Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЙОВКОВ У ПЕТЪР АЛИПИЕВ"

ЙОВКОВ У ПЕТЪР АЛИПИЕВ

Антония Велкова-Гайдаржиева е родена в гр. Варна. Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1993 г. и втора специалност „Журналистика“. Работи като учител по български език и литература в гр. Варна (1993 – 1994). Редовен докторант по история на българската литературна критика и наука (1994 – 1997 г.). От 1998 г. доктор с дисертация на тема „Митологизацията и демитологизацията като критически опит на литературната ни наука (д-р К. Кръстев, Б. Пенев, Вл. Василев)“. От 1997 до 2001 е хоноруван, а от 2001 редовен асистент в Катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. От 2007 г. доцент по история на българската литература. От 2012 г. професор по История на българската литература от Освобождението до Първата световна война и История на българската литературна критика. Антония Велкова-Гайдаржиева е автор на следните книги: „Българска литературна критика и митотворчество (д-р К. Кръстев, Б. Пенев, Вл. Василев)“. Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 1999, „Посмъртното слово като феномен на българската култура“ (в съавт. с Елена Налбантова). Велико Търново: Слово, 2000.



ЙОВКОВ У ПЕТЪР АЛИПИЕВ

Текстът е прочетен на Националната научна конференция „Йордан Йовков – мъдрият мълчаливец на българската литература“, организирана от Община град Добрич и Регионален исторически музей – Добрич по случай 135 години от рождението на Йордан Йовков с любезното съдействие на Община Генерал Тошево и Исторически музей – Генерал Тошево. Тя е проведена на 29 – 30 септември 2015 г. в Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич. (със съкращения)


Петър Алипиев е познатият, но недотам признатият поет от канона на съвременната българска литература. Поетът, чиито изречени думи и премълчани слова излъчват мъдростта на разбирането на природните закони и на човешките неща. „Лирика“-та на П. Алипиев в едно и също време е „проста“ и „ясна“, „обективна“ и „видима“, но и трансцендентно-надвременна, прозираща висините и глъбините на Естеството, подобно на художествения свят на един от учителите му в литературата – мъдреца Йордан Йовков. На въпроса на Св. Игов „От кого си се учил, какви примери в художественото си имал?“, поетът отговаря многозначително: „… За да ти бъде учител някой, не е задължително да си на всяка цена в неговата поетика. Към Пушкин, Вазов, Тютчев, Заболоцки и Далчев бих прибавил и любовта си към прозаиците. От тях всъщност най-много се уча на поезия. В прозата на Чехов, Толстой, Вазов, Йовков винаги намирам повече поезия, отколкото у редица изтъкнати поети…“1
Петър Алипиев е сред поетите, които не се радват (може би за добро) на огромна аудитория – от появата на първата му книга „Лирика“ (1961) та до днес. Творчеството му, колкото непреднамерено, безизскусно, разбираемо да е на пръв поглед, крие  П. Алипиев е поет, притежаващ висока естетическа взискателност, философска вглъбеност. И още в ранните си творчески години сам се оттегля от работа в София и се заселва в северозападното село Койнаре, което се превръща в „качествено различно“ пространство в биографията на поета. Там, в самотните часове, докато копае зеленчуковата градина, докато сади доматите и пръска лозето, Алипиев сякаш съзира „триумфа на битието“, вечността на естеството. Роденият поет обитава други паралели, други орбити, навлизайки в света на безпределното и безграничното.
Цялото време, което творецът прекарва сред природата, „работи“ в посока на осъзнаването на голямото и неизменното – на битийните тайни. Дистанцирането спрямо суетата на светското му дава свобода да потъне в своите усамотени размисли за „най-важните неща“ – да преодолява границите на видимото, да прониква в загадките на природния „corpus hermeticum“, да преоткрива светостта на живота.
Във всяка новоиздадена книга, излизаща с неизменното заглавие „Лирика“, авторът добавя нови или се отказва от определени творби, но нито веднъж не помества стихотворение, белязано от конкретното политическо злободневие. Самият надслов „Лирика“ подсказва естетическа автономност, художествено-философска универсалност, надвременност на поетическото визионерство. И тази позиция – високо-естетската – е отстоявана от началото до края на творческия път, по примера на класика на българската проза Й. Йовков, превърнал се за поета в непоклатим образец за езиково и морално поведение.
Съзнателният отказ от „заиграване“ със „задачите и темите на деня“ при П. Алипиев е не само творческа позиция, а светоотношение, опит да се живее в други отрязъци на времетраенето, в други интервали на протичащото – онези, които носят в себе си първоначалата. Всъщност цялата поезия на П. Алипиев може да бъде четена като носталгия по Битието в неговата първозданност, свежест и чистота. Шумотевиците на идеологическото, интригите на делничното не занимават поета, за когото Космосът в своята цялост е едновременно реален, жив и свещен организъм. Такъв, какъвто е и поетическият му свят – единен, окръглен, фундаментален, напомнящ Йовковия – непроменим, завършен, хармонизиран, непоколебимо уверен в етичните фундаменти, в абсолютните норми и ценности.
В съзвучие с Йовковата проза поезията на П. Алипиев е взряна отвъд границите на времето. И именно поради това тя се откроява, разпознава сред съвременниците.
Човекът и природният свят се гледат един друг, разтварят се един в друг, разбират се. Тъкмо чрез тревите, камбанките, кадънките, лютичетата, поляните, гълъбиците П.-Алипиевият аз прониква в тайната на живота и на смъртта. И винаги, всеки миг и всеки час, както Йовковия Сали Яшар, той се удивлява на величието и загадъчността на природата. Опознавайки я в нейните най-потайни глъбини, в нейните „метафизични“ проявления, човекът на П. Алипиев се смирява пред чудесата й, без да спира да се учудва на загадките ѝ.
В това приемане и смирение пред грандиозността, пред всемогъществото на битието е П.-Алипиевата философия на живота, изповядвана и от героите на обичания писател на добруджанската шир.
Изгревът и залезът на слънцето, летежът на птиците, южният полъх на вятъра, зовът на кукувицата, синята омая на люляците, самотната печал на шипката, сребърните отблясъци на снега, гонитбата на морските вълни... пробуждат „метафизични“ преживявания. „Лирика“ на П. Алипиев е свят, отворен за неразгаданото, за трансцендентното като вяра в първоосновите. Както Йовковите хора, като никои други, са одарени да „четат тайните знаци“, така и лирическият човек на поета умее да се вслушва в гласовете, да се взира в знаците на природата и да чака, докато отговорите го споходят.
Чрез „една и същата“ мелодия на щурците, чрез тъжно умиращия кратък есенен ден, чрез белия празник на крушовата гора или едрия юлски дъжд поетът казва нещо важно за човешките неща и за битийните тайни. И това е така, защото Алипиев притежава прозорливостта на мъдреца, защото погледът му прониква отвъд видимото – в същността, в сърцето на битието. Също както любимите на поета Йовкови имотни земеделци и бедни другоселци и в живота, и в смъртта, и в шума на тълпата, и в самотиите на душата отстояват чудесността на живота, притежавайки сила и интуиция, която другите нямат и не биха могли да имат. Защото са видели невидимото, защото са познали невъзможното.


ЧУДОТО НА ЧОВЕШКИТЕ ПРЕОБРАЖЕНИЯ


Пръв и може би единствен Св. Игов откроява типологическото сходство между „Лисиче“ на П. Алипиев и „Грехът на Иван Белин“ на Й. Йовков. Напълно резонно е настояването на литературоведа, че Алипиев се е учил много повече от прозата на Йовков, отколкото от поезията на Вазов например. Йовковата философия за битието и за човешката природа е дълбоко утаена в П.-Алипиевото художествено светоотношение. И двамата творци създават светове, които отиват отвъд това, което тематизират; които са трансцендентни по отношение на настоящето.
Постигнатата в началото на стихотворението абсолютна космическа хармония е сред редките природни картини в българската литература, в които пролетното възкресение е повече от осезаемо: „Такава безпределна синева/ май месец тука не познава./ Косачи крачат в меката трева./ Под облаците паяжина плава./ Дъхти на гюзум слънчевия ден./ Потръпва лайката, белее./ Един щурец като листо зелен,/ виси на сламчица и пее./ Сред тая вечна, мила чистота/ и в тоя рядък миг, когато/ светът е цял изпълнен с доброта,/ с опалови отблясъци и злато...“
В тази картина „диша“ сакралността. Косачите, които крачат в меката трева, са органическа част от свещения космос. Поведението им е поведението на човека в свят, натоварен с „религиозни“ стойности и тъкмо поради това за тях „светът е цял изпълнен с доброта“. Този „рядък миг“ на „мила чистота“ и „доброта“ (природата сама по себе си провокира човешкия етос) влиза в рязък контраст с последвалото деяние на един „косач, изправил чорлава глава,/ изплашил пеещо до него птиче,/ с вик работниците призова:/ – У-ууу... насам, открих лисиче!...“ Внезапно сякаш косачите попадат в друга екзистенциална ситуация – на десакрализирания космос. Струпани „на табун голям“, обхванати от стадни инстинкти, „нарамили коси и дълги вили,/ се втурнаха след миг натам,/ звяр в храстите и в себе си открили“. Озверелите хора „и тичаха, и викаха: „Бий, дръж“ – / доде лисичето застена./ С коравите си пръсти дребен мъж/ го тури мъртво до купена./ И легна то далече от света/ в сеното също като живо“.
Както Йовковият разказ, така и стихотворението „Лисиче“ ни съприкосновява с труднообяснимите със средствата на разума човешки метаморфози. Това са творби за съблазните на злото и за очищението на доброто. Йовковият Иван Белин и Алипиевите косачи са пропадналите в бездната на разрушителните страсти хора, поддалите се на съблазънта и греховните помишления, за да последва разкаянието, угризението на съвестта.
Одарен да разчита поличби, да изрича пророчества, да владее тайни езици, Иван Белин е завлечен към пропастите на греха. Извършеното в момент на пиянско безразсъдство благодеяние за съселяните, избавяйки ги от пакостите на вълчицата, не само че не носи радост, а хвърля в смут стареца. Герой в очите на останалите мъже, той се оказва злодей в очите на жените-майки. Пиянството е осквернило всичко свято и мъдро наредено, до което се е докосвала възторжено богоотдадената душа на добруджанеца. Така, вместо да предизвика „социална гордост“, убийството на вълчицата буди у Иван Белин срам пред себе си и потрес пред лицето на Бога.
И в „Лисиче“ не лисичето е тема и основен обект на творбата, а „чудото на преображението“, случилата се трансформация: „И хората, с доскоро мътен взор,/ стояха там, глави навели“. „Лисиче“ е стихотворение за осъзнатото зло, за безпокойствата на прегрешилата душа, за обръщането, за осъвестяването на човека. В посегателството срещу лисичето косачите са следвали „похотта“ на първичните инстинкти и нагони. Разкайването след стореното злодеяние (показателен е жестът на наведените глави, съдържащ в себе си осъзнатостта на прегрешилия човек) е резултат на угризението на съвестта. Човекът на Йовков и човекът на П. Алипиев не може да живее в независимост и безразличност спрямо онова, което стои над всичко друго.
Като Йовков, Алипиев е творец, който се интересува не толкова от самото злодеяние, а от психологическите метаморфози, от етическото пробуждане на човека, когато се огледа в мъртвото трупче на убитото лисиче. „Лисиче“ е творба за преживяната отговорност пред живота, за осъзнаването на върховната ценност на живота и на първоздаността на битието. Нарушаването на природните закони е велик грях, който човекът има силата да осъзнае, защото е „страж на Биването“ и съвестта се явява висша инстанция.
В „Лисиче“ обаче самата природа „призовава“ към доброта и след осъзнаването на греха човекът се обръща отново към добротата, защото тя е неговият начин на съществуване в света. В „Лисиче“ след стореното злодеяние косачите чуват зова на природата. Може да се каже, че „Лисиче“ е стихотворение за природата на доброто. За добротата, която дълбае съвестта.
Творчеството и на прозаика, и на лирика по неповторим начин ни учи да осъзнаваме неизмеримото, да се смълчаваме пред онова, което ни превъзхожда.
Героят на този поет много напомня философската вглъбеност, смиреност, но и жизнелюбие на Йовковите мъдреци. Именно сред природата, съзерцавайки нейните прелести, осмисляйки нейните жестоки закони, удивлявайки се на „красотата на божия свят“, П.-Алипиевият човек остава насаме със себе си, за да стигне до най-главоломните прозрения за човека и битието. Както Йовковият Сали Яшар всеки ден присяда на пейката пред дома, съзерцава полето и „се радва само на това, което виждат очите му“, така също Алипиевият лирически аз е „приседнал на прогнилата ограда“, потънал в размисли за вековечните неща. Това са часове, в които и героят на разказвача, и героят на поета престават да гледат навън и обръщат мислите навътре към самите себе си.
* * *
Поетическото изкуство на П. Алипиев е абсолютно завършено, окръглено, единно – то е вселена, отвеждаща не само с отделни творби, а с цялостния си смислотворчески заряд към Йовковата проза, напомняща колело на каруца.
В камерно-смирената, тиха мъдрост на П.-Алипиевата поезия са утаени Йовковите дълбинни мирогледни внушения за вечното, неизменното, мъдро нареденото, което ни подлага на изпитания, но и което ни спасява.
В творчеството на поета са не просто видими интертекстуални връзки с редица предшественици и съвременници класици на родната литература, а е осезаемо живеенето му с високата българска класика, с националната художествена традиция: „Духът не свършва от тука до тука. Неговото продължение е вечно. И всеки е длъжен да се опита. При това един свят не се състои само от Чехов, Толстой, Йовков, Елин Пелин. Той има и своите подетажи, които са пътеката, по която се достига до голямото“. Поетът си определя мястото в „подетажите“ на българската класика. Но отвъд външното скромничене в редица от размислите му за националната култура прозира самочувствието, че може да се съизмерва с безспорните колоси, че творчеството му влиза в интертекстуален и в най-широкия смисъл духовен диалог не само с някои от по-старите съвременници като Далчев, но и с отдавна покойните майстори на българското и световното художествено визионерство. Сред тях най-близък като светоотношение е Йордан Йовков.
Неслучайно редица поетови творби си говорят с безспорни шедьоври на класика Йовков, като така не просто обновяват вече сътвореното, не просто го насищат с нови смислови пластове, а убеждават, че националната литература живее своя надвременен живот. Защото приемствеността е феномен, който може да бъде разпознат само при истински талантливите поети.
Приглушената драматичност, камерното, укротено говорене, философски-вглъбеното артикулиране на природно-физическите закони, но и на метафизическите пробиви в съществуването, поетическото изговаряне на битието в неговите чудни и чудесни състояния; притчово поднесените човешки преображения и прозрения – не само очертават физиономичното на този поет, но го поставят в близост до мъдреца
На пръв поглед крехка, утихнала, прошепната, тази лирика носи в себе си фундаменталните закони на природното, основополагащите същности на човешкото. Мъдростта на П.-Алипиевите притчи засяга най-важните основания на съществуването, най-загадъчните тайнства на мирозданието. При това мъдростта в тази поезия е не само в афориситично поднесените поанти или в есенциално звучащите рефрени, а е утаена в „тихата сила“ на изреченото, в мекия, но драматичен тембър на гласа. Тихата мъдрост на тази поезия, както у Йовков – в песента на колелетата, в говора на топлата и влажна земя, в чудния шум на беломорските нощи, – се чува в тайнствения зов на кълвача, във вечерната песен на щурците, в шепота на тополите... Но тя се и „вижда“, както у Йовков – в спасителната бяла лястовичка, в задаващите се откъм север като прокоба орли, в червенеещия се между двата трупа на влюбените карамфил, в наредените като всякога, в две редици под остър ъгъл, обърнат с върха към север жерави – у Алипиев – в бялото сияние на крушовата гора, в черните ята на враните, в пламтящото червено колело на залеза, в сливащите се с есенния здрач пътуващи на юг жерави... Това обаче, което прави П.-Алипиевата „Лирика“ незаменим поетически свят, е изповяданата в нея светла печал, внушената златистоесенна мъдрост, сродяваща с Йовковия свят на вечното, неизменното, свише нареденото.


1. Игов, Св. Петър Алипиев. Литературна анкета. С., 1995, с. 118.
най-загадъчните, неведоми чудеса на съществуването.

Антония Велкова-Гайдаржиева

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево