СРЕД СВЕТОВЕ
ИНОКЕНТИЙ АНЕНСКИ е руски поет, драматург, преводач, литературен изследовател. Роден е на 20 август /01 септември/1856 г. в гр. Омск, Русия. Починал е на 30 ноември 1909 г в Санкт-Петербург. Завършил Историко-филологическия факултет на Петербургския университет, той става преподавател по древни езици и руска словесност. По късно е директор на гимназия в Киев. Макар че неговите възгледи за преподаване и възпитателна работа са несъвместими с тази престижна длъжност, той запазва директорския пост. В печата се появява през 1880 г. с научни, критически статии и статии на педагогически теми. В продължение на няколко години изучава гръцките трагици и в резултат превежда всичките дошли до нас трагедии на Еврипид. Сам пише пиеси. За съвременниците си той е почти непознат като поет.
Стиховете, които публикуваме, са от двутомника „Книги на отраженията“, който предстои да излезе до края на годината в ИК „Захари Стоянов“ по проект на Института за превод в Москва.
СРЕД СВЕТОВЕ
Сред светове с мъждиви светила
една Звезда зова аз неотлъчно…
И не, че тя любима е била,
а просто – с всички други се измъчвам.
Съмнявам ли се тежко – Нея аз
единствена за отговор събуждам,
И не защото пръска светлина,
а просто – с Нея тя не ми е нужна.
ЖЕЛАНИЕ
Уморен от нощта и не свой ,
щом браздата си аз изора,
бих желал да намеря покой
в манастир, но в далечна гора;
там на всекиго да съм слуга,
да съм близък до Божия свят,
и на боровете да съм брат,
и да бродя в снега без тъга….
Меден зов щом се чуе над мен
в безпросветната нощ с призив вещ –
да накапе гранита студен
току-що догорялата свещ.
ПРИЗРАЧЕН ТРИЛИСТНИК
1.
NOX VITAE1
Зърнастец, без да се пести,
кръв във хлороза на жасмина
налива…вятър… …упрек тих
от помена, отдавна минал…
Под бледа, призрачна луна –
въздушно-черните растения,
и в мрачно-бяла светлина –
там сенките на клони стенат!
Как паркът с тази земна твърд
е слят в безмълвие сурово,
и как нощта напомня смърт –
дори на вехтите покрови.
А тук нали до преди час
лазурно беше пак небето?
Не ви познавам, сенки, аз,
вий тъй сте чужди на сърцето.
Нима е вярно, Боже мой,
чу тук бях млад, че тук обичах,
че вкъщи си дойдох?.. Покой
във този лунен студ предричах?
2.
КВАДРАТНИ ПРОЗОРЧЕТА
О, лунен дъх в просторите,
о, тъмно-снежен път,
боли душата, морната,
очите ми не спят.
Зад грахчета посърнали,
зад мъртва резеда,
в прозорчето ме зърна, и
беседва с мен луна.
1. Нощта на живота (лат.)
Смирена мисъл-скитница
е спуснала крило,
но не молба е скрита там,
в спокойното чело.
“Тя, помниш ли, в отминала
и пролетна зора –
в качулка муселинова
косите си събра?
И как – под сенки дъбови
и слезови – мълчиш,
качулката ѝ дъхава
не смееш да свалиш?
И как – тъгата пита те
с един въпрос до днес:
Косите ѝ – на плитка ли
са били, или не?
“Мълчи, възпоменание,
о, гръд, и ти мълчи!
За мене по-желана бе
от тайни и луни.
За таз магия истинска –
качулката с лале –
в сто литургии искрено
ще съм на колене!“
– „А знаеш ли, че тук е тя?“
– „ След толкоз време – пак?“
– „Да, ето я качулката,
тъй тъмна, като мрак.
Страстта ще я догони ли –
под булото от дим
с вълни от благовония
във въздуха лети“.
“ Тя…само че се мърда там
трепереща брада –
зад грахчета посърнали,
зад мъртва резеда…“
3.
МЪЧИТЕЛЕН СОНЕТ
Току-що пчелното жужене замълчава,
И ето, че комар бръмчащ лети към мен…
О, ти, сърце, какви лъжи ли не прощава
В тревожната пустиня на свършилия ден?
На мен ми трябва сняг, на пламък жълт във плен,
През потното стъкло тъй морно осветяван,
И кичур от коса – съвсем до мен, съвсем,
съвсем до мен, небрежно да се разпилява.
И облаци димящи от здрачни висоти,
И облаци димящи, в които няма спомен,
Очи притворени, от музика мечти,
Мечти, все още не познали слово…
О, не насън – в живота, ти миг ми дай, не час,
Да изгоря, или пък да стана огън аз!
ТРЕТИ МЪЧИТЕЛЕН СОНЕТ
Не са им съдени любов и просветление;
повтарям си ги в полусън едва,
те са – минути кратки на мъчение,
прегарящи на бавна светлина….
Но ми е скъпо – смутното вълнение,
растежът им в тревожна тишина;
без план, със плам е тяхното сцепление:
възторга си и мъката си виждам във това.
Кой знае колко пъти, ако не бе запоят
на моя труд кошмарен и суров,
да падна духом и да плача бях готов
съвсем изнемощял, почти изгубил боя…
Това е свято чувство – аз стихове обичам,
тъй както майката – болнавите дечица.
Превод: ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА е родена в Сливен. Завършва литературния институт "Максим Горки" в Москва (1976). Работи като редактор в студията за игрални филми "Бояна" и като журналист. Редактор е на редица книги с художествена литература, публикува в периодичния печат. От 1996 г. води курс по творческо писане в Софийския университет. Член на Сдружението на българските писатели. В момента оглавява Българско сдружение "Живот с Детска церебрална парализа". Издала е девет стихосбирки:"Към мен върви човек“/1977, "Нощна книга" /1983/, "Не" /1988/, "Чистилище" /1993/, "Всичко" /1995/, "Поне" /2001/. Съставител е на антологията "Съвременна българска поезия" (2001). Нейни стихове са превеждани на английски, испански, немски, руски, унгарски и чешки езици. Преводач от руски, носител на наградата на Съюза на преводачите за преводите си на Марина Цветаева. През1998 г. е удостоена с националната награда „Мара Белчева“. Носител е на наградите „Златен ланец“ на в. „Труд“за 2009, „Блага Димитрова“/2012/, „Милош Зяпков /2014/, „Добри Чинтолов“/2014/ и „Теодор Траянов“ /2015/. Член на българския ПЕН-клуб, на Сдружението на българските писатели и на Литературен кръг „Смисъл“
Стиховете, които публикуваме, са от двутомника „Книги на отраженията“, който предстои да излезе до края на годината в ИК „Захари Стоянов“ по проект на Института за превод в Москва.
СРЕД СВЕТОВЕ
Сред светове с мъждиви светила
една Звезда зова аз неотлъчно…
И не, че тя любима е била,
а просто – с всички други се измъчвам.
Съмнявам ли се тежко – Нея аз
единствена за отговор събуждам,
И не защото пръска светлина,
а просто – с Нея тя не ми е нужна.
ЖЕЛАНИЕ
Уморен от нощта и не свой ,
щом браздата си аз изора,
бих желал да намеря покой
в манастир, но в далечна гора;
там на всекиго да съм слуга,
да съм близък до Божия свят,
и на боровете да съм брат,
и да бродя в снега без тъга….
Меден зов щом се чуе над мен
в безпросветната нощ с призив вещ –
да накапе гранита студен
току-що догорялата свещ.
ПРИЗРАЧЕН ТРИЛИСТНИК
1.
NOX VITAE1
Зърнастец, без да се пести,
кръв във хлороза на жасмина
налива…вятър… …упрек тих
от помена, отдавна минал…
Под бледа, призрачна луна –
въздушно-черните растения,
и в мрачно-бяла светлина –
там сенките на клони стенат!
Как паркът с тази земна твърд
е слят в безмълвие сурово,
и как нощта напомня смърт –
дори на вехтите покрови.
А тук нали до преди час
лазурно беше пак небето?
Не ви познавам, сенки, аз,
вий тъй сте чужди на сърцето.
Нима е вярно, Боже мой,
чу тук бях млад, че тук обичах,
че вкъщи си дойдох?.. Покой
във този лунен студ предричах?
2.
КВАДРАТНИ ПРОЗОРЧЕТА
О, лунен дъх в просторите,
о, тъмно-снежен път,
боли душата, морната,
очите ми не спят.
Зад грахчета посърнали,
зад мъртва резеда,
в прозорчето ме зърна, и
беседва с мен луна.
1. Нощта на живота (лат.)
Смирена мисъл-скитница
е спуснала крило,
но не молба е скрита там,
в спокойното чело.
“Тя, помниш ли, в отминала
и пролетна зора –
в качулка муселинова
косите си събра?
И как – под сенки дъбови
и слезови – мълчиш,
качулката ѝ дъхава
не смееш да свалиш?
И как – тъгата пита те
с един въпрос до днес:
Косите ѝ – на плитка ли
са били, или не?
“Мълчи, възпоменание,
о, гръд, и ти мълчи!
За мене по-желана бе
от тайни и луни.
За таз магия истинска –
качулката с лале –
в сто литургии искрено
ще съм на колене!“
– „А знаеш ли, че тук е тя?“
– „ След толкоз време – пак?“
– „Да, ето я качулката,
тъй тъмна, като мрак.
Страстта ще я догони ли –
под булото от дим
с вълни от благовония
във въздуха лети“.
“ Тя…само че се мърда там
трепереща брада –
зад грахчета посърнали,
зад мъртва резеда…“
3.
МЪЧИТЕЛЕН СОНЕТ
Току-що пчелното жужене замълчава,
И ето, че комар бръмчащ лети към мен…
О, ти, сърце, какви лъжи ли не прощава
В тревожната пустиня на свършилия ден?
На мен ми трябва сняг, на пламък жълт във плен,
През потното стъкло тъй морно осветяван,
И кичур от коса – съвсем до мен, съвсем,
съвсем до мен, небрежно да се разпилява.
И облаци димящи от здрачни висоти,
И облаци димящи, в които няма спомен,
Очи притворени, от музика мечти,
Мечти, все още не познали слово…
О, не насън – в живота, ти миг ми дай, не час,
Да изгоря, или пък да стана огън аз!
ТРЕТИ МЪЧИТЕЛЕН СОНЕТ
Не са им съдени любов и просветление;
повтарям си ги в полусън едва,
те са – минути кратки на мъчение,
прегарящи на бавна светлина….
Но ми е скъпо – смутното вълнение,
растежът им в тревожна тишина;
без план, със плам е тяхното сцепление:
възторга си и мъката си виждам във това.
Кой знае колко пъти, ако не бе запоят
на моя труд кошмарен и суров,
да падна духом и да плача бях готов
съвсем изнемощял, почти изгубил боя…
Това е свято чувство – аз стихове обичам,
тъй както майката – болнавите дечица.
Превод: ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА е родена в Сливен. Завършва литературния институт "Максим Горки" в Москва (1976). Работи като редактор в студията за игрални филми "Бояна" и като журналист. Редактор е на редица книги с художествена литература, публикува в периодичния печат. От 1996 г. води курс по творческо писане в Софийския университет. Член на Сдружението на българските писатели. В момента оглавява Българско сдружение "Живот с Детска церебрална парализа". Издала е девет стихосбирки:"Към мен върви човек“/1977, "Нощна книга" /1983/, "Не" /1988/, "Чистилище" /1993/, "Всичко" /1995/, "Поне" /2001/. Съставител е на антологията "Съвременна българска поезия" (2001). Нейни стихове са превеждани на английски, испански, немски, руски, унгарски и чешки езици. Преводач от руски, носител на наградата на Съюза на преводачите за преводите си на Марина Цветаева. През1998 г. е удостоена с националната награда „Мара Белчева“. Носител е на наградите „Златен ланец“ на в. „Труд“за 2009, „Блага Димитрова“/2012/, „Милош Зяпков /2014/, „Добри Чинтолов“/2014/ и „Теодор Траянов“ /2015/. Член на българския ПЕН-клуб, на Сдружението на българските писатели и на Литературен кръг „Смисъл“
