Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ГЕОРГИ МИШЕВ"

ГЕОРГИ МИШЕВ

Георги Мишев е роден на 3 ноември 1935 в с. Йоглав, Ловешка област. Завършил e журналистика в Софийския университет /1958/. Работил 10 г. като окръжен кореспондент на в. „Септемврийче“. От 1970 е сценарист в киностудия „Бояна“.
За възрастни е написал: „Осъмски разкази“, 1963, „Адамити“ – разкази, „Добре облечени мъже“ – разкази, „Матриархат“ – повест, „Вилна зона“ – повест, както и романите „Дами канят“, „Дунав мост“, „Патриархат“/2008 г. първо издание – „Литературен форум“, 2015 – второ издание – „Хермес“ и мемоарната книга „Мир на праха ни“ /2014/.
Книги за деца: „Хлапето“ – разкази, „Носачи на жалони“ – повест, „Добър ден, г-н учителю!“ – разкази, „Сламено сираче“ – роман.
Сценарии за игрални филми: „Момчето си отива“, „Преброяване на дивите зайци“, „Вилна зона“, „Селянинът с колелото“, „Ако не иде влак“, „Самодивско хоро“, „Лъжовни истории“, „Матриархат“, „Дами канят“, „Дунав мост“ – сериал, „Патриархат“ – сериал.
Носител е на награди от кинофестивали в Локарно, Карлови вари, Москва, на Специална награда на XV кинофестивал на българския игрален филм /1978/, на националните литературни награди на името на „Петко Р. Славейков“ (2003)/за детска литература/, Константин Константинов/2013/ и Райко Алексиев/2014/. Пръв носител на новоучредената от „Литературен форум“ и фондация „Бъдеще за България“. Заслужил деятел на културата/1981/. Председател е на Обществения комитет за екологична защита на Русе от създаването му на 8 март 1988 г. Народен представител в VII-мо Велико народно събрание (1990-1992). Почетен гражданин на Ловеч. Тази година стана носител на специалната награда на София за цялостен принос в областта на културата.



ПАТРИАРХАТ

(откъс от роман)


Човек на наемния труд, Кабака се чувстваше богат и душевно стабилен след Димитровден, когато получеше надниците си за всяко благополучно опазено чуждо прасе. Защото естеството на работата му бе такова, че се случваха и неблагополучия: тази година имаше две счупвания на крайници, едно падане във варница и дребни наранявания от външен неприятел – нападения на овчарски псета или сбивания в самото свинско стадо. Стопаните, доволни от пастирската му дейност, плащаха с пари и в натура – месо и сланина от животните, заклани по необходимост; месото продаваха на ченгелите в двора на кооперацията, щетите приспадаха без разправии, чрез спогаждане. Интересна бе съдбата на прасето, паднало във варта. Водено от лакомия и любопитство към заобикалящия го свят, то бе се приближило на опасно близко разстояние на ръба на трапа на врящото варно мляко, бе го помислило за странен млечен продукт – изглежда, зурлата му е била с притъпени сетива вследствие на възпалителен процес, – брегът поддал и, загубило равновесие, прасето бухнало в ямата. Кабака дотърча на минутата, когато клетото живото се гмуркаше като мишка в делва с прокиша – млякото, което събират за масло. Успя да го закачи с тоягата, на която имаше кука за такива случаи; изкъпа го в един гьол и го намаза с кал от синя пръст, животното оживя, но загуби зрението си. Стопанинът му, Стоян Шапшала, човек малоимотен и многодетен, не можеше да се съвземе от постигналото го нещастие. Настояваше Гено да му плати прасето двойно, каквото щеше да бъде в живо тегло към Коледа. Кабака се дърпаше: подозираше, че някой го подучваше да търси пропуснати ползи и че това навярно бе Фелисовата, неговият политически противник, с когото спореха в кръчмата и винаги бяха на противоположни позиции. Внезапно настъпи обрат: сляпото прасе, преминало към застоял живот, започна на наддава, да се гои. Шапшала почна да черпи доволен: Елате да видите шопара! Кантар го не лови!… Той опрости дълга на Кабака и когато свари ракия от лятната круша тамянка, напълни една дамаджана – извънредно възнаграждение на свинаря. Крушата тамянка има изтънчената миризма на измирски сакъз и същите бактерицидни свойства на смолата, която слагат в попските кадилници, плодовете на дървото не боледуват, а насекомите ги избягват. Ракията тамянка имаше същия аромат и вечер, когато Кабака отпушваше дамаджаната, около него плъзваше зашеметяващ облак, подобен на упойващия газ иприт, наречен на името на белгийския град Ипер, където е бил изобретен преди световната война.
Кабака живееше в махала Осъмска, недалече от мелницата „Еврофеев“, в двор, който опираше с долния си край до мелничната вада. Преди петнайсет години, когато тръгна на гурбет, този двор бе двойно по-голям и собствениците му бяха двама – Гено и Иван Кабакови, притежатели на бащината къща, останала от турско, от плет и каменни плочи. След година-две емигрантът прати по човек пари на брат си да построи къща-близнак, за да има къде да се прибере един ден, когато забогатее и стъпи на крака. Върна се на четвъртата година и намери двора преграден с кирпичен дувар, а къща имаше вдигната само в Ивановия двор. Двамата братя се сбиха незабавно, още докато Гено бе с панамена шапка и алена вратовръзка, вързана на фльонга. Биха се мълчаливо, докато омачкаха пачата трева, както и шапката, отхвръкнала от главата на Гено. Стигна се до съдилище, адвокати, свидетели и до братска ненавист, която обикновено трае до гроб. По волята на съдбата последният срок не се оказа толкова дълъг – две зими по-късно Иван се обърна с каруца при преминаване на Осъма, тръгнал на сбор в село Тепавене, откъдето водеше жена. В каруцата беше жена му с тригодишното им момиче; за щастие и двете оцеляха, но Иван бе засегнат зле от климията на колата и умря всъщност от удавяне… Гено бе донесъл малко спестени долари, с които възнамеряваше да се ожени; с тях струпа едноетажна постройка навръх земя, ще рече без мазе и солидни основи; в нея живееше вече десетина години…
Взе гаванка и мина в задната стаичка, където бе кацата със зеле – зелето, втасало в каца, поръсено с олио и пипер, е добро мезе на ракията. От пътешествията по света той бе разбрал, че разумните мъже пият концентратите разводнени с лед и никога на гладно; изключения правеха членовете на руската колония в Буенос Айрес, повечето руси и украинци, които обръщаха чашите на „екс“, както наричаха акциите по отнемането на богатствата на капиталистите. „С ексове се повдига духа на масите и вярата в близкото рухване на експлоататорския строй“, казваше съквартирантът му Иван Тимофеич, болшевик от охраната на Лео Троцки; от него имаше за спомен рубашката с лика на пролетарския вожд…
От гаванката се носеше възкисел дъх, който предизвикваше обилна слюнка и трябваше да я тушира с глътка питие. Поръси зелето със скълцани в чутурата чушлета и понеже нямаше слънчогледово масло, омекоти огъня на питието с резен сланина. Свинегледач и касапин по необходимост, той винаги имаше в стаята-зимник сланина, осолено месо и саздърма в делва или в мехура на прасето, деликатес, който в Югла наричаха „баба“. Приготвяше го с босилек и чубрица, със сминдух и чесън, по липса на купешките подправки дафинов лист, чер пипер, индийско орехче. Тлъстото мезе отиваше и на вино, и на ракия, заместваше и хляба. Научи се като Тимофеич и неговите таварищи да не кусва хляб с дни, плисваше чашката в гърлото си и вдъхваше с нос някоя коричка, ритуал, на който братята славяни викаха „нюхане“…
На втората чаша чу да го вика някой отвън, изреждаше трите му имена – Гено Генов Кабаков, както викат ефрейторите или стражарите, търсещи някого по списък. Разлая се и Мушко, дворното куче, още един сигнал, че отвън бе пристигнал непознат посетител. Излезе да се увери, че не бърка. Мъж над метър и седемдесет, тъй като стърчеше над портата, която бе висока метър и половина.
— Влизай без колебание! – извика му Гено. – Вход свободен.
— Укроти псето!
— Не е ухапало жив човек досега… – но тропна сърдито с крак и кучето се върна в леговището си. – Ще влезеш ли? И по какви дела, да те попитам още туканка?…
— Не съм таен детектив, можеш да се успокоиш… Ида по поръчение на „бай Нено“. Ако не си забравил името бай Нено.
— Нено Комитов? Жив ли е старият опортюнист?
— Виж как се сети… И той не те е забравил – говореше пратеникът на опортюниста, докато заемаше мястото си до гаванката. Кабака видя, че ноздрите му потръпнаха като хриле на риба, поели киселата миризма, затова побърза да му налее от тамянката. Чукнаха се и отпиха.
Мъжът беше около трийсетте, леко матов, бръснат; кестеняви очи; под пардесюто се белееше корава целулуидна яка и вратовръзка с ластик, каквито носеха полицейските агенти; меката шапка, която отложи и закачи на облегалката на стола, събуждаше същото подозрение.
— Взех те за агент с тая шапка! – каза Кабака.
— Донякъде си на прав път: само че съм агент на „Феникс“, ако си чувал. Застрахователен агент.
— „Орел“ – знам. „Стара планина“…
— „Феникс“ е младо дружество. От лани. Сега се въззема… Пък аз не се представих: Дракалиев! Коста Дракалиев! – и агентът леко се надигна, подавайки ръката си.
— Вземай от мезето, втасало е – подкани го домакинът.
— Да си взема, ама не си ми дал вилица! – засмя се Дракалиев. – Или нямаш две вилици може би?
— Имам. И лъжичник имам…. – той намери кратуната, прищипната по средата и отрязана в горната част, която служеше за съхранение на приборите за хранене; извади вилица, забърса я в панталона си и му я подаде. – Ще извиняваш за което… Стар ерген не е за никъде… Направо го пиши лумпен!
— Владееш термините…
— Лумпенът е човек без собственост. Пролетарец.
— Няма какво да губи: само веригите си!
— Виж как сме си плюли в устата… Едно и също мислим като единомишленици.
Дракалиев извади къс хартия, оправи ръбовете и хвърли периферен поглед:
— Гено Генов Кабаков… Произход – бедно селско семейство. Отрано познал класовото неравенство и експлоатацията… Дотук възразяваш ли?
— Тъй си е! – кимна Гено.
— 1920-а полагаш основите на „Роза Люксембург“ – дружество за просвета и морално освестяване. Длъжност: секретар-касиер… Август, 1923, заминаваш икономически емигрант за Южна Америка: Бразилия, Чили…
— Аргентина.
— Заминаваш с парите от членския внос за „Роза Люксембург“ – Дракалиев задържа кестеняв поглед на Гено.
— Побара ми майката! – каза след пауза Гено.
— Нено Комитов е знаел за парите, бил е на легло и сте го били отписали вече… Дотук възразяваш ли?
— Тъй си беше: бяхме го отписали.
— Бай Нено е още жив и списъците са в него – за твое сведение. И партията е жива и жизнена, след погромите и временните неудачи. И се възражда като птицата феникс. От пепелището.
— Ясно! От мене се иска да въздигна наново „Роза Люксембург“. Мислил съм го тоя момент. Чакал съм го – каза Кабака с разкайващ се тон.
— Вместо да чакаш, трябвало е да потърсиш партията. Защото ти може да си я забравил, но тя не те забравя… Досието ти е живо, както виждаш, и те следва плътно като сянката ти.
За да разсее тягостното чувство от разговора с човека от града, Кабака се размърда, наведе се и издърпа изпод одъра аржентинския куфар; отметна капака. Вътре се виждаха вестници, тънки книжки-брошури; в пожълтяла кърпа бе сгъната риза в червен цвят, без яка, с шнур, завършващ с разнищени пискюли. Върху лицевата страна на ризата имаше щампа на очилатия Лео Троцки, а с латински букви бе изписано името му.
— Това нещо виждал ли си? – попита Кабака.
— По-добре го хвърли, дето хора не минават! – каза Дракалиев. – Не цапай ръце с ренегати на класата.
— Той ренегат ли е?
— Истински! Коминтернът го заклейми, а Съветите го изгониха още двайсет и девета година. Вестници не четеш ли?
— Пропаганда!
— Ти, какво? – изгледа го Дракалиев. – Съмняваш се в Коминтерна, или що?
— Иван Тимофеич го смяташе за днешния Карл Маркс…
— Какъв Тимофей, не те разбирам, Кабаков? Да не си случайно троцкист или анархокомунист? Казвай навреме – да се разграничим, преди да се обединим!… Остава да извадиш образа и на Кропоткин!
Кабака му описа накратко колонията от руски болшевици, пратени по линия на Коминтерна да подготвят далечния континент за предстоящата всесветска революция. Гостът слушаше, обвесил вежди: това може да е било за оня период, но сега ситуацията е коренно променена. Болшевишката партия се е изчистила от ренегати и контрареволюционери, победило е революционното ядро на Йосиф Сталин и Калинин и след оздравителния процес пролетариатът отново е в настъпление. В най-скоро време революционната вълна ще дойде и до нашата северна граница. Кой ще я посрещне? Работническо-селският единен фронт, естествено! Задачата, която ни поставя партията сега, е да изградим този фронт. Как? Като се преодолява сектантското отношение към съюзника – земеделската дружба.
И Дракалиев поиска да се осведоми за положението на съюзника в Югла.
— Селска буржоазия, слуги на капитала! – отсече Гено.
— Това беше досегашното ни сектантско отношение; решенията на Шестия конгрес гласят друго и сме длъжни да се съобразим!
— Отде накъде?
— Има демократически централизъм, драги. Налагат се и исторически компромиси в името на крайната цел! Кой е начело на дружбашите?
— Петър Недев се казва. С мустаки като на Сандо Стамболийски. Свири на гайда и ще жени сина си за една даскалица, Здравка…
Дракалиев се отегчи от дребнавите му обяснения, стана леко начумерен и се приготви да си върви; когато Гено поиска да му долее чашата, побърза да я похлупи с длан.
— Трябва да отделяме дребното от същественото, плявата от зърното, другарю Кабак! Няма никакво значение кой на какво свири и кого щял да жени или годява. Съществено е неговото мировъзрение, класовото му съзнание, а не формата на мустаците.
— Като кипне, единият му мустак трепери, но иначе притежава трудови навици в интерес на истината. Неговите овце са най-загладените. Притежава и мандра, а наскоро закупи конска жетварка…
Не довърши характеристиката на Недев, защото видя Дракалиев да бърка в джоба на пардесюто и да вади кожен портфейл. Една столевова банкнота се плъзна от гънките му и легна на масата.
— Получаваш тази сума като начало. В хода на съвместната ни работа ще има още, с които ще посрещаш текущите нужди на организацията, при спазване на пълна конспиративност, естествено!
— Тъй вярно! – каза Гено и дръпна банкнотата, сякаш се боеше гостът да не се разколебае и да си я прибере обратно.
— Никакви споделяния с други, никакви веществени следи! Движението е извън закона и всяка дреболия може да се обърне срещу нас. Каквото има, ще го споделяш само с мен. Периодически аз ще минавам по работите на „Феникс“ и ще съчетаваме нелегалните дейности.
Джобният му часовник, скрит в горното джобче на сакото, се оказа вързан със сребърно синджирче за ревера. Той го погледна, съобрази, че има почти час до вечерния влак и тропна по масата с ръба на колода карти. Бяха леко изкорубени и загубили гланца си, със зелен орнамент на гърба, напомнящ дивата детелина звездел. Кабака си спомни, че като дете изкарваше малките агънца, отбити от майките си, най-напред да се учат да пасат на поляната със звездел.
— Сечи! – Дракалиев поднесе колодата с енергичен жест. – Какво ти се падна?
— Асо каро.
— Момче си и момчето те намери. Звездата ти изгрява, другарю Кабаков!
— Падаш ли си по тая част… картите? – плахо попита Кабаков.
— Идейно съм против, действат фатално върху човешката воля, но от друга страна, е доказано научно, че съдържат вселенска енергия.
— Не те разбрах…
— Изразяват съотношението между планетите. Какво неясно има?
— Къде го пише?
— Брошури има колкото щеш. Но аз съм ги учил в живата практика: три зими във варненската пандела – и след секунда допълни – Политкрилото!
„Като всеки, влязъл в криминалното крило, набляга на политическото“, помисли Кабака.
Изиграха няколко ръце табланет и Дракалиев остана доволен от сръчността на домакина, овладяна някога по корабни каюти, пристанища и емигрантски свърталища. Обещаха си да продължат друг път и по-ранко преди минаването на влака. Когато гостът си тръгна, Мушко го изпрати само със сумтене, което си беше едва сдържан лай. Въпреки това Дракалиев напомни, че при следващата му визита в двора не трябва да има наличие на куче, както го изисква конспиративният правилник.

* * *
Къщите на стария ловчански квартал „Вароша“, със сиви каменни покриви приличаха на птици, събрани в ято, за да си вдъхват кураж и сила срещу външния неприятел. Две-три бяха извън ятото, изпълзели на каменистия безводен скат под скалите на пролома. Около тях растеше единствено свинаката – бодлива драка, избягвана от хора и животни заради закривените като орлови нокти шипове. В една от тези къщи се бе родил Коста Дракалиев, пътуващият агент на застрахователното дружество „Феникс“. Беше син на Генчо Свинака, кварталния некадърник, владеещ сто чалъма за безгрижно преживяване на живота. Когато навърши години за лична карта, момчето се разграничи от прякора на баща си: видя му се непристоен, с този свински нюанс, затова го преобърна на Дракалиев. Коста Дракалиев! Учителят му по класово освестяване, Нено Комитов, го потупа одобрително: „Добре звучи, Коста! Има нещо заядливо, неотстъпчиво, каквото трябва да бъде държането на истинския комунист!“ Нено Комитов бе получил червената си книжка от ръката на Благоев, в историческото лозе на Габровски край Търново, където бе положено началото на самата партия. В продължение на две десетилетия Нено ръководеше организацията на класово осъзнатите пролетарии от Ловеч и ловчанската околия. За да спази партийната традиция, той връчи на Коста партийния билет в собственото си лозе в местността Бабаковец. Натърти на главното в тържествената минута: завършваше несъзнателният период от живота на Коста и започваше съзнателният. Прегърна го енергично и го разцелува в устата, по руски обичай, след това обърнаха по винена чаша сливова, по липса на водка, и изпяха началото на „Смело, таваришчи, в ногу“. На церемонията присъства само един страничен зрител – представителят на „Феникс“ Борис Иликов, който познаваше Дракалиев от Варненския окръжен затвор.
През несъзнателния период на живота си Коста Дракалиев на два пъти бе губил свободата си – първия заради кражба на кон, втория път – за отвличане на дрезина при строежа на линията Свищов – Левски – Ловеч. В затвора отначало бе известен с прякора Дрезината. Като родния си баща Коста също владееше много умения и нито един занаят, ако не се брои картоиграчеството. За късо време новият му прякор сред криминалните затворници – Валето, измести Дрезината. Популярността му прехвърляше стените на килиите, прехвърли се и в строго охраняваното крило на политическите. Специалистите по конспирациите му уреждаха канал, за да взема участие в каретата на революционерите, бъдещите министри, редактори на партийни издания, функционери. Те правеха своите сбирки, за да дискутират по въпросите на марксленинизма, а белота използваха за прикритие на забраненото занимание. Впоследствие пристрастяването към картите измести първоначалното им намерение – дискусиите, споровете и кавгите се въртяха около козовете, терците, квартите и не оставаше време за проблемите на научния комунизъм. Все пак Коста Валето успя да се запознае с основите на учението, да завърже приятелства, а с Борис Иликов почти се побратимиха. След амнистията по случай раждането на княгиня Мария-Луиза Иликов бе станал функционер в две направления – партийно и като акционер във „Феникс“, с капитал, осигурен от керосиненото дружество „Батуми“, легална фирма на Коминтерна. За свой довереник в Ловчанско бе избрал Коста, след консултиране с Нено Комитов. Така се стигна до лозето на Бабаковец, мъжката прегръдка и целувката уста в уста. Тримата останаха на лозето до заранта – Комитов имаше малка дървена къща, с чардак и зидана пещ – в пещта печаха гювечи, а чардакът бе удобна наблюдателница за всяко движение на тайни агенти, съгледвачи и доносници на управляващите. Играха на три ръце, докато изпиха войнишка манерка със сливова. От нощния влак пристигна секретар на партията в Тележене, с него оформиха карето. Между раздаванията новодошлият разказа за дейността на поверената му организация и внесе членския внос за тримесечието. Борис Иликов прибра парите в специален тайник на шлифера си и не издаде писмен документ, като напомни, че партията, в режим на нелегалност, не оставя веществени доказателства, а злоупотребите са изключени, тъй като съзнанието на партията е определено от нейното битие. На другия ден Иликов и Дракалиев се срещнаха в хотел „Сплендид“, където акционерът на „Феникс“ бе отседнал; стаята бе просторна, разкошно обзаведена и съдържателят не бе пропуснал да се похвали, че в нея са отсядали банкерът Буров и министърът на правосъдието Митаков. В три след пладне, както бяха се у говорили, Иликов още спеше в кремавото спално бельо от естествен лен. Оплака се, че още го цепи глава от метилалкохола на сливовата и се зарече, че ще избягва нашенските ракии, а един ден, като дойдат на власт, ще прокара закон за забраната им, което е в интерес на здравето на народа. След това се зае с посвещаването на Коста в тънкостите на застрахователното дело. Преди да се разделят, бръкна в тайника на шлифера и отброи няколко банкноти. „Периодически ще получаваш нужните финансови ресурси. При пълен пас – излишно е да ти напомням. Правилото на движението е: който мълчи, живее“. „Ясно!“, каза Коста. Година оттогава, той обикаляше селищата от долината на Осъма, издирваше по старите списъци партийните първични организации, сформираше нови, събираше членски внос, а в другата преграда на кожената си чанта носеше кочана с квитанции на „Феникс“. Гледаше да сключва застраховки на места, където имаше повече хора – по кръчми, седенки, селските сборове, нуждаеше се от публичност, за да замита след себе си следата от конспиративната дейност. Това бе новата тактика на Коминтерна за единен фронт на левите сили, тактика на революционния червей, проникващ все по-навътре в буржоазната ябълка, до пълното скапване и изхвърляне на бунището на историята. Коста Дракалиев бе горещ поддръжник на новия курс, още повече, че покрай съвземането на партията настъпваше обрат и в личното му благосъстояние. Напусна къщата в свинаките и нае самостоятелна квартира около градската градина; уши си костюм от плат тройка, двуреден, с жилетка и друг, удобен за пътуването му, с два панталона – единият голф, за зимата. През лятото купи италианско пътническо колело „Бианка“, със скрита верига и ластична мрежа за возене на дами. Както вървяха работите, според пресмятанията му подир година-две щеше да бъде в състояние да притежава, макар и оказион, някоя „костенурка“, както вече наричаха немския фолксваген. Но сега бе още февруари, „Бианка“-та не бе правена за замръзнали пътища и той бе принуден да гони влака или да крачи пеш по междуселските коловози с надеждата за превоз от лъхащата на пот и фъшкии конска тяга. На всичкото отгоре зад портата на Кабака отново го очакваше жълтото куче – озъбено животно, като съдбата на експлоатираните класи, както се казваше в произведенията на пролетарските поети.
Нямаше нужда от тропане или звънец – Кабака познаваше лая по човек и излезе.
— Мушко, марш!
— Предупредих те за псето! – тросна му се Дракалиев. – Ще те чуят през два баира кой влиза и излиза при теб! Така повече не може!
— Давах го на едни овчари, то – навикнало – пак си дойде!
— Срещу всяка привързаност помагат само радикалните мерки, а ти проявяваш гнил либерализъм.
Кабака замълча, защото не знаеше част от думите в речта на госта. Промърмори:
— Ще взема да го скопя. Мъжките прасета на Югла аз ги скопявам.
— Твоя работа, но според мен, вместо да се мърсиш, един камък на врата и бух! Осъмът е пред теб!
— Как тъй? – Кабака го изгледа: не се шегуваше.
Дракалиев го остави в размисъл и тръгна на оглед из двора. Добро място, занемарено, което му придава запустял вид, удобен за провеждане на конспиративни мероприятия. И никакви съседи наблизо, като изключим вдовицата на брат му отвъд кирпичения дувар. В долния край, опиращ до речната вада за мелницата, бе зашумено от саморасляци върбалак и сухи дъргели бъзе – истинско скривалище за хора и зверове. Слабото място все пак си оставаше съседката зад дувара, неясен бе нейният класов произход. Ако се окажеше от чорбаджийско коляно, току-виж се превърнала в сътрудник на полицейските копои – трънливият път на нелегалната борба бе пълен с подобни примери. Върна се при Кабака и поиска повече сведения за вдовицата.
— Ябанджийка е, от едно загубено село отвъд Осъма – Тепавене. Ама иначе не е злобна. Плете фланели, фусти на машина – има плетачна машина.
— Край вдовишките къщи се навъртат обикновено елементи от всякакъв сорт. От една страна, това е благоприятен фактор: нелегалните може да бъдат взети за клиенти по тънката част…
— Има мераклии, но аз за какво съм девер! – каза Кабака и се ухили над необходимото. Дракалиев трепна:
— Запазен периметър, искаш да кажеш? Олабваш жилата, а? Кажи си! Пред партията трябва да сме кристално чисти.
— Абе, срамота е все пак… Братова булка, дето се вика.
— Няма значение каква е, важното е да не се огъне пред врага.
— Ще издържи тя, ячка е.
Дракалиев натисна с палец копчето на швейцарския часовник, с наслада изчака капакът да се отвори: имаше много време за влака. Откъм одаята на Кабака през фугите на дървената врата се процеждаше апетитна миризма на зелева манджа.
— Какво си готвил? Провокираш обонянието ми.
— Куркуда.
— Какво беше: зелева чорба?… Пейзанска манджа.
— Обаче със свинска мръвка.
— Сипи едно канче, па у дърводелеца ще бъде второто. Нали у дърводелеца отиваме?
Кабака обясни: Манол Хинов склонил да направи застраховка на детето, но мелничарят Еврофеев отказал – имал алъш-вериш с „Орел“.
— Може и да те е метнал – каза Дракалиев. – Богаташите са стипци; душите им са стиснати като конски анус. Анус значи задник, за сведение.
— Еврофеев ще прави дъскорезна. Може да го награбим преди „Орела“.
Дракалиев спря да дъвче, фиксира го с поглед:
— Бе ти почваш да ми харесваш, Кабаков! Дъскорезната е рисков обект. Параграф „Пожар и природни стихии“… Пък ако откаже, една клечка кибрит и – кончено дело, както казва Борис Иликов. Борис Иликов ти не го знаеш; някой път ще ти го доведа. Ум – бръснач, – не, английски жилет!… Той ми сподели една замисъл, под строг секрет, ще ти го кажа, но пълен пас!
— Е, камарадос!
— Иликов е замислил подривни групи от наши съмишленици за справяне с обекти като дъскорезницата на местния тузар. Тройки, петорки, ръководени от центъра и финансирани от „Феникс“. При дълбока конспиративност, то се подразбира…
— С един куршум – два заека!
— Военната организация на Минков и Фридман понесе тежки поражения, както ти е известно, но е жива и намира нови форми на проявление. Цитирам ти буквално думите на Борис Иликов. В затвора той четеше „Капиталът“ на Маркс на свезки… И оттам е схванал рационалното зърно: едно дело, за да успее, трябва да бъде финансирано рано.
— Туй всеки го знае!
— Да. Борбата се води с идейни и материални оръжия. За подривното дело някой трябва да купи взривен материал, шнур, капсул-детонатор… Това са пари. На членски внос ако разчита, партията да е предала досега богу дух.
— Калинин нали помага…
— Помага, но и ние трябва да се мобилизираме. Идвам от Тележене с членския внос: жалки постъпления! Явно секретар-касиерът трябва да бъде отстранен и на негово място да се сложи деен другар. При теб как стоят нещата?
— Аз ти казах и предния път: Югла е класово неосъзната и ще видим зор.
— С новите членове има ли напредък?
— Бе, събеседвам. Но има опъване. Всеки се уловил за имотеца като удавник за сламка. Борбата няма да е лека.
— Няма лека борба, другарю мой! Да чакаш да ти дойде добра карта – ще си останеш с пръст в уста! Дерзание е нужно! Цепи, раздай, цакай и надцакай!
Погледна отново циферблата зад похлупака: отскоро бе станал собственик на швейцарското сребро, не можеше да му се нарадва. Изрази съжаление, че времето е напреднало, няма за кога да вади картите, иначе с удоволствие ще му покаже нагледен пример за борбеност и гонене на заветната цел-мечта. Изчака Кабака да навие навущата си (обеща му едни гети с цинтове!) и двамата излязоха на път към Къщата на Американеца.



ЙОВКОВ И КИНОТО

… Струва ми се, че всеки ред от прозата на Йордан Йовков е кино. Ето спомен от читанката: „Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току тъй, а го гони някаква беда… По червения елек се познаваше,че е от торлаците… ризата му само кръпки, поясът оръфан… беше бос…“. С няколко щрихи и пред очите ни е полето, шосето, с каруцата, жицата… и епизодът е готов.
Но и нещо го стъписваше. „Разбра, че го гони някаква беда“
И най-великият оператор не може да покаже с камерата как да разберем бедата на непознатия селянин. Никаква техника, 3Д осветление, озвучаване, монтаж. Само върхът на Йовковия молив ще подреди думите и ще нарисува с тях един миг от човешката мъка, болка, страдание, състрадание.
Словото на Йовков, достигнало предела на словесната изява на българското племе, недостижимо вече за друго изкуство. Това е най-краткото обяснение защо досега нито един игрален филм, по творба на добруджанския разказвач, не пожъна успех. Стана като в поверието: природата хвърля всичко за гениите и не остава дарба за техните потомци…
Преди години, когато телевизията още не работеше по чуждоземни „формати" /мода, доказала своята яловост/ имаше идея за едночасови филми по класически произведения на наши автори. Предложих на режисьора Иван Андонов „Вълкадин говори с Бога“ – също христоматийно четиво, тълкувано елементарно като антивоенен сюжет, с междусъседска ненавист и т.н. Но първо го накарах да го прочете, с неговия характерен иванандоновски глас. Към последната страница той заплака:
— От дете не съм плакал… Този Вълкадин съм аз… Колко пъти ми е идвало да избягам от врявата, от суетата, да вдигна очи към небето и да потърся опора и утеха там, горе…
Събрахме добри актьори, Васил Михайлов както винаги бе автентичен, роден за сцената и екрана. Макар „занемял“, всяко негово движение, поглед, жест „произнасяше“ Йовковата реч.
Но как да прехвърлиш на лентата още началните редове:
„Когато искаше да си спомни как додоха и как се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше – и за оная вечер през август, когато след като отвяха, сред хармана светна като злато голям куп жито, а на изток през плувналия прах се показа, червен, месецът…“
Или:
„Тежко време. Всичко се повърна назад като изтървана на баир надолу каруца…“
„Синовете му си додоха живи и здрави /от войната/, но той не ги позна: имаше смут в душите им, гледаха накриво, сприхави бяха и зли като подгонени вълци.“
„По селата се отбиваха войници и тропаха от врата на врата за коматче хляб като просяци… Каква мъка са влачили можеше да се види от туй, че когато напролет се стопи снегът, пътищата отдето бяха минали се белееха от костите на измрелия добитък…“
Малък разказ от няколко страници, а всъщност платно с няколко пласта маслени бои, за човешки съдби, инстинкти, ламтеж за имоти, пари, власт, изтървани по нанадолнището на живота. И за една душа, която търси упование в Бога…
Не скривам съмнителния резултат от завършената лента. Бяхме добросъвестни и всеотдайни, но за пореден път изразните ни средства се оказаха безсилни да догонят и се изравнят с изкуството на разказвача. И колкото минава времето си мисля, че както при някои религии е забранено да се изобразяват в икони и стенописи, сцени и образи от сакралните тайнства, така трябва да сме внимателни и предпазливи, когато се докосваме до текстовете на Йордан Йовков.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево