Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИДИЛИИ И ДРАМИ НА ДОБРУДЖАНСКОТО ЧИФЛИКЧИЙСКО ЖИВЕЕНЕ"

ИДИЛИИ И ДРАМИ НА ДОБРУДЖАНСКОТО ЧИФЛИКЧИЙСКО ЖИВЕЕНЕ

Проф. Михаил Неделчев е роден на 17 юли 1942 г в София. Завършва славянска филология и философия в Софийския държавен университет Автор е на книги по проблемите на литературната теория и философия на историята, историята на българската култура и литература, историята на новия български демократически преход: „Критически страници“ (1978), „Етюди за Яворов“(1999), „Страници за Иван Богданов“(2009), „Цензурираните класици“ (2011), „Двете култури и техните поети“(2012), „Ефектът на раздалечаването. Студии за литературата на Народна република България“. (2015) и др. Пише и върху проблемите на някои чужди литератури и култури (руска, полска, сръбска и хърватска, френска; автор на студии върху творчеството на Гюстав Флобер). От 1999 до 2010 г. Михаил Неделчев ръководи департамент „Нова българистика“ в Нов български университет, а след това е почетен професор на НБУ. През 2005 г. е гост-преподавател в Университета на Санкт Петербург Активен участник е в създаването на Съюза на демократичните сили през 1989г. и в заседанията на Кръглата маса (1990). Народен представител е в Седмото Велико и 36-то народно събрание с листата на СДС. Работи като главен редактор на списание „Демократически преглед“. Носител е на много национални награди: Специална награда на Празниците на изкуствата „Аполония“ (2004), Националната награда за литература „Иван Радославов и Иван Мешеков“ на катедра „Българска литература“ във Великотърновския университет и Община Златарица (2007), Национална литературна награда на името на Яворов (2008), Национална литературна награда „Тодор Влайков“ (2008). През 2012 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“.



ИДИЛИИ И ДРАМИ НА ДОБРУДЖАНСКОТО ЧИФЛИКЧИЙСКО ЖИВЕЕНЕ
(СПОРЕД ЙОВКОВ, НО И СПОРЕД ЯВОРОВ И ИВАЙЛО ПЕТРОВ)

Текстът е прочетен на Националната научна конференция „Йордан Йовков – мъдрият мълчаливец на българската литература“, организирана от Община град Добрич и Регионален исторически музей – Добрич по случай 135 години от рождението на Йордан Йовков с любезното съдействие на Община Генерал Тошево и Исторически музей – Генерал Тошево. Тя е проведена на 29 – 30 септември 2015 г. в Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич. (със съкращения)


Не помня как е било при предишните ми прочити на „Чифликът край границата“, но сега: тъга, огромна тъга ме обзе, когато достигнах пред финала до смърт-та на Нона. Професионалните ми читателски навици ме изоставиха и се предадох на наивното съпреживяване. Но не ни ли застига тъгата обаче и пред гледката на гибелта на добруджанските чифлици през ХХ век. Защото, ако останем само в пределите на повествованието от „Чифликът край границата“, то в чифликчийското исьоренско живеене е закодирано цялостното цивилизаторско битие на котленско-жеравненските овчари при преместването им в Добруджа, като пред-история е вложена синтетично сагата за новобългарското епическо усвояване на безкрайната добруджанска шир. Пред своя събеседник Давид старият чифликчия казва: „ – Имал съм всякакъв имот – започна след малко Манолаки, – и коне съм въдил, и говеда, ама най-добра стока за мене са били овцете. Аз съм бил, ако питаш, всякога овчар. И бащите ни, и дедите ни са били овчари. Котленци едно време са ходили към Карнобашкото поле, сетне са дошли тука. Баща ми, преди да купи чифлика, държеше къшла в Тузлата, при Кюстенджа. Та, знам какво нещо са овцете, няма що да ми казваш.“
Между различните магии на творчеството на Йордан Йовков една сякаш стои недобре описана, непосочена. Прекрасни страници съдържа литературознанието ни за поетиката на разказа/на разказването в творби като „Старопланински легенди“, „Ако можеха да говорят“ и „Вечери в Антимовския хан“, в отделни разкази – от Владимир Василев и Иван Мешеков през Искра Панова и Симеон Султанов до Милена Кирова и Виолета Русева, за незабравимите му женски образи, за символиката на хановете, каруците и животните, за земляците, другоселците и чешитите, за жанровите осъществявания и пр., и пр. Същевременно, няма друг български писател, за чието творчество и за чиято биография да са натрупани толкова фактически сведения – за прототипи, за реални места на действието в разкази и романи (в това отношение Добруджа е буквално подробно картографирана не само от изследователи като Димо Минев и Иван Сарандев, но и от местни извороведи като Йордан Дачев). Но малко се говори и пише за дълбинните структури, които стоят в подосновата на цялостните повествования – цикли разкази, романи, тематични дялове. А именно те в своята динамика градят една уникална геопоетика на това творчество – неговата най-силна магия, която ние най-често долавяме интуитивно. Защото тази геопоетика не е дадена експлицитно, тезисно, не е пряко разказана – както е при някои от писателите-народоведи (Петко Росен с неговите легендарни разкази-очерци; Константин Петканов с неговия цикъл от преселнически романи; Георги Томалевски с есеистичните му обобщения за Македония). В рамките на самото творчество на Йордан Йовков сравнението може да бъде направено като се види оставеният извън събраните му съчинения очерк „Дунавската армия“ от „Разкази“, т. ІІ, 1919 г., с. 33-39, където гигантската символика на Дунава в националната история е изразена в синтетичен тезисен вид. Но това се случва в ранното творчество – нататък, в зрелите произведения, ще бъде укрито като подводни, подмолни протичания на смисли за националното битие през последните три века, за постигнатите стратегии на обитаване на националното пространство в противовес на натрапената поробителска имперска инфраструктура. У Йовков няма да срещнем есеистични отклонения с народоведски смисъл, както е много често в романите на Вазов; няма да намерим дори обособен фрагмент с такава отчетлива визия на българската медитеранска мечта, каквато е знаменитият поглед върху залива на Кавала от „Тютюн“ на Димитър Димов. При Йовков всичко е дадено пластично или е дисперсиризирано, фрагментаризирано, намекнато, нашепнато дори. Точно като забравена легенда, като полуизличено предание. Колко значима е тази традиция на подобно дълбинно разгръщане на една такава българска геопоетика (с общобългарска значимост, дори и когато има регионален обхват) свидетелствуват в последното десетилетие романите на Керана Ангелова от „Елада Пиньо и времето“ до „Улицата на пеперудите“, както и „Бежанци“ на Весела Ляхова и най-вече „Възвишение“ на Милен Русков с вътрешните планове на този изключителен роман.
Опитвал съм се през годините да говоря за този тип магическо въздействие на Йовковото творчество. През ноември 1980 г. на голямата научна юбилейна конференция в Добрич представих доклада си „Големият исторически сюжет на Йовков“, където разказах как точно скритите планове на повествованието съединяват в две части на един цялостен мега-сюжет жеравненските и добруджанските творби на Йовков (тази моя работа е публикувана в книгата ми „Социални стилове, критически сюжети“, 1987 г.). В студията ми за националния митопоетически текст (за историческия живот на мотивите в лириката ни) съм посочил – наред с „Кървава песен“ – точно Йовковото творчество като цялостна трансформация на кристалически изразения в „Хаджи Димитър“ на Ботев национален митопоетически текст, отложил се в колективното съзнание на българите през ХІІІ – първата половина на ХІХ век.
Чифликът, чифликчийското битие с всичките им сложно сплетени конотации са в Йовковото творчество съществен елемент от тази цялостна негова общобългарска геопоетика. Не трябва да забравяме, че контекстът тук е значително по-широк, благодарение на военните разкази и очерци, отколкото са добруджанското и жеравненското. Привлечени са южнобългарски предели – най-вече поречието на Места, но имаме и погледи на север, към крайдунавските територии, включително и отвъд Дунава. Пространствата, местата, са разпънати от въвлечеността им в дълги и неочаквани, някак „неофициални“ исторически разкази; така те са всъщност наистина време-пространства. А в целия този вече действителен общобългарски контекст, чифликът остава същностен момент от добруджанската специфика.

* * *
Възникнал много често съвсем естествено върху традициите, практиките (а дори понякога и върху местата) на котленско-жеравненските къшли в Добруджа, в първите десетилетия на ХХ век  ч и ф л и к ъ т  вече е хетеротопия, място на другостта, на радикалното различие спрямо „нормалното“, „обикновено“ село. Така ни го представя и Йовков от гледната точка на хората извън чифлика. Като самостоен свят, чифликът възбужда въображението на селото; той е една непрекъсната загадка, която трябва да бъде разбулена. Но чифликът предизвиква и въжделенията на селото. Една от възможностите да бъде постигнат чифликът е чрез желаното съблазняване на господарката, на чифликчийката или на дъщерята. Тече непрекъснато невъзможната еротика на постигането на чифликчийското.
Хетеротопичността на точно този Исьоренски чифлик е засилена от неговата поместеност до границата – и то една трагически очертана граница, граница разделяща българи от българи, обживяни български земи от български земи след престъпното по отношение на националната ни съдба присъждане на почти цяла Добруджа на Румъния. (Проф. Йорданка Холевич има силни формулировки за тази удвоена граничност в своята работа „Чифликът и границата“ от добричкия сборник „Поглед в Йовковия свят“, 1996 г.)
Чифликът е топос ексцентричен. Той не се помества в ясния и сякаш общовалиден модел на взаимоотношения на човешки обиталища село-град; той не е село, не е и нормално съседен на селото; сякаш е в друго пространство, в друг свят, в друго време; затова пък той някак насилно гради друг, усложнен, ексцентричен и очевидно нетраен модел: чифлик-село-град. Така всички са вгледани в чифлика, всички искат нещо от него. И това неминуемо води/ще доведе до разрушаването му. Но дотогава той предоставя за всички своите сюжети; макар да е толкова трудно вникването в логиката на живеенето на чифлика, всички знаят всичко, което се случва в чифлика. Макар и някак отвъден, романтично-легендарен, той е пределно видим, той е на показ и прицел.
Чифликът е не само самостоен, той е някак и самодостатъчен. Това е също голямо дразнение за околните. Чифликът дава модел на завършен свят; той е целият човешки свят. Подобно и на други Йовкови топоси (най-вече  х а н ъ т), Чифликът се колебае между патриархалното и матриархалното. (Чифликчията ,Манолаки, е едноличен господар на стопанските дела, около него е центриран и всекидневният бит. Но духовното, спиритуалното се определя от господарката (Антица), а в новите времена – от толкова приличащата ѝ дъщеря Нона.)
Чифликът е индивидуално и родово постигнат; той е персоналистичен не само заради пирамидалната си структура с чорбаджията, чифликчията и господарката на върха, но и защото всеки в чифлика е някак различим, има многобройни функции, но е и получил възможност да се представи и индивидуализира. Селото е масоидно за голямата част от популацията си. (В „Чифликът край границата“ и Малин, и Кутмака, и Мурад имат свои физиономии, докато крайненци от Сеново са масовка – те така и действат в желанието си да ръфат отново и отново от землището на чифлика.) Чифликът осъществява консервативни утопии, консервативни идеи, консервативни практики. Той е по дефиниция десен и не е случайно, че по времето на размириците е под обсада на стихийните и явно манипулирани идеологически метежници. Дълго време соцреалистическата критика укриваше факта, че „Чифликът край границата“ е същностна част от септемврийската литература, макар и създаден десетина години след събитията. А денят на драматичната кулминация е ясно посочен: 22 септември 1923 г. Но всичко е представено дискретно, в типичен Йовков маниер – полярно спрямо патоса на „Хоро“ на Страшимиров, например. Събитието обаче не може да бъде сбъркано, не може да бъде поставено „извън времето“ – както се опитваха да го отнесат към началото на века, към крайдунавските бунтове против десятъка, които писателят бил запомнил, сякаш Йовков бе смесил ето така безотговорно драматични обществени сблъсъци, случили се през двадесет години. Така че, „Приключенията на Гороломов“ съвсем не е единственият политически роман на Йордан Йовков – такъв безспорно е и „Чифликът край границата“, наред с другите му тематично характеристики.
Макар дадени ни много често в подосновата на повествованието, реалиите в произведенията на Йордан Йовков (включително и ето, тези реалии за това историческо събитие, за сепемврийския метеж) са винаги абсолютно, някак документално точни. И това се отнася и до битовите, етнографските и стопанско-организационните реалии при описанието на тези толкова привличащи ни хетеротопии – добруджанските чифлици.
Беше казано, че тези чифлици са консервативни – като стабилност на родовото притежание и като култ към скотовъдното първоначало. Но същевременно, още с прехвърлянето на огромните стада с овце през Стара планина, от Ямболско-Карнобатското поле в Добруджа, е вложена в някакъв трансформиран вид древната юдео-хрстиянска идея за нов свят, за постигната Обетована земя, за усвоена целина, където може да се преизгради битието. Неслучайно историците-публицисти правят аналогии с усвояването на прериите от американския Изток в посока все на Запад. И самото преминаване от къшлата към доминирания все пак от земеделието чифлик също е рисково приемане на промяната, на новото, на идващото, на общото. С това сякаш чифликът започва да губи различието си, радикалната си другост спрямо селото.
Но чифликът има едно важно средство за самозащита, за запазване на предимствата си: благодарение на мащабите си, на гигантските спрямо селските мери размери на землището си, чифликът може да си позволи да експериментира, да се модернизира, да инвестира в модерна техника, да прилага рационални методи на организация на труда. Ето какво четем в „Чифликът край границата“ за това интезифициране на дейностите:
„За други, по-добри години се замисли сега Манолаки: доде време и храните взеха да струват пари, в чифлиците не остана педя целина, всичко се разора. Хергелите не помагаха вече с новите си подкови – навсякъде задимиха вършачки.
Полето около Исьоренския чифлик пожълтя от ниви. Закипя работа, каквато никога по-рано не беше имало. Лете, по харман и по жетва, се набираха до 200-250 работници. Одаджията, който готвеше, имаше двама помощници, фурната изкарваше непрекъснато по сто хляба наведнъж. Избите бяха пълни с брашно, с картофи, фасул, маслини и др., от кравите се надояваше по два чебъра мляко, подквасваше се или се правеше на сирене и отвара и отиваше за работниците. Имаше един управител за домакинска работа, вътре в чифлика, друг, немец агроном – за полската.“ (Събр. съч., БП, 1983 г., т. 4, с. 223).
Този „немец агроном“ ни припомня, че в едно така компактно организирано животовъдно-земеделско стопанство с еднолично управление високата икономическа практика някак много често се  „в н а с я“, налага и прилага. И конкретната стопанска история на Добруджа познава десетки и десетки случаи, когато точно чифлици са ставали блаогодатно пространство за цивилизационни и обществени иновации, експерименти и дори социален наивизъм. Достатъчно е да припомним с какви идеи и с какви финансови възможности идва тук и управлява своите чифлици Петър Габе, след като семейството му е прогонено от антиеврейските погроми в Руската империя. Знаем в колко стотици страници той правеше отново и отново своите общи предложения за устройството на Добруджа, но и помним как му бе отнет депутатският мандат в българския парламент с безумния аргумент, че има две имена, от които едното е силен знак за първичната му юдейска идентичност. А ето и един чисто български пример, и то за едно от най-родовитите ни семейства – историята с д-р Кръстьо Раковски. В опита си да запази родовите чифлици и да прилага в тях социалдемократическите си идеи, големият интелектуалец, издънка на великия котленски род, трябваше да приеме румънско поданство и така да се отвори трагическият му илюзорен път на висш фунционер в Съветска Украйна и Съветска Русия. (Тази история ни разказа отчасти в ретроспекция наскоро съпругата на големия актьор Борис Луканов и наследничка на рода Мери Тинева в книгата си „Родът Раковлии и една варненска къща“, Варна, 2014 г.). Свой принос трябва да направи за делата на дедите си и колегата проф. Йорданка Холевич – също със семейна чифликчийска предиостория.(Чисто в историографски стопански план битието на тези чифлици и на техните стопани, а и на още десетки и десетки, е представено цялостно в монографията на краеведката Веселина Малчева „Чифликчийството в Добруджа“, Добрич, 2009 г.).
Освен родовата си свързаност със стародавното котленско-жеравненско първопроходство из Добруджа, Йордан Йовков имаше още едно съществено основание да направи чифлика свой толкова важен обект на изображение. Този път това основание има общолитературен характер.
Литературата винаги е обичала да описва компактни, относително затворени, обособени човешки средища. Обикновено те са дарени (самонадарили са се) с висока степен на семиотичност, а това дава възможност на литературата да надгражда смисли – независимо дали става въпрос за места на тъгата, меланхолията, трагическата резигнация (от санаториума до казармата и затвора) или на щастието и споделената любов (от ритуално обживяното курортно място до което и да е убежище на любовната двойка). Тези места, още преди литературата да ги открие, са получили обикновено своите символни акценти, те са благородно или по зловещ начин маркирани.
В „Чифликът край границата“ така смислово натоварени са могилата с гроба на Антица на върха (там ще бъде и гробът на дъщеря ѝ Нона, а след това и на самия съпруг и баща Манолаки), както и видният отдалече огромнен бряст в средата. А и самата чифликчийска къща, разбира се. Всичко се върти около нея, тя е естествен център на битието тук. А господарската къща в града се схваща по-скоро като някакво представителство на чифлика, като екстериториална резиденция.Защото родовата сила, енергиите се акумулират в чифлика (Нона има множество реплики в този смисъл, но очевидно този модел е общовалиден).
Точно този модел е разгърнат във втората драма на Пейо Яворов „Когато гръм удари“ и по-специално във втората му част, в  р а з к а з а  „Как ехото заглъхва“. Ето как звучи началната авторска ремарка на тази  к а р т и н а : „Уредена чифлишка градина с цъфнали плодни дървеса. По средата клонат стар дъб; под него непокрита маса и няколко стола. Надясно и наляво алеи: едната – към господарската къща, а другата – изходна – към полето. Ясен ден, около пладне.“ Специално е обелязано: „Събитието се извършва в един българо-добруджански чифлик през пролетта на 1913 г.“ (а това е и годината на написването на пиесата). И тук има като ритуален център дърво (на живота), има и гроб – на господаря, а и наследникът, синът също е завръщащ се – пътуващ от/за чужбина, за Париж. А основното действие в първата част се развива в градската къща в крайдунавския град, пак на границата. Самата граница, бягството през границата и конспиративното завръщане са и тема на драмата. Странно е, че при няколкото литературоведски сравнителни разработки за „Чифликът край границата“ и други български произведения (на Дора Габе, Матвей Вълев и пр.), пиесата на Яворов не се привлича. А има и още едно съответствие: насилническите присъствия на офицера Витанов (по-сетне генерал) в чифлика и в градската къща са свързани също с политически размирици, макар и от друг тип. При това земевладелецът Сава Попович мисли своя чифлик също като една хетеротопия – като място за идеално семейно битие, някак извън ритъма на обичайната градска бъркотия, и като поле за развиване на друг тип стопанска етика. Ето така се явява като цялостен модел за света чифликът в българската литература – в недопрочетената и недоизиграна Яворова пиеса – две десетилетия преди Йовковата творба...
А половин век по-късно чифликът отново е сложно поставен екс-център в един от най-значимите романи на съвремието – „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров.
„Хайка за вълци“ не е класически образец на българска  с е л с к а  п р о з а, не е просто роман за драмите на колективизацията след налагането на комунистическата диктатура. Защото творбата си има свои вътрешни големи романови теми. И една от тях е за самотата на човека пред лицето на смъртта, но и на смъртната опасност, в граничната ситуация. Самата хайка за вълци се оказва една такава пределна ситуация; такава е и влизането/невлизането в ТКЗС, отказът от своята си земя.
Но най-силен пластичен израз тази голяма вътрешна тема добива точно чрез обособеността на чифлика. Чифликчията е сам по силата на социалното си положение, но тук и като мислене. Самоубийството на собственика Михаил Деветаков, неговите записки (един мощен текст в текста) работят все в тази насока. Смъртта на чифлика е най-силният наглед на трагизма на епохата. И в този роман чифликът е  г р а н и ч е н; в него живее и унгарското емигрантско семейство. Но и описаните около чифлика села са дълбоко въвлечени в градските дела (особено чрез някои от женските персонажи), а и са някак винаги вгледани в чифлика.
Така вече можем да направим един основателен извод: „Хайка за вълци“ е силен, ярък, голям добруджански роман. В българската литература съществува разгърнат и въплътен пространствен художествен добруджански модел, където чифликът не е просто  т р е т о т о, а е центриращ този модел топос; той е топос противоречив – на другостта, но и на интимната специфика.
Говорим за романи, но както знаем, чифликът е важна тема, важно място на ритуализираното човешко живеене не само в „Чифликът край границата“, а и под различни форми в цяла поредица Йовкови творби. Но точно в романа, това толкова класично и съвършено изплетено произведение, той се превръща в същностен елемент от добруджанския художествен (а в основата му стои стопанско-цивилизационен) модел. Защото в „Ако можеха да говорят“  ч и ф л и к ъ т  като топос по-скоро осигурява една от свързващите повествователни нишки, даващите единството на този прекрасен цикъл разкази.
Напълно съм съгласен с патоса и с един от основните изводи на д-р Станка Георгиева от толкова цялостната ѝ и силна студия в сб. „Добруджа“, кн. 26-27, 2014 г. „Йордан Йовков, разночетения на романа „Чифликът край границата“ и Аз, читателят“: този роман на великия писател е силно подценен и от критиката на 30-те, и от литературната история. И една от заслугите на добричките юбилейни конференции и на сборниците „Добруджа“ е в опитите за пълноценен прочит, за задълбочена интерпретация. (Тук ще отбележа, че успешни изследователски усилия бяха направени и за представянето на художествените светове на другия политически роман –незавършеният „Приключенията на Гороломов“ – както в студията на проф. Никола Георгиев, така и в двете монументални работи на Мая Горчева и Кремена Митева.)
Българскатият литературен ХХ век е белязан в началото, някъде в средата и в края си от три толкова значими творби с ценностно и смислово маркирано изображение на добруджанския чифлик. И това литературната история трябва добре да знае.

София, 27 септември 2015 г.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево