравновесен, дали не и малко по-мъдър, но при всички случаи по-тромав и като мисъл, и като физика.
Единствено, което ми остана, са безумните ми мечти. И това не е малко. Нали един мъдрец беше казал, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му.

— Какво би искал да ти се случи?

— „Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш“ е казал народът. Може би най-важното, което искам е Бог да ми даде, ако се откъсне от сърцето му, още живот, защото си мисля, че може би ще напиша нещо стойностно. А аз ако трябва да бъда безжалостно откровен, друго надали мога да правя вече като хората. Значи – здраве. Та макар и крехко. А животът е толкова многолик и разнообразен,че винаги има какво да се пише. Искам още да запазя и моралните си ценности, които съм си изградил за този близо половин век откакто съм на земята. И да бъда добър човек.

— Оттук до вечността?...

— Ако говорим за биологичния ми път – не е много дълъг. Но ако говорим за духовния, аз съм бил вече там, макар и за малко, а пък се надявам да проправя още няколко пътеки до там. Зависи от хората след мен. Все пак е хубава идея. Пък и там имам много приятели. Не звучи много скромно, но кой е казал, че скромността е единствено и само привилегия или че бедността не е порок?
А на мен ми дотегна да бъда скромен и беден.
Затова си мечтая за вечност.

12 декември 2005 г.